Метаданни
Данни
- Серия
- Макгрегър (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Winning Hand, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Георгиева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 132гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Джакпот
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина Прес“, София, 1999
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-053-8
История
- —Добавяне
Първа глава
Когато колата й се закашля и угасна на около два километра от Лас Вегас, Дарен Уолис сериозно се замисли дали да не си остане там и да умре от жега под жестокото слънце на пустинята. В джоба си имаше девет долара и трийсет и седем цента, а зад гърба си дълъг път, който не водеше за никъде.
Голям късмет бе, че имаше дори тези жалки пари, защото предишната вечер й бяха откраднали портмонето пред една закусвалня в Юта. Сандвичът с жилаво пилешко бе последното нещо, което бе изяла, и предполагаше, че случайно останалите по-малко от десет долара в джоба й бяха последното чудо, което можеше да очаква.
Вече бе загубила и работата си, и дома си в Канзас. Нямаше роднини и никой, при когото да се върне. Според нея имаше всички причини да нахвърля дрехите си в един куфар и да отпътува от това, което бе било и което би било, ако бе останала.
Бе потеглила на запад просто защото колата й бе обърната натам и тя го прие като знак. Беше си обещала приключение, една своя лична одисея и нов, по-добър живот.
Вече не й бе достатъчно да чете за решителни млади жени, които се осмеляват да се изправят срещу света, да си пробият път през него, да приемат рисковете и весело да посрещат предизвикателствата. Или поне така си казваше, докато се превъртаха цифрите на километража на старата й раздрънкана кола.
Време бе сама да тръгне или поне да се опита. Ако бе останала, щеше да продължи да се движи по коловоза. Да прави това, което й се казва. Отново.
И да преживее живота си, преследвана от мечти и съжаления.
Но сега, една безкрайна седмица след като посред нощ се измъкна като крадец от града, се чудеше дали пък не бе създадена за обикновеното. Може би бе родена да следва правилата. Може би трябваше да се задоволи с живота, който й се предлагаше, и да гледа в земята, вместо непрекъснато да се опитва да надзърта зад всеки ъгъл.
Джералд щеше да й осигури хубав живот, на който много жени биха завидели. С него щеше да има прекрасна къща, добре поддържана от старателни слуги, гардероб, претъпкан с модните за сезона дрехи, подходящи като за директорска съпруга, лятна вила в Бар Харбър и почивка в топлите страни през зимата. Никога нямаше да е гладна, никога нямаше да изпитва лишения.
Всичко, което се искаше от нея, бе да прави точно онова, което й се казва, и точно когато й се казва. За това само трябваше да погребе всички мечти, всички копнежи, всички свои желания.
Нямаше да е трудно. Цял живот го бе правила. Ала беше трудно.
Затвори очи и опря глава на кормилото. Защо Джералд я искаше толкова? В нея нямаше нищо особено. Тя бе средно умна и средно хубава. Собствената й майка достатъчно често я бе описвала точно по този начин. Не вярваше той да изпитва към нея кой знае какво физическо привличане, макар да подозираше, че може би му харесваше, защото беше дребничка жена, над която лесно можеше да властва.
Господи, колко я плашеше!
Спомни си как се вбеси, когато Дарси отряза дългата си до раменете коса и направо я накълца, докато заприлича на момче.
Е, на нея така й харесваше, каза си предизвикателно. И това си беше нейната коса, по дяволите, добави тя и прокара пръсти през неравно подстриганите светлочервеникави кичури.
Още не бяха женени, слава богу. Джералд нямаше право да й казва как да изглежда, как да се облича, как да се държи. А сега, ако Дарси просто издържеше, никога нямаше да има това право.
По начало изобщо не трябваше да се съгласява да се омъжи за него. Просто бе прекалено уморена, прекалено уплашена, прекалено объркана. Въпреки че почти веднага дойдоха съжаленията и съмненията, въпреки че му върна годежния пръстен и му се извини, можеше да откаже, вместо да се изправи пред гнева му и да живее с клюките за разваления годеж. Обаче бе открила, че той я бе подвел — той бе виновен, задето си бе загубила работата, както и за заплахите да я изхвърлят от апартамента й.
Джералд искаше да я пречупи. И тя почти му се бе подчинила, помисли Дарси сега, като изтри потта от лицето си с опакото на ръката.
Да върви по дяволите, реши тя и се измъкна от колата. Значи имаше по-малко от десет долара, никакво средство за придвижване и почти два километра път пред себе си. Бе се измъкнала изпод властта на Джералд. На двайсет и три години най-после бе свободна.
Остави куфара си в багажника, нарами тежката торба с всичко, което наистина имаше значение за нея, и тръгна. Бе изгорила мостовете зад себе си. Сега бе време да види какво има зад следващия ъгъл.
Отне й един час да стигне до целта си. Не би могла да обясни защо продължаваше да върви по Шосе номер петнайсет, встрани от разпръснатите мотели и бензиностанции и към тези блещукащи вълшебни светлини на Вегас в далечината. Знаеше само, че иска да бъде там, в това кълбо от екзотични сгради и форми, където светлините блестяха като на карнавал.
Слънцето позлатяваше западните склонове на червените планини, които обграждаха този сияещ оазис. Гладът й от стържеща нужда се бе превърнал в тъпа болка. Помисли си да спре да хапне, да си почине, да пийне, ала имаше нещо лечебно в това, просто да прехвърля единия си крак пред другия, без да откъсва поглед от огромните високи хотели, проблясващи в далечината.
На какво ли приличаха отвътре? Дали всичко бе блестящо и излъскано, пъстро до пищност? Представяше си атмосферата на секс и хазарт, отчаяние и тържество, с прозиращо отдолу немирство. Там сигурно имаше мъже с тежки погледи, жени с див смях. Дарси щеше да си намери работа в един от тези пищни вертепи на развлеченията и да има място на първия ред за всяко представление.
О, как искаше да живее, да гледа и да опитва! Искаше тълпите и шума, горещата кръв и студените нерви. Всичко, всичко обратно на онова, което бе била преди. А най-вече искаше да чувства — силни, разкъсващи чувства, надигаща се радост, жизнерадостна възбуда. И щеше да пише за всичко това, реши тя и намести раницата, натъпкана с тетрадки и ръкописи, която тежеше като камък. Щеше да пише, свряна в някоя малка стаичка, откъдето ще наблюдава всичко.
Залитайки от умора, Дарси се спъна в бордюра и се изправи. Улиците бяха пълни, сякаш всички имаха да ходят някъде. Дори по залез светлините на града примигваха, блещукаха и подмамваха: „Влез, опитай си шанса, хвърли заровете.“
Срещаше семейства туристи — бащи по къси панталони, с порозовели от безмилостното слънце крака, деца с широко отворени очи, майки с трескави погледи на преситени от впечатления.
И нейните златистокафяви очи бяха широко отворени, изцъклени от умора. Избухналият в далечината изкуствен вулкан изтръгна писъци и викове от събралата се да го гледа тълпа и я накара да зяпне от замаяно учудване. Човешкият поток я понесе, а шумът притъпи бръмченето в ушите й.
Зашеметена и заслепена, тя се луташе безцелно, заплесваше се по огромните римски статуи, примигваше от неоновите светлини, преминаваше покрай внезапно бликващи фонтани, изливащи се в разноцветни водопади. Това бе страната на чудесата, гръмогласна, пищна и безпардонно възрастна, а Дарси бе стресната и очарована като Алиса.
Озова се пред две високи кули, бели като сняг и съединени с широк извит мост със стотици прозорци. Сградите бяха обкръжени от море от цветя, и диви, и екзотични, от блестящи като огледала езерца, захранвани от водопад, който се спускаше от върха на една скала.
На пост пред входа към моста стоеше огромен — пет пъти по-голям от човешки ръст — индиански вожд, възседнал златен жребец. Лицето и голите му гърди бяха от излъскана мед. В бойния му шлем светеха ярки червени, сини и зелени камъни. В ръката си държеше копие с блестящо като диамант острие, в което примигваше огън.
Толкова бе красив, помисли си възхитена тя. Толкова горд и предизвикателен.
Можеше да се закълне, че тъмните очи на статуята бяха живи и я гледаха. Че я подканваха да се приближи, да влезе, да си опита късмета.
Дарси пристъпи прага на „Команч“ с омекнали мрака и се олюля от внезапно блъсналия я студен въздух.
Фоайето бе необятно, а плочките по пода му образуваха смели геометрични фигури в зелено и синьо, от които й се зави свят. Кактуси и палми се издигаха царствено от медни и керамични вази. Ослепителни кошници с цветя украсяваха големите маси, а мирисът на лилии бе толкова сладък, че очите й се насълзиха.
Тя влезе, изумена от водопада, който се спускаше по каменната стена в басейн, пълен с играещи рибки, от искрящата светлина, струяща от огромни полилеи от кристал и злато. Това място бе невъобразима смесица от багри и блясък, по-ярко и по-сияйно от всякаква реалност, която познаваше, и от всяка мечта, която си бе представяла.
Имаше и магазини, и магазините бяха също толкова бляскави, колкото и полилеите. Дарси видя как една блондинка се колебаеше между две диамантени колиета по същия начин, както друга жена би избирала домати.
В гърлото й забълбука смях и Дарси притисна ръка към устата си да го спре. Не бе това моментът, нито мястото да бъде забелязана, напомни си тя. Не й беше мястото сред всичкия този блясък.
Зави зад ъгъла и усети как главата й се завъртя от внезапния месингов звук на казиното. Камбани и гласове, метално тракане на монети, падащи върху монети. Хаос, бръмчене и викове. Кръвта й закипя от внезапния прилив на енергия, който изпита.
Навсякъде имаше автомати, изправени рамо до рамо, с въртящи се цветове и форми. Край тях се тълпяха хора, прави или седнали, вадеха монети от пластмасови кофички и ги пускаха в работещите автомати. Една жена натисна червеното копче, изчака колелото да спре да се върти и изпищя от радост, когато в средата се подредиха три черни черти. В сребърната купа с мелодичен звън се изсипаха монети.
Това накара Дарси да се усмихне.
Тук имаше развлечения, безразсъдни и импулсивни. Парите бяха нещо, което трябва да се заработва, да се пази и внимателно да се наблюдава. Но пръстите й се плъзнаха в джоба, където последните смачкани банкноти сякаш горещо пулсираха срещу кожата й.
Ако не сега, кога тогава, запита се тя и този път не успя да сдържи напиращия смях. Какво можеше да направи с девет долара и трийсет и седем цента? Можеше да си купи нещо за ядене, каза си и прехапа устни. А после какво?
Замаяна, със странно звънтящи уши Дарси тръгна по пътеката, примигвайки срещу хората и автоматите. Те бяха готови да поемат риска, затова бяха тук.
Не бе ли и тя заради това тук?
Тогава го видя. Стоеше сам, голям, ярък и омагьосващ. Бе по-висок от нея, а широкото му лице бе изписано със стилизирани звезди и луни. Ръчката бе дебела почти колкото ръката й и завършваше с лъскава червена топка.
Наричаше се „Магията на команчите“.
„Джакпот!“, оповестяваше той с ослепително бели светещи надписи, които мигаха и я замайваха.
Рубиненочервени точки бягаха по черната лента. Дарси се вгледа като омагьосана в цифрата, която показваха проблясващите светлинки.
Един милион осемстотин хиляди и седемдесет и девет долара и тридесет и седем цента.
Каква странна сума… Девет долара и тридесет и седем цента, помисли отново и напипа парите в джоба си. Може би това бе знак.
Колко ли струваше? Приближи се, премигна да проясни погледа си и с мъка разчете правилата. Автоматът работеше с натрупване, така че цифрата щеше да нараства, когато играчите влагаха парите си.
Можеше да плати един долар, прочете тя, ала тогава нямаше да получи джакпота дори ако подредеше звездите и луните и на трите реда. За да играе истински, трябваше да вложи три пъти по един долар. Почти всички пари, които имаше на този свят. Рискувай, сякаш й нашепваше едно лукаво гласче. „Не ставай глупава.“ Този глас бе строг, укорителен и прекалено познат. „Не можеш да си пилееш парите.“
„Поживей малко.“ В шепота се долавяше възбуда и изкушение. „Какво чакаш?“
— Не знам — измърмори Дарси. — И съм уморена от чакане.
Без да откъсва очи от изменящото се лице на автомата, тя бръкна в джоба си.
Докато оглеждаше масите, Робърт Макгрегър Блейд надраска на едно листче инициалите си. Мъжът на трети стол на стодоларовата маса не приемаше леко загубите си, забеляза той. Остана на петнайсет, когато дилърът показа поп и Мак вдигна вежди. Ако ще залагаш по сто долара на раздаване, помисли той, като видя как дилърът обръща седмица, трябва да знаеш да играеш.
С привичен жест вдигна ръка да повика един от облечените в смокинги хора от охраната.
— Дръж го под око — нареди му тихо. — Гласи се да ни създаде неприятности.
— Да, господине.
Да забелязва приближаващите се неприятности и да се справя с тях бе за Мак втора природа. Бе трето поколение комарджия и инстинктите му бяха добре изострени. Дядо му, Дениъл Макгрегър, бе направил състояние от риска. Първата любов на Дениъл бяха недвижимите имоти и той продължаваше да купува и продава, да разработва и събира, въпреки че бе над деветдесет.
Родителите на Мак се бяха запознали в едно казино на кораб. Майка му била дилър на блекджек, а баща му винаги е бил играч. Първо се наежили един срещу друг, после се харесали, отначало без и двамата да разбират, че Дениъл бил изработил срещата им с перспективата за сватба и продължаване на рода на Макгрегърови.
По това време Джъстин Блейд вече имал хотел „Команч“ във Вегас и още един в Атлантик Сити. Серина Макгрегър станала негов съдружник, а след това и негова съпруга.
Най-големият им син бе роден научен да хвърля заровете.
Сега, малко преди тридесетия му рожден ден, „Команч“ във Вегас бе негов. Родителите му достатъчно му вярваха, за да го оставят в неговите ръце и Мак много внимаваше да не съжаляват за това.
Хотелът вървеше добре, защото той се стараеше да върви добре. Работеше честно, защото винаги бе работил честно. Печелеше, защото бе съвместно предприятие на Блейд и Макгрегър.
Мак държеше да печели, и винаги да печели чисто. Устните му трепнаха в усмивка, като видя как една жена на петдоларова маса удари двайсет и едно и шумно си изръкопляска. Някои щяха да си отидат оттук като победители, помисли той. Повечето нямаше. Животът бе хазарт, а шансът винаги бе на страната на банката.
Бе висок мъж и се движеше с лекота между масите, облечен в тъмен костюм, който придаваше елегантност на твърдите му пъргави мускули. Индианският му произход личеше по златистата кожа, високите скули и блестящата черна коса, която обкръжаваше слабо, проницателно лице и се спускаше над яката на официалното му сако. Но очите му бяха шотландско сини, дълбоки като езера и също толкова бездънни.
Отвърна с бърза и чаровна усмивка на поздрава на един редовен посетител, ала продължи да върви, почти без да спира. Горе, в кабинета високо над всичко това, го чакаше работа.
— Господин Блейд?
Обърна се и спря. Една от сервитьорките на коктейли идваше към него.
— Да?
— Току-що идвам от монетните автомати — момичето премести таблата си и се опита да не въздъхне, когато Мак насочи към нея тъмносините си очи. — Там има една жена… На нищо не прилича, господин Блейд. Не особено чиста, доста съсипана. Може да е намислила нещо. Знаете ли, тя просто седи, гледа автомата и си мърмори нещо. Чудех се дали да не извикам охраната.
— Ще хвърля един поглед.
— Тя изглежда… Ами, малко окаяна. Не прилича на работещо момиче. Обаче или е болна, или е дрогирана.
— Благодаря, ще имам грижата.
Мак промени посоката и се насочи към гората от игрални автомати, вместо към личния си асансьор. Охраната можеше да се справи с всяка неприятност, която застрашаваше спокойната работа на казиното. Но това бе неговото казино и той се справяше сам.
На няколко метра от него Дарси пусна последните си три долара в процепа на автомата. Ти си ненормална, каза си тя и внимателно прибра последното картонче, което машината изплю. Ти си си загубила ума, пищеше бясно блъскащото й сърце, докато пъхаше картончето. Но, Господи, толкова бе приятно да направи нещо безобразно!
Затвори за момент очи, пое три пъти дълбоко въздух, после отново ги отвори, сграбчи с треперещата си ръка лъскавата червена топка на ръчката…
И я дръпна.
Пред очите й се завъртяха звездите и луните, цветовете се размазаха, зазвънтяха камбанки. Дарси се улови, че се усмихва на целия абсурд и почти се унася във фантазии, докато формите се въртяха ли, въртяха.
Точно това бе нейният живот в момента, помисли разсеяно. Безспирно въртящ се. Къде щеше да спре? Къде щеше да я отведе?
Когато звездите и луните започнаха да примигват на едно място, усмивката й стана още по-широка. Бяха толкова красиви. Струваше си цената само да ги гледа, да знае, че поне тя бе дръпнала ръчката.
Примигвайте, примигвайте, блестящи звезди, греещи луни. Когато започнаха да се размазват, Дарси яростно тръсна глава. Искаше да вижда всяко движение, да чува всеки звук. Не бе ли прекрасно как стройно се подреждат всичките в една линия, помисли тя и като усети, че залита, протегна ръка да се опре на автомата.
И в момента, в който го докосна, когато ръката й се допря до студения метал, светът избухна.
Завиха сирени и Дарси отскочи стреснато назад. Цветните светлини по автомата се впуснаха в дивашки танц, а бойният барабан започна да бие. Пищяха свирки, звъняха камбани. От всички страни към нея с викове се стичаха хора.
Какво бе направила? О, Господи, какво бе направила?
— Браво, удари голямата печалба! — някой я сграбчи и затанцува с нея. Тя не можеше да диша и отчаяно се мъчеше да се освободи.
Всички я блъскаха, дърпаха, крещяха думи, които не можеше да разбере. Лицата пред нея заплуваха, телата я притиснаха, докато се озова прикована до автомата.
В главата й бучеше цял океан, в гърдите й блъскаше чук.
Мак премина през празнуващата тълпа, като избутваше настрани поздравяващите я хора. Видя я — дребничка жена, на вид едва навършила възрастта да влезе в казиното. Тъмнорусата й коса бе къса, неравно подстригана, с кичури, падащи в огромните кафяви очи. Лицето й бе слабо като на фея и бяло като тебешир.
Памучната й риза и панталони изглеждаха така, сякаш бе спала с тях и сякаш бе прекарала часовете за сън, свита някъде в пустинята.
Не е дрогирана, реши той, когато хвана ръката й и усети треперенето й. Изплашена бе до смърт.
Дарси се сви и вдигна поглед към него. Видя бойния вожд, силата, предизвикателството и романтиката. Той щеше или да я спаси, помисли замаяно, или да я довърши.
— Аз не исках… Аз само… Какво направих?
Мак наклони глава и леко се усмихна. Малко глупава, помисли той, ала безопасна.
— Ударихте джакпота — съобщи й внимателно.
— О, добре тогава… — и припадна.
Под бузата й имаше нещо приятно гладко. Коприна, атлаз, помисли Дарси като през мъгла. Винаги бе обичала усещането за коприна. Веднъж бе изхарчила почти цялата си заплата за една копринена блуза, кремавобяла с мънички златни копчета във формата на сърце. Две седмици трябваше да кара без обед, но си струваше заради всеки път, когато усещаше коприната върху кожата си.
При този спомен въздъхна.
— Хайде, елате на себе си.
— Какво? — тя премигна, отвори очи и фокусира погледа си върху лъч светлина от украсената със скъпоценни камъни лампа.
— Ето, изпийте това — Мак подпъхна ръка под главата й, повдигна я и поднесе към устните й чаша вода.
— Какво?
— Повтаряте се. Пийнете малко вода.
— Добре — Дарси послушно започна да пие, загледана в загорялата ръка с дълги пръсти, която държеше чашата. Бе на легло, осъзна тя сега, огромно легло с копринени завивки. Над главата й имаше огледален таван. — Леле! — предпазливо спусна поглед към лицето му. — Помислих ви за бойния вожд.
— Не сте далеч от истината — той остави чашата, приседна на ръба на леглото и развеселен забеляза, че Дарси леко се отдръпна. — Мак Блейд. Аз съм управителят тук.
— Дарси. Аз съм Дарси Уолис. Защо съм тук?
— Стори ми се по-добре, отколкото да ви оставя просната на пода на казиното. Припаднахте.
— Така ли? — тя в ужас затвори отново очи. — Да, май че така стана. Извинете.
— Това не е нетипична реакция, когато човек спечели почти два милиона долара.
Очите й рязко се отвориха, а ръката й стисна гърлото.
— Извинявайте, още съм малко объркана. Казахте, че съм спечелила почти два милиона долара, така ли?
— Пуснахте парите в автомата, дръпнахте ръчката и ударихте джакпота — по бузите й не бе останал и грам цвят, забеляза той и помисли, че му прилича на пребита фея. — Ще се оправим с документите, когато се почувствате малко по-добре. Искате ли да отидете на лекар?
— Не, аз просто… Нищо ми няма. Не мога да мисля. Главата ми се върти.
— Починете си — Мак инстинктивно оправи възглавниците и я намести. — Има ли някой, на когото мога да се обадя да ви помогне да си отидете?
— Не! Не се обаждайте на никой.
При този бърз и яростен отговор той вдигна вежди, ала само кимна.
— Добре.
— Няма никой — добави тя по-спокойно. — Аз пътешествам. Аз… Снощи в Юта ми откраднаха портмонето. Колата ми се повреди на един-два километра от града. Мисля, че този път е бензиновата помпа.
— Възможно е — измърмори Мак. — Как стигнахте дотук?
— Влязох. Просто влязох — или поне така мислеше. Трудно й бе да си спомни колко време бе обикаляла и бе гледала всичко с широко отворени очи. — Имах девет долара и трийсет и седем цента.
— Разбирам — не знаеше дали бе душевноболна, или първокласна комарджийка. — Е, сега имате приблизително един милион осемстотин хиляди и осемдесет и девет долара и трийсет и седем цента.
— О… О! — потресена, Дарси вдигна ръце към лицето си и избухна в сълзи.
В живота на Мак имаше прекалено много жени, за да се впечатлява от женски сълзи. Той остана неподвижен и изчака риданията й да стихнат.
Странна птица, мислеше. Когато се свлече в безсъзнание в ръцете му, бе податлива като вода и лека като дете. Сега му казваше, че бе извървяла пеша два километра в убийствената жега и след това бе рискувала малкото пари, които е имала, за да дръпне ръчката на игралния автомат.
За това бе нужно или да е от желязо, или да е ненормална.
Какъвто и да бе случаят, беше спечелила. Сега беше богата — и, поне за малко, Мак носеше отговорност за нея.
— Извинявайте… — тя избърса с ръце някак чаровно мръсното си лице. — Аз не съм такава. Наистина. Не мога да го проумея — прие носната кърпа, която той й предложи, и си издуха носа. — Не знам какво да правя.
— Да започнем от най-основните неща. Кога ядохте за последен път?
— Снощи… Е, тази сутрин си купих една захарна пръчка, но тя се разтопи, преди да я доям, така че не се брои.
— Ще ви поръчам нещо за вечеря — Мак стана и я погледна. — Ще кажа да я сервират долу в салона. Защо не си вземете една гореща вана, да се опитате да се успокоите, да си вземете вещите…
Дарси прехапа устни.
— Нямам никакви дрехи. Оставих си куфара в колата. О! Чантата ми! Имах чанта.
— Тук е — тъй като тя отново пребледня, той извади изпод леглото простата кафява торба и я вдигна. — Тази ли е?
— Да. Да, благодаря ви — затвори очи от облекчение и се помъчи да се успокои. — Помислих, че съм я загубила. Не са дрехи — обясни Дарси и изпусна една дълга въздишка. — Това е работата ми.
— На сигурно място е, а в гардероба има халат.
Тя се прокашля. Колкото и мило да се държеше той, все пак беше сама с него, един напълно непознат, в тази разкошна и много чувствена спалня.
— Благодаря ви. Ала трябва да си взема стая. Ако мога да получа малко пари в аванс, ще си потърся хотел.
— Има ли нещо лошо в този?
— Този какво?
— Този хотел — обясни Мак с възхитително според него спокойствие. — Тази стая.
— Не, нищо. Много е красива.
— Тогава се разполагайте. Докато сте тук, тази стая е ваша.
— Какво? Извинете? — Дарси се понадигна. — Аз мога да имам тази стая? Мога просто… Да остана тук?
— Това е обикновената практика при играчите от висока класа. Вие отговаряте на условията.
— Отговарям ли?
— Управата се надява, че ще вложите част от тези пари обратно в казиното. На игралните маси, в магазините. Вашата стая, храната ви, напитките ви в баровете са за наша сметка.
Тя се отпусна на леглото.
— И получавам всичко това безплатно, защото съм спечелила от вас пари?
Този път усмивката му бе бърза и мъничко вълча.
— Искам да имам шанса да си спечеля обратно част от тези пари.
Господи, колко бе красив! Като герой от роман. Тази мисъл се завъртя в объркания й мозък.
— Това ми се струва честно. Много ви благодаря, господин Макблейд.
— Не Макблейд — поправи я той и прие подадената й ръка. — Мак. Мак Блейд.
— О… Май не съм много адекватна.
— Ще се почувствате по-добре, след като хапнете и си починете.
— Сигурна съм, че сте прав.
— Да поговорим сутринта, да кажем в десет часа. В моя кабинет.
— Да, сутринта.
— Добре дошли в Лас Вегас, госпожице Уолис — каза той и се обърна към вътрешните стълби, които водеха към хола.
— Благодаря ви — Дарси заповяда на треперещите си крака да я отнесат до парапета, после си загуби дъха, като видя ширналото се под нея пространство, издържано в сапфиреносиньо и изумруденозелено, подчертано с абаносово дърво и разкошни тропически цветя. Проследи го с поглед как прекосява необятния персийски килим. — Господин Блейд?
— Да? — Мак се обърна, погледна я и си помисли, че прилича на дванайсетгодишна и изгубена като агънце.
— Какво ще правя с всичките тези пари?
Той отново я ослепи с усмивката си.
— Ще измислите нещо. Аз бих започнал да си правя списък — после натисна едно копче и пристъпи през отворилата се месингова врата в нещо, което със сигурност бе частен асансьор.
Когато вратата отново се затвори, Дарси не можеше повече да се държи на омекналите си крака и седна на пода. Прегърна се здраво през раменете и се залюля. Ако това бе някакъв сън, някаква халюцинация, причинена от напрежение или от слънчев удар, надяваше се никога да не свърши.
Не просто бе избягала, осъзна тя. Бе се освободила.