Никълъс Спаркс
Завой на пътя (5)

Глава 3

Три часа след срещата с Чарли, Майлз зае едно от свободните места на паркинга пред основното училище, тъкмо когато децата започваха да се разотиват. Малко встрани, дремеха три училищни автобуса и учениците се мъкнеха към тях в групи по трима-четирима. Майлз и Джона се видяха един друг едновременно. Момчето махна радостно и затича към колата. Майлз знаеше, че само след някоя и друга година, когато настъпи юношеството, той вече няма да прави така. Джона се хвърли в разтворените му обятия и Майлз го притисна здраво, доволен от все още съществуващата възможност да се наслади на тази физическа близост.

— Здравей, шампионе, как е училището?

Джона се дръпна.

— Добре. Как върви работата?

— Радвам се, че свърших за днес.

— Арестува ли някого?

Майлз поклати глава.

— Днес не. Може би утре. Слушай, искаш ли сладолед, след като свърша тук?

Джона кимна ентусиазирано и Майлз го пусна на земята.

— Това и ще направим — наведе се над сина си и го погледна в очите. — Мислиш ли, че можеш да изчакаш тук на игрището, докато говоря с учителката или предпочиташ да влезем вътре?

— Не съм вече малък, татко. Освен това, и Марк трябва да чака — майка му е при доктора.

Майлз вдигна поглед и забеляза най-добрия приятел на Джона да чака нетърпеливо под един баскетболен кош. Майлз натика ризата на сина си в панталоните.

— Добре, стойте двамата заедно! И не се отдалечавайте! И двамата!

— Няма.

— Добре тогава, но умната!

Джона подаде раничката на баща си и побягна. Майлз я хвърли на предната седалка и тръгна между колите на паркинга. Няколко деца го поздравиха. Както и някои познати майки, дошли да вземат децата си от училище. Майлз спря да побъбри с някои от тях, докато суматохата пред входа на училището понамалее. След като автобусите потеглиха и колите изчезнаха от погледа, учителите влязоха обратно в сградата. Майлз погледна още веднъж към Джона и също влезе.

Щом попадна в зданието, в лицето му лъхна вълна горещ въздух. Училището беше почти на четиридесет години и макар охладителната система да бе сменена няколко пъти през годините, тя не можеше да се справи със задачата си през първите няколко седмици на учебната година, когато лятото все още здраво държеше своите права. Майлз започна да се поти веднага и задърпа предницата на ризата си, за да я използва като духало, докато върви по коридора. Стаята на Джона беше в дъното. Когато стигна до нея, тя беше празна.

Първоначално му хрумна, че е сбъркал стаята, но списъкът с имената на децата показваше, че се намира именно там, където трябва. Погледна часовника си и като се увери, че е подранил с няколко минути, тръгна из стаята. Видя нещо написано на дъската, правилно подредени чинове, правоъгълна маса, отрупана с кадастрон и конструкторско лепило. На отсрещната стена висяха няколко къси съчинения и той затърси с очи това на Джона. В този миг зад гърба му се разнесе глас:

— Извинете за закъснението ми! Трябваше да оставя някои неща в кабинета.

И тогава Майлз видя Сара Ендрюз за първи път.

В този момент косата му изобщо не настръхна, никакви необуздани чувства не избухнаха като фойерверки в гърдите му. С две думи, нямаше и помен от предчувствие и когато по-късно се връщаше към този момент, в светлината на случилото се по-късно, винаги го обземаше изненада. Винаги ще помни само констатацията, че Чарли се оказа прав — тя наистина беше хубава. Не шикозна красавица, но определено жена, чието присъствие кара мъжете да обръщат глави към нея. Русата коса, отрязана в елегантна линия точно над раменете, създаваше впечатление за непретенциозна елегантност. Носеше дълга пола и жълта блуза и макар че лицето й бе зачервено от задуха, очите й излъчваха свежа синева, сякаш бе прекарала целия ден в отдих на плажа.

— Няма нищо — каза най-накрая той. — Всъщност малко бях подранил — протегна ръка и се представи: — Майлз Райън.

Докато говореше, Сара хвърли бегъл поглед към кобура му. Майлз бе срещал този поглед много пъти — той издаваше известно опасение — но преди да реагира, тя го погледна с усмивка в очите. Пое ръката му с безразличие.

— Сара Ендрюз. Много се радвам, че успяхте да дойдете още днес. Чак след като изпратих бележката, си дадох сметка, че не Ви оставям друга възможност в случай, че не сте в състояние да дойдете днес.

— Не беше проблем. Шефът ми успя да се справи.

Тя кимна, като не сваляше поглед от очите му.

— Чарли Къртис, нали? Познавам жена му, Бренда. Тя ми помага да се ориентирам в местната обстановка.

— Много внимавайте — тя е в състояние да Ви пробие тъпанчетата с приказки, стига да й дадете възможност.

Сара се засмя.

— Така чух и аз. Но тя ми помогна много, наистина. Винаги е малко трудно за новака в непозната обстановка, но тя направи страшно много, за да ме накара да се почувствам като част от тукашната действителност.

— Тя е много мила жена.

За момент останаха безмълвни, застанали близо един до друг, и Майлз веднага усети, че тя вече не се чувства така непринудено, след като неангажиращият общ разговор приключи. Отиде зад бюрото, сякаш беше готова да премине към същността на нещата. Започна да шумоли с разни листове, да рови в купчини от тях, търсейки нещо. Отвън слънцето надникна иззад някакъв облак и пусна коси лъчи през прозорците. Температурата се повиши изведнъж и Майлз отново се зае с предницата на ризата си. Сара вдига очи към него.

— Знам, че е горещо… Имах намерение да донеса вентилатор, но все не успявам да го сторя.

— Няма значение — още докато го каза, усети струйки пот да се стичат по гърдите и гърба му.

— Вижте, мога да предложа известна алтернатива. Разбира се, можете да придърпате един стол насам и да разговаряме тук, рискувайки да пукнем и двамата, преди да сме свършили, а можем да излезем и навън, където е малко по-хладно и където има маси за пикник на сянка.

— Става ли така?

— Стига да нямате нещо против.

— Не, нямам абсолютно нищо против. Освен това, Джона е на игрището и така ще мога да го държа под око.

Тя кимна.

— Добре. Само да видя дали съм взела всичко…

Минута след това те напуснаха класната стая, прекосиха фоайето и излязоха през външната врата.

— И така, от кога сте в града? — попита Майлз.

— От юни.

— Харесва ли Ви?

Тя го погледна.

— Малко е глухо, но е много хубаво.

— Откъде идвате?

— Балтимор. Там съм родена, но… — тя спря. — Имах нужда от промяна.

Майлз кимна.

— Разбирам Ви. Понякога и на мен ми се иска да се махна.

На лицето й се изписа нещо като съчувствие при тези думи и Майлз веднага разбра, че тя знае за Миси. Не каза обаче нищо.

Докато седяха до масата, Майлз я разгледа хубаво. На светлината на слънчевите лъчи проникващи през листата, кожата й изглеждаше абсолютно гладка, почти матова. Сара Ендрюз, реши веднага той, не знае какво е младежка пъпка.

— Е… — започна той, — мис Ендрюз ли да Ви наричам?

— Не, по-добре Сара.

— Добре, Сара… — той млъкна и тя продължи вместо него:

— Питате се за какво е трябвало да говорим?

— Мина ми през ума.

Сара погледна папката пред себе си, после отново вдигна очи.

— Искам да започна с това, че много се радвам да имам в класа си ученик като Джона. Той е чудесно момче — винаги пръв предлага услугите си, ако имам нужда от нещо, а и към останалите ученици се държи превъзходно. Възпитан е и изключително учтив за възрастта си.

Майлз я погледна внимателно.

— Защо имам усещането, че ще ми съобщите нещо неприятно?

— Толкова ли е очевидно?

— Ами… като че ли — призна Майлз и Сара се засмя притеснено.

— Съжалявам, исках да Ви кажа, че не всичко е зле. Кажете моля, Джона споменавал ли е нещо във връзка с онова, което става тук?

— Не и преди тази сутрин. Когато го попитах, защо искате да разговаряте с мен, той ми каза, че имал проблеми с част от училищната работа.

— Така — тя спря за миг, сякаш искаше да събере мислите си.

— Карате ме да се чувствам малко неудобно — обади се накрая Майлз. — Не става дума за сериозен проблем, нали?

— Ами… — тя се поколеба. — Неприятно ми е да Ви го кажа, но се опасявам, че става дума точно за такъв. Джона няма трудности с част от работата. Той има трудности с цялата работа.

Майлз смръщи вежди.

— С цялата?

— Джона — заговори тя с безизразен глас, — изостава в писането, правописа, четенето и математиката — почти във всичко. Честно казано, не съм убедена, че отговаря на изискванията за втори клас.

Майлз само я гледаше, без да знае какво да каже. Сара продължи:

— Знам, че не Ви е лесно да чуете това. Повярвайте ми, и аз не бих искала да го чуя, ако се касаеше за моя син. Ето защо, поисках да се уверя напълно, преди да се срещна с Вас. Ето…

Сара отвори папката и му подаде купчинка листове. Работи на Джона. Майлз ги прегледа. Две контролни по математика с нито един верен отговор в тях, няколко страници, на които е трябвало да се напише къс параграф, което Джона бе успял да изпълни в рамките на две-три абсолютно нечетливи думи, както и три къси теста по четене, на които момчето бе пропаднало напълно. След късо мълчание, тя плъзна папката към Майлз.

— Можете да я задържите. Аз приключих с нея.

— Не съм убеден, че ми трябва — отвърна той все още шокиран.

Сара се наведе малко напред.

— Никой ли от предишните му учители не Ви е казвал за неговите проблеми?

— Не, никога.

— Нищо?

Майлз гледаше встрани. На другия край на двора, виждаше как Джона тича по фланга, а Марк го следва по петите. Сключи ръце.

— Майката на Джона умря точно преди да тръгне на детска градина. Знаех, че понякога той отпуска глава на бюрото си и плаче, което ни тревожеше. Но никога учител не е споменавал каквото и да било за работата му. Получавахме отчети, в които се съобщаваше, че се развива добре. И миналата година.

— Проверявахте ли работите, които носи от училище?

— Никога не е носил каквото и да било. Освен предмети по ръчен труд.

Сега, разбира се, всичко това звучеше невероятно и за него. Защо наистина, не бе забелязал нищо до този момент? Много си бил зает със себе си, отвърна му един вътрешен глас.

Майлз въздъхна, ядосан както на себе си, така и на училището. Сара сякаш четеше мислите му.

— Знам, че се питате как е възможно да стане подобно нещо и имате пълно право да се възмутите. Върху учителите на Джона тежи задължението да го учат, а те не са го правели. Сигурна съм, че не е било от зложелателство — по-скоро не са имали желание да го притискат твърде силно.

Майлз дълго обмисли думите й.

— Ами направо си е чудесно — промърмори той.

— Вижте — продължи Сара, — не Ви извиках, само за да Ви съобщя тези неприятни неща. Ако беше само за това, значи бих пренебрегнала на свой ред задълженията си. Исках да обсъдя с Вас най-добрия начин да помогнем на Джона. Не искам да го оставям да повтаря годината и ми се струва, че с малко допълнителни усилия, няма да ми се наложи да го правя. Той все още има възможност да навакса.

Трябваше му известно време, за да осмисли казаното и когато вдигна глава, Сара кимна.

— Джона е много интелигентен. След като научи нещо, той го запомня. Просто се нуждае от малко повече от онова, което мога да му осигуря в час.

— Какво ще рече това?

— Има нужда от извънучилищни занимания.

— Нещо като домашен учител?

Сара оправи дългата си пола.

— Това е една възможност, но тя може да се окаже скъпичка, особено като имате предвид, че Джона се нуждае от овладяване на елементарната основа. Тук не става дума за алгебра — в момента се занимаваме със събиране на едночлени, например три плюс две. Що се отнася до четенето, той просто трябва да се упражнява. Същото се отнася и до писането. Ако не искате да хвърляте пари на вятъра, бихте могъл да го направите сам.

— Аз?

— Не е толкова трудно. Вие ще му четете, ще го карате той да Ви чете, ще му помагате при изпълнение на поставяните в час задачи. Не мисля, че ще срещнете каквото и да е затруднение със задачите, които давам аз.

— Не сте виждали моите учебни отчети като дете.

Сара се усмихна и продължи:

— Вероятно ще трябва да прибегнете до твърдо установен режим на занимания. Забелязала съм, че децата усвояват материала по-лесно, ако е вкаран в рутинна рамка. Освен това, такава рамка изисква постоянство, а именно от него Джона изпитва най-голяма нужда.

Майлз се размърда на стола си.

— Не е толкова лесно, както звучи. Моята собствена работна програма е непостоянна. В някои случаи се прибирам в четири, но в други — когато Джона е почти в леглото.

— Кой го гледа след училище?

— Мисис Кноулсън — съседката. Тя е много мила, но не знам дали би могла да се занимава с него всеки ден по описания от Вас начин. Тя е над осемдесетгодишна.

— Ами някой друг? Някоя баба или дядо?

Майлз поклати глава.

— Родителите на Миси се преместиха във Флорида веднага след смъртта й, така че те не влизат в сметката. Моята майка почина, когато завършвах гимназия, а баща ми замина, щом отидох в колежа. През повечето време дори не знам къде е. През последните две години с Джона сме повечето сами. Не ме разбирайте погрешно — той е прекрасно дете и повечето време съм доволен, че си е само мой. Но понякога си мисля, че щеше да бъде по-лесно, ако родителите на Миси бяха останали тук или пък баща ми се появяваше малко по-често.

— За нещо такова?

— Именно — отвърна той и Сара се засмя отново. Харесваше му звука на смеха й. В него имаше някаква невинност, която му напомняше за децата, още не разбрали, че животът не е само шеги и развлечения.

— Поне се отнесохте сериозно към въпроса — каза Сара. — Не искам да Ви казвам колко много такива разговора съм провела с родители, които или не искат да приемат истината, или пък се опитват да ме изкарат, че греша.

— Често ли се случва?

— По-често, отколкото можете да си представите. Преди да Ви изпратя бележката, даже се посъветвах с Бренда, как да го направя по най-добрия начин.

— И тя какво каза?

— Каза ми да не се тревожа, защото Вие няма да реагирате неправилно. Каза, че на първо място стои грижата Ви за Джона и ще срещна готовност да разберете онова, което имам да кажа. Добави, че не бива ни най-малко да се тревожа, дори ако сте с оръжие.

Майлз изглеждаше ужасен.

— Не може да го е казала.

— Каза го, но трябваше да сте там, когато го направи.

— Май ще трябва да си поговоря с нея.

— Не, недейте! Тя очевидно Ви харесва. Сама ми го каза.

— Бренда харесва всички.

В този момент Майлз чу Джона да вика на Марк да го гони. Въпреки жегата, двете момчета тичаха на площадката, като заобикаляха някакви колчета, преди да хукнат в друга посока.

— Не мога да се начудя на енергията им — отбеляза Сара. — Същото правеха и днес по обед.

— Разбирам Ви. Не мога да си спомня последния път, когато съм се държал като тях.

— Е, чак пък толкова, не сте престарял. Вие сте на… колко… четиридесет… четиридесет и пет?

Майлз отново доби ужасен вид и Сара му смигна.

— Само Ви дразня! — каза тя.

Майлз избърса потта от челото си с престорено облекчение, изненадан, че разговорът му доставя удоволствие. Неизвестно поради каква причина имаше усещането, че тя флиртува и това му харесваше повече, отколкото смяташе за допустимо.

— Докъде бяхме стигнали? — продължи Сара.

— Тъкмо ми казвахте, че не остарявам красиво.

— Преди това… О, да, казвахте ми, че вашата работна програма прави невъзможно поддържането на твърдо установена учебна програма.

— Не казах, че не е възможно — просто ще бъде доста трудно.

— В кои следобеди сте свободен?

— Обикновено в сряда и петък.

Докато Майлз се чудеше накъде клони, Сара сякаш реши.

— Вижте, обикновено не го правя, но искам да сключим с Вас една сделка. Ако нямате нищо против, разбира се.

Майлз вдигна вежди.

— Каква сделка?

— Ще работя с Джона през останалите три дни в седмицата, ако обещаете, че в тези два ще го занимавате Вие.

Не успя да скрие изненадата си.

— Готова сте да го направите?

— Не за всеки ученик, не. Но Джона е сладур, а животът не е бил много мил с него напоследък. Ще се радвам да помогна.

— Наистина ли?

— Не бъдете толкова изненадан. Повечето учители са доста предани на професията си. Освен това, много често оставам тук до четири часа, така че няма да бъде кой знае какво притеснение.

Майлз не отговори веднага и Сара замълча.

— Правя такова предложение само веднъж, така че приемайте или го отхвърляйте! — обади се накрая тя.

Майлз имаше притеснен вид.

— Благодаря Ви — каза той сериозно. — Нямам думи да изразя благодарността си!

— Удоволствието е мое! Ще имам нужда обаче от едно нещо, за да стане всичко както трябва. Приемете го като моя хонорар!

— Какво е то?

— Вентилатор — и по възможност хубав — тя кимна към училището. — Там вътре е като във фурна.

— Имате го.

* * *

След двадесетина минути, като си взе сбогом с Майлз, Сара се върна в класната стая. Докато събираше нещата си, се замисли как най-добре да помогне на Джона. Добре постъпи с това предложение, реши тя. Така ще добие по-добра представа за възможностите му в час и по-лесно ще напътства Майлз в работата със сина му. Вярно, това означаваше малко допълнително натоварване, но това беше най-доброто за Джона, макар да не го бе планирала предварително. А тя не беше.

Продължи да разсъждава по въпроса, защо го направи.

Въпреки желанието си, мислеше и за Майлз. Той не беше такъв, какъвто очакваше. Това бе сигурно. Когато Бренда й каза, че е шериф, тя веднага си представи карикатура на полицай от Юга: дебел, с виснали панталони, малки огледални очила против слънце и пълна уста с тютюн за дъвчене. Представи си го как се намъква в стаята й, заврял палци зад колана и пита провлачено: „Е, какво имаш да ми кажеш, госпожичке?“ Но Майлз нямаше нищо общо с това.

Беше привлекателен. Не като Майкъл — мургав и блестящ, с всичко необходимо, но привлекателен по някакъв естествен, суров начин. Лицето му беше изсечено, сякаш като момче е прекарвал цялото си време на открито. Но въпреки казаното от нея, той не изглеждаше на четиридесет и това я изненада.

А не биваше. В края на краищата, Джона бе едва на седем, а знаеше, че Миси Райън е умряла млада. Мина й през ум, че грешната предварителна представа идваше от обстоятелството, че съпругата му изобщо е умряла. Не можеше да си представи, че е възможно това да се случи с някого на нейната възраст. Не е справедливо. Излиза извън естествения ход на нещата.

Сара продължи да обмисля всичко това, докато оглеждаше за последен път своята класна стая. Извади чантичката си от най-долното чекмедже на бюрото, преметна я през рамо, стисна всичко останало под другата мишница и загаси лампите на излизане.

Докато отиваше към колата си, изпита разочарование, че Майлз е вече заминал. Като се хокаше на ум заради мислите си, тя си каза, че вдовец като Майлз надали храни подобни за учителката на малкия си син.

Сара Ендрюйз нямаше представа колко греши.