Никълъс Спаркс
Завой на пътя (15)

Глава 13

— Я ми кажете — започна Майлз, когато излязоха от дома на Сара същата вечер, — какво най-много Ви липсва от големия град?

— Галерии, музеи, концерти. Ресторанти, които да не затварят в девет.

Майлз се засмя.

— Но най-много?

Сара пъхна ръка под неговата.

— Бистрата. Разбирате ли — мънички заведения, където мога да седна на открито, да си пия чая и да прочета сутрешния вестник. Много е приятно да го направиш в самия център на града. То е нещо като малък оазис, защото като гледаш около себе си, виждаш само забързани за някъде хора.

Известно време запазиха мълчание.

— Знаете ли, това може да се прави и тук — обади се накрая Майлз.

— Нима?

— Разбира се. Има такова място съвсем наблизо, на Броуд стрийт.

— Никога не съм го виждала.

— Е, не е точно бистро.

— Какво е тогава?

Той сви рамене.

— Бензиностанция, но с много хубава пейка отпред и ако си донесете пакетче чай, аз съм сигурен, че ще Ви намерят отнякъде малко гореща вода.

Сара се разсмя.

— Звучи много привлекателно.

Когато пресякоха улицата, попаднаха зад група хора, явно участници във фестивала. Облечени в старинни дрехи, те имаха вид на току-що извадени от осемнадесети век — дебели, тежки поли за жените, черни панталони и високи обувки за мъжете, високи яки и широкополи шапки. На ъгъла те се разделиха на две групи, които поеха в противоположни посоки. Майлз и Сара тръгнаха след по-малобройната.

— Цял живот сте прекарали тук, нали? — попита Сара.

— Ако изключим колежанските години.

— Никога ли не Ви се е искало да се преместите другаде? Да опитате нещо различно?

— Като бистрата ли?

Тя го мушна закачливо с лакът.

— Не само това. Големият град има свое трептение, чувство за някаква възбуда, което не може да се усети тук.

— Не знам. Но честно казано, подобни неща никога не са ме привличали. Нямам нужда от тях, за да бъда щастлив. Едно хубаво спокойно местенце, където да се разтовариш в края на деня, хубава жена, няколко добри приятели. Какво друго му трябва на човек?

— Как мина детството Ви?

— Гледали ли сте шоуто на Енди Грифит? „Майски плод“?

— Кой не е?

— Ами, значи нещо такова. Ню Бърн не е чак толкова малък, разбира се, но си има атмосферата на малкия град. Усещането за сигурност. Спомням си, че когато бях малък — седем или осемгодишен — отивах с другарчетата си на риба или просто да играя и не се прибирах чак до вечеря, без това да разтревожи родителите ми ни най-малко, защото нямаше никаква причина да се тревожат. Прекарвали сме по цели нощи край реката, без някому да мине през ума, че е възможно да ни се случи нещо лошо. Това е прекрасен начин да пораснеш и много ми се ще Джона да има същата възможност.

— Бихте оставил Джона цяла нощ край реката?

— В никакъв случай — отвърна той. — Нещата се промениха. Дори в малкия Ню Бърн.

Когато стигнаха ъгъла, зад тях спря кола. Малко по-надолу по улицата, множество хора щъкаха напред-назад по входните стълбища на къщите.

— Нали сме приятели? — попита Майлз.

— Бих искала да мисля така.

— Мога ли да попитам нещо?

— Зависи какво?

— Какъв беше бившият Ви съпруг?

Тя го погледна изненадано.

— Бившият ми съпруг?

— Все се питам, що за човек е бил. Вие никога не говорите за него.

Сара не отговори, забила поглед в тротоара пред себе си.

— Ако не Ви се говори по този въпрос, няма нужда да го правите. Това няма да промени впечатлението ми за него.

— И какво е то?

— Не ми харесва.

Сара се засмя.

— Защо казвате това?

— Защото Вие не го харесвате.

— Имате изострен усет към хората.

— Затова служа на закона — той се почука по темето и намигна. — Усещам разни неща, които остават незабелязани за обикновените хора.

Тя се усмихна и го стисна за лакътя.

— Значи, моят бивш съпруг… Казваше се Майкъл Кинг и го срещнах, когато току-що бе получил дипломата си като специалист по управление на бизнеса. Бракът ни продължи три години. Беше богат, добре образован и красив… — изстреля всичко това и когато замълча, Майлз се обади:

— М-да… сега разбирам, защо не го харесвате.

— Не ме оставихте да завърша.

— Още ли има?

— Искате ли да го чуете?

— Съжалявам, карайте нататък!

— През първите година-две бяхме щастливи. Аз поне, бях. Имахме си много хубав апартамент, прекарвахме заедно цялото си свободно време и аз си въобразявах, че го познавам изцяло. Само че грешах. Накрая се разправяхме по цял ден, почти не разговаряхме нормално и… просто не се получи — приключи бързо тя.

— Просто ей така?

— Просто ей така.

— Виждали ли сте го след това?

— Не.

— А иска ли Ви се?

— Не.

— Толкова ли е зле?

— Повече.

— Съжалявам, че заговорих за това.

— Няма защо. Без него се чувствам много по-добре.

— И кога разбрахте, че всичко е свършило?

— Когато ми връчи документите за развода.

— Не знаехте ли, че това предстои?

— Не.

— Знаех си, че няма да ми хареса — знаеше също, че не му е казала всичко.

— Може би затова се разбираме така добре. Гледаме на нещата по един и същ начин.

— Освен на преимуществата, които дава животът в малкия град.

— Не съм казала, че тук не ми харесва.

— Виждате ли се обаче като жителка на такова място?

— Имате предвид, завинаги?

— Е, не можете да не признаете, че е хубаво.

— Хубаво е. Винаги съм го казвала.

— Но не е за Вас? Искам да кажа — в перспектива?

— Мисля, че зависи.

— От какво?

Тя отговори с усмивка.

— От причината, заради която оставам.

Той я погледна и не можа да пропъди мисълта, че тези думи са или покана, или обещание.

* * *

Луната започна своето бавно изкачване по нощния небосклон, отначало жълта, а после оранжева, виснала над обезветрения покрив на къщата на Тревис Бенър — първият пункт от призрачната обиколка. Къщата бе старинна двуетажна постройка във викториански стил, със заобикалящи я от всички страни веранди, чиято отчайваща нужда от боядисване беше повече от очевидна. На верандата бе събрана малка група, а две облечени като вещици жени стояха край огромна купа и черпеха с ябълково вино, като същевременно се преструваха, че призовават духа на първия собственик на къщата, който би трябвало да е загубил главата си по време на нещастен случай в дърводобива. Парадната врата на къщата беше отворена, а отвътре се носеха приглушени звуци от панаирна къща на ужасите: писъци, скърцане на панти, странен тропот и нервен кикот. Внезапно двете вещици сведоха глави, светлините на верандата угаснаха и откъм салона на първия етаж се появи обезглавен призрак — тъмна сянка в пелерина и с много дълги ръце, като на мястото на китките стърчаха кости. Една жена изписка и изпусна чашата с вино върху верандата. Сара се притисна инстинктивно към Майлз, полуизвърната към него и се хвана за ръката му със сила, която го изненада. Косата й беше мека и макар че не беше с цвета на Миси, му припомняше какво е да рови с пръсти в нея, докато лежаха един до друг вечер. След минута, придружен от монотонните напеви на вещиците, духът се оттегли и лампите светнаха отново. Публиката се пръсна под звуците на нервен смях.

През следващите един-два часа, Сара и Майлз посетиха един куп къщи. В някои ги канеха вътре за кратка обиколка, другаде оставаха в преддверието или градината, където ги забавляваха с историята на дома. Майлз беше правил този тур и преди и докато вървяха от къща в къща, той разказваше за други домове, които не бяха включени в обиколката тази година.

Крачеха един до друг по напуканите циментови тротоари и се наслаждаваха на вечерта. След известно време, тълпите започнаха да оредяват, а къщите — да се затварят за през нощта. Сара попита дали Майлз е готов за вечеря, а той поклати глава.

— Има още едно място.

Поведе я по улицата за ръка, като нежно поглаждаше китката й с палец. Кукумявка се обади от едно огромно дърво, когато минаваха под него и веднага замлъкна. Пред тях се виждаха група хора, облечени като призраци, да се тъпчат в голям пикап. На ъгъла Майлз й показа огромна двуетажна къща, край която липсваха очакваните от нея тълпи. Прозорците бяха абсолютно черни, сякаш затворени с плътни щори. Единствената светлина идваше от множество свещи, наредени по протежение на верандата и край малка пейка до входа. Край пейката се виждаше люлеещ се стол с възрастна жена в него, покрила краката си с одеяло. В зловещото осветление тя изглежда като кукла. Косата й е рядка и бяла, фигурата — нежна и крехка. Кожата фосфоресцира под трепкащата светлина на свещите, а лицето е дълбоко набраздено като напукан стар порцелан. Майлз и Сара седнаха в края на верандата и старицата ги изгледа изпитателно.

— Здравейте, мис Харкинс — бавно проговори Майлз. — Имахте ли много посетители тази вечер?

— Колкото обикновено — отговори мис Харкинс. Гласът й беше дрезгав като на заклет пушач. — Знаете как става — присви очи срещу Майлз, сякаш искаше да го фокусира. — Дошли сте да чуете историята на Харис и Кейтрин Пресър, нали?

— Мисля, че тя трябва да я чуе — отвърна тържествено Майлз.

Очите на мис Харкинс блещукаха в тъмното, после тя посегна към оставената до нея чаша чай.

Майлз прегърна Сара през раменете и я привлече към себе си. Докосването му я накара да се отпусне.

— Това ще Ви хареса — пошепна Майлз в ухото й. Дъхът му надигна топла вълна под кожата й.

Вече ми харесва, си казва тя.

Мис Харкинс оставя чая. След това зашепва:

„Има духове, има любов,

И всичко туй е тук,

Послушай и ще разбереш,

Какво е да си дух.“

Сара хвърли къс поглед към Майлз.

— Харис Пресър — започна мис Харкинс, — е роден през 1843 година в семейство, притежаващо малка свещоливница в центъра на Ню Бърн. Както много други младежи от този период, Харис искал да служи на Конфедерацията^[1], когато започва Войната за независимост на Юга. Тъй като бил единствен син, както майка му, така и баща му, го умолявали да не тръгва. Непослушал родителските съвети, Харис Пресър поел пътя към неотвратимата си орис.

В този момент мис Харкинс млъкна и ги погледна.

— Той се влюбил — казва тя тихо.

За миг Сара бе овладяна от усещането, че старицата има предвид тях. Мис Харкинс повдигна леко вежди, сякаш прочела мислите й. Сара погледна встрани.

— Кейтрин Пурди била едва на седемнадесет години и също като Харис — единствено дете. Родителите й притежавали както хотела, така и дъскорезницата и били най-богатите хора в града. Те не се срещали с Пресър, но и двете семейства били сред ония, които останали в града, когато той паднал в ръцете на юнионистите през 1862 година. Въпреки войната и окупацията, Харис и Кейтрин започнали да се срещат на брега на Нойс в ранните летни вечери, просто да си приказват, но родителите на момичето разбрали за това. Ядосани, те забранили на дъщеря си да се вижда с Харис, защото Пресър били втора ръка хора, но в резултат от забраната, младата двойка се сближила още повече. Не било никак лесно, обаче, да се виждат. С течение на времето, те си изработили план, с цел да избегнат бдителния поглед на родителите. Харис седял в свещарския магазин на родителите си и очаквал сигнала. Щом родителите заспивали, Кейтрин запалвала свещ на перваза и Харис се промъквал до едно голямо дърво под прозореца й, за да помогне на момичето да слезе долу. Така те се срещали при всяка възможност. Месеците се нижели, а те потъвали все по-дълбоко в любовта си.

Мис Харкинс отпи от чая и леко присви очи. Гласът й стана злокобен.

— По това време, силите на Съюза притискат здраво Юга. Новините от Вирджиния са лоши и се приказва, че генерал Лий^[2] ще доведе войските си оттам, за да отвоюва Северна Каролина за Конфедерацията. В града се въвежда полицейски час и всеки заловен по тъмно навън, особено ако е млад мъж, рискува да получи куршум. Лишен от възможността да се вижда с Кейтрин, Харис се отдава на работа до късно нощем, като се надява запалената му свещ да бъде свидетел за копнежа към Кейтрин. Това продължило седмици, докато един ден той успял да й предаде, чрез някакъв съчувстващ им проповедник, бележка, с която я молел да му пристане. Ако отговорът бил да, на прозореца й трябвало да светнат две свещи — едната за съгласието и друга — да извести удобния за отвличането час. Двете свещи били запалени още същата нощ и въпреки всички рискове, те били венчани от същия проповедник, който отнесъл бележката, в светлината на пълната луна. И тримата рискували живота си заради една любов.

За съжаление, родителите на Кейтрин открили друго тайно писмо, излязло от ръката на Харис. Вбесени, те съобщили на дъщеря си, каквото научили. Кейтрин заявила предизвикателно, че нищо не могат да сторят. За жалост, тя била права само отчасти.

След няколко дни бащата на Кейтрин, който имал делови отношения с юнионисткия полковник, комендант на окупирания град, се свързал с него, за да го информира, че в града има шпионин на Конфедерацията, който поддържа контакти с генерал Лий и му предава секретна информация, свързана с отбраната на града. Харис Пресър бил арестуван в магазина на родителите си. Преди да го поведат към бесилото, той помолил да се изпълни последното му желание — да запалят свещ на прозореца на магазина. Било изпълнено. Същата вечер го обесили на големия клонест дъб под прозореца на Кейтрин. Тя била сломена и знаела, че баща й е отговорен за нейната скръб.

Посетила родителите на Харис и помолила да й дадат свещта, горяла на прозореца им в нощта на неговата смърт. Обезумели от скръб, те не знаели как да окачествят тази молба, но тя обяснила, че иска да й остане нещо за спомен от „милия младеж, който бил винаги така любезен с нея“. Получила свещта, тя я запалила с още една същата вечер на перваза на прозореца си. Родителите й я намерили на сутринта, обесена на същия дъб.

Майлз привлече Сара още по-плътно до себе си.

— Как Ви се струва дотук? — попита я той.

— Шшт — отвърна тя. — Мисля, че отиваме към призраците.

— Свещите горели цяла нощ и целият следващ ден, докато от тях останали само две топчета восък. Но продължавали да горят. Горели три дни и три нощи, колкото продължил бракът на Кейтрин и Харис и продължили още. На другата година, стаята на Кейтрин пламнала по необясними причини в деня на сватбата им, но къщата била спасена. Късметът изоставил семейство Пурди — хотелът бил отнесен при едно прииждане на реката, а дъскорезницата им взели за дългове. Съсипани финансово, родителите на Кейтрин напуснали града и изоставили къщата, но…

Мис Харкинс се наведе напред и в очите и пламнаха пакостливи пламъчета. Гласът й се снижи до шепот.

— От време на време, хора виждат две запалени свещи на прозореца над вас. Други се кълнат, че е само една… но втора гори в друга изоставена къща, по-нататък по улицата. И дори сега, повече от столетие след тези събития, хората продължават да виждат запалени свещи по прозорците на различни изоставени къщи в града. И най-интересното е, че това са винаги млади влюбени двойки. Дали и вие ще ги видите, зависи от чувствата ви един към друг.

Мис Харкинс затвори очи, сякаш разказът я бе изтощил до край. Известно време тя остана неподвижна, а Сара и Майлз не смееха да дишат, за да не развалят магията. Накрая тя отвори очи и протегна ръка към чашата си.

След като се сбогуваха, Майлз и Сара слязоха от стълбите и се върнаха на чакълестата алея. Като наближиха улицата, Майлз отново хвана Сара за ръка. Сякаш още под влияние на чутото, двамата дълго време мълчаха.

— Радвам се, че отидохме там — обади се най-накрая Сара.

— Хареса ли Ви?

— Всички жени обичат романтични истории.

Заобиколиха ъгъла и приближиха Фрънт стрийт. Пред себе си виждаха тъмния блясък на реката между къщите.

— Гладен ли сте вече?

— След малко — отвърна той, като забави крачка, а после спря.

Тя го погледна. Над главата му виждаха нощни пеперуди около уличната лампа. Майлз бе втренчил поглед в далечината, към реката, и Сара проследи погледа му, но не забеляза нищо необичайно.

— Какво има? — попита тя.

Майлз поклати глава, като се мъчеше да избистри мисълта си. Искаше да продължи напред, но не можеше. Пристъпи към Сара и нежно я притисна към себе си. Сара се отпусна в обятията му, а в стомаха й се сви топка. Майлз се наведе към нея, а тя затвори очи и когато лицата им се приближиха, всичко останало в света вече нямаше значение.

Целувката продължаваше и продължаваше и когато накрая се разделиха, Майлз я задържа в прегръдката си. Зарови лице в шията й, целуна нежната извивка на рамото. Влагата на езика му я накара да потръпне. Тя се облегна на него, наслаждавайки се на безопасното пристанище на силните обятия, докато светът наоколо следваше своя ход.

* * *

Няколко минути по-късно те вървяха към апартамента й, тихо си приказваха, а палецът му продължаваше да гали нежно опакото на дланта й.

Влезли вътре, Майлз преметна сакото си на облегалката на един стол, а Сара се отправи към кухнята. Запита се дали усеща погледа му.

— Какво ще има за вечеря? — попита той.

Сара отвори хладилника и извади голям съд, покрит с фолио.

— Лазаня, франзели и салата. Добре ли е?

— Звучи отлично. Мога ли да помогна с нещо?

— Почти е готово — отговори Сара и сложи съда във фурната. — Остава само да го притопля за около половин час. Можеш да запалиш огъня, ако искаш. И да отвориш виното… на плота е.

— Няма проблем.

— Ще дойда при теб в хола след минутка — извика Сара, на път за спалнята.

Там взе гребен и го прокара през косите си.

Макар да не й се щеше да го признае, целувката я бе изкарала от релси. Усещаше, че тази нощ е повратна за отношенията им и се страхуваше. Даваше си сметка, че трябва да съобщи на Майлз истинската причина за провала на брака й, но това не бе лесна за обсъждане тема. Особено с човек, на когото толкова много държи.

Доколкото разбираше, той също държеше на нея, но как да разбере каква ще е реакцията му и дали новината ще промени отношението му към нея. Напи каза, че иска Джона да има братя и сестри? Ще се откаже ли от това?

Сара погледна отражението си в огледалото.

Не искаше да го прави сега, но си даваше сметка, че ако държи отношенията им да продължат, ще трябва да му каже. Най-малко от всичко би искала историята да се повтори и Майлз да направи онова, което стори Майкъл. Не би могла да го преживее още веднъж.

Сара свърши със сресването, провери по навик грима си и като реши да каже истината на Майлз, понечи да излезе от стаята. Но вместо да тръгне към вратата, тя приседна на ръба на леглото. Готова ли бе наистина за това?

Точно в тоя момент отговорът на тоя въпрос я уплаши повече от всичко.

* * *

Когато най-накрая се показа от спалнята, огънят в камината весело пращеше. Майлз идваше от кухнята с бутилката в ръка.

— Помислих си, че може да ни потрябва — каза той, като леко вдигна бутилката.

— Мисля, че идеята е добра — съгласи се Сара.

Начинът, по който го каза, се стори малко странен на Майлз и той се поколеба. Сара се настани удобно на дивана, след малко той постави шишето на малката масичка и седна до нея. Дълго време Сара пи виното си в мълчание. Накрая Майлз протегна ръка към нейната.

— Как се чувстваш? — попита я той.

Сара бавно завъртя виното в чашата.

— Има нещо, което още не съм ти казала — отвърна тихо тя.

Майлз долавяше шума от минаващите пред сградата коли. Цепениците в камината пукаха, като хвърляха облачета искри около себе си. По стените пробягваха сенки.

Сара сгъна единия крак под себе си. Майлз разбра, че тя събира мислите си, гледаше я мълчаливо и окуражително стискаше ръката й.

Тава сякаш я върна към действителността. Майлз виждаше отражения на пламъците в очите й.

— Ти си добър човек, Майлз — каза тя — и тия последни няколко седмици значат много за мен — замълча отново.

Майлз не харесваше всичко това и се питаше какво ли е станало през тия няколко минути, докато беше в спалнята. Гледаше я и стомахът му започна да се присвива.

— Помниш ли, когато ме попита за бившия ми съпруг?

Майлз кимна.

— Тогава не довърших историята. Има и друго, освен онова, което споделих и… аз не знам как точно да го кажа.

— Защо?

Тя погледна към огъня.

— Защото ме е страх от онова, което можеш да си помислиш.

Като шериф, през главата му бяха минали няколко възможности в това отношение — екссъпругът може да е бил грубиян, да я е наранил по някакъв начин. Разводът е винаги болезнена история, но видът й в момента говореше, че не става дума само затова.

Той се усмихна с надежда за ответ, но такъв не последва.

— Виж, Сара — каза тогава Майлз, — не е необходимо да ми казваш нещо, което не искаш да казваш. Никога няма да заговоря по този въпрос. Това си е твоя работа, а аз научих достатъчно за теб напоследък, за да имам представа що за човек си и това ми стига. Не искам да знам абсолютно всичко за теб и честно казано, съмнявам се, че каквото и да кажеш би променило отношението ми към теб.

Сара се усмихна, но очите й отказваха да срещнат погледа на Майлз.

— Помниш ли, когато те попитах за Миси?

— Да.

— Спомняш ли си нещата, които ми каза за нея?

Майлз кимна.

— И аз ги помня — тя го погледна за пръв път в очите. — Искам да знаеш, че аз никога не бих могла да бъда като нея.

Майлз свъси вежди.

— Това ми е известно. И не очаквам от теб…

Тя вдигна ръце.

— Не, Майлз… не ме разбираш. Аз не смятам, че те привличам с някаква своя прилика с Миси. Знам, че не е това. Не се изразих много ясно.

— Какво е тогава?

— Спомняш ли си, когато ми каза, колко добра майка е била? И колко ви се искало на двамата Джона да има братя и сестри? — тя млъкна, но Майлз не отговори. — Аз не мога да бъда такава и затова Майкъл ме напусна.

Погледът й най-после улови твърдо неговия.

— Не можах да забременея. Но причината не беше у него, Майлз. Тя е у мен.

И тогава, сякаш за да подчертае казаното, да не би да е останало нещо недоразбрано, тя го изрече толкова ясно, колкото можа:

— Не мога да имам деца. Никога.

Майлз не каза нищо и след дълга пауза, Сара продължи:

— Не можеш да си представиш какво е да научиш подобно нещо. Такава ирония на съдбата. В младите си години се стараех да не забременея. Изпадах в паника, ако забравех хапчето. И през ум не ми е минавало, че няма да имам деца.

— И как разбра?

— По обикновения начин. Просто не се получаваше. Най-накрая направихме тестове. И тогава разбрах.

— Съжалявам — това беше единственото, което можа да каже Майлз.

— Аз също — тя шумно издиша, сякаш все още не можеше да повярва. — Майкъл също съжаляваше. Но не можа да го понесе. Казах му, че можем да си осиновим дете и аз бих била напълно щастлива, но той отказа дори да обсъжда тази възможност заради възгледите на родителите си.

— Шегуваш се…

Сара поклати глава.

— Де да беше така! Като си помисля сега, не е трябвало да се изненадвам. Когато започнахме да излизаме заедно, той казваше, че съм най-съвършената жена, която е срещал. Щом се случи нещо, което излезе от тази схема, той захвърли всичко, което бяхме постигнали — Сара се взираше в чашата, сякаш разговаряше със себе си. — Поиска развод и седмица по-късно се изнесе.

Майлз взе ръката й в своята и даде знак, с кимане, да продължи.

— След това… е, не беше никак лесно. Това не е въпрос, който може да се обсъжда на коктейли. Родителите ми знаят, казах и на Силвия. Тя ми бе консултантка и доста ми помогна, но тези четиримата са единствените, които знаят. И сега ти…

Сара млъкна. Майлз си помисли, че никога не я е виждал толкова красива, както сега, в светлината на пламъците. Косите й улавяха отблясъци от огъня и ги отразяваха като ореол.

— И защо аз? — попита Майлз.

— Не е ли очевидно?

— Не съвсем.

— Просто си мисля, че трябва да го знаеш. Искам да кажа, преди… Както казах, не искам да се случи отново — тя погледна встрани.

Майлз обърна нежно лицето й към себе си.

— Наистина ли мислиш, че мога да направя такова нещо?

Сара го гледаше тъжно.

— О, Майлз… сега е лесно да се каже, че няма значение. Безпокоя се, какво ще кажеш по въпроса по-късно, когато си имал достатъчно време да го осъзнаеш. Да кажем, че продължим да се виждаме и нещата се развиват така добре, както до този момент. Можеш ли да кажеш с ръка на сърцето, че това няма значение за теб? Че възможността да имаме деца не е от значение? Че Джона няма никога да види братче или сестриче да тича в къщата?

Тя се прокашля.

— Знам какво правя в момента и не очаквам, че като ти кажа това и ще тръгнем да се венчаваме. Но трябваше да знаеш истината, за да си наясно с какво се захващаш… преди да сме отишли по-нататък. Аз поне, не мога да продължа, преди да съм сигурна, че няма да се изметнеш и да постъпиш по начина, по който постъпи Майкъл. Ако не се получи, поради някаква друга причина, добре. Но не бих могла да преживея още един път онова, през което минах.

Майлз гледаше в чашата си и виждаше отраженията на пламъците в нея. Обходи ръба й с върха на пръста си.

— Има нещо за мен, което също трябва да знаеш — каза той. — Аз преживях наистина трудни времена след смъртта на Миси. Не става дума само затова, че тя умря. Аз не успях да открия кой е карал колата, която я уби. А това е мое задължение — като съпруг и като шериф. Дълго време в главата ми нямаше никаква друга мисъл, освен тази — кой е този човек? Проведох собствено разследване, разговарях с куп хора, но който и да е бил оня, размина му се и мисълта за това ме яде по начин, който не можеш да си представиш. Ходех като побъркан дълго време, но напоследък…

Гласът му стана нежен, а погледът му срещна нейния.

— Мисля, че с това искам да ти кажа, че не ми е нужно време, Сара… Не знам… Знам само, че нещо в живота ми липсва и че до момента, в който те срещнах, не знаех какво е. Ако държиш да мине известно време, през което да мисля, нямам нищо против. Но ще го направя заради теб, не заради себе си. Не ми каза нищо, с което да промениш чувствата ми към теб. Аз не съм Майкъл. Никога не бих могъл да стана.

Таймерът на фурната звънна и двамата се извърнаха едновременно по посока на звука. Лазанята беше готова, но никой от двама им не помръдна. Главата на Сара изведнъж олекна и тя не разбра дали виното, или думите на Майлз са причина за това. Тя бавно отпусна чашата на масичката и като въздъхна тихо, стана от дивана.

— Нека извадя лазанята, преди да е изгоряла.

В кухнята се подпря на барплота и чу отново онези думи:

Не ми е нужно време, Сара.

Не ми каза нещо, с което да промениш чувствата ми към теб.

За него нямаше значение. И най-важното — тя му вярваше. Нещата, които каза, начинът, по който я гледаше… След развода беше убедена, че няма да срещне някого, който да я разбере.

Извади тавата с лазанята върху печката. Когато се върна в хола, Майлз продължаваше да седи на дивана, вперил поглед в огъня. Седна до него и отпусна глава на рамото му, а той я привлече към себе си. Облегната на него, докато двамата наблюдаваха огъня, тя усещаше лекото повдигане и отпускане на гърдите му. Дланта му се движеше ритмично по тялото й, а кожата й настръхваше, щом я докоснеше.

Сара се сгуши в него, заслушана в тихото туптене на сърцето му.

— Благодаря ти за доверието — обади се Майлз.

— Нямах избор.

— Човек винаги има избор.

— Не и този път. Не и с теб.

Тя обърна лице към неговото и го целуна, като първо само докосна устни до неговите, един път, два пъти, преди да се слеят. Дланите му се плъзнаха нагоре по гърба й, докато устата й се разтваряше, за да почувства езика му в една опияняваща влага. Прокара длан по лицето му, усети боцкащата повърхност на едва набола брада, после мина по нея с устни. Майлз сведе глава към врата й, нежно я целуна, а горещият дъх опари кожата й.

Любиха се много дълго. Огънят най-накрая изгасна и стаята потъна в тъмни сенки. Майлз шепнеше в тъмнината, а ръката му бе в постоянно движение, сякаш за да се убеди, че Сара е истинска. На два пъти става да добавя дърва в огъня. Тя донесе одеяло от спалнята, за да се завият и някъде в ранните утринни часове и двамата установиха, че умират от глад. Разделиха си лазанята, седнали пред огъня, и обстоятелството, че ядат заедно, голи под одеялото, съдържаше някаква чувственост, не по-слаба от всичко останало, което бяха правили тази нощ.

Малко преди зазоряване, Сара най-после заспа и Майлз я отнесе на ръце в леглото, спусна щорите и се сви до нея. Утрото беше мрачно и дъждовно, тъмно, и те го проспаха почти до обяд — нещо, което и на двамата не се бе случвало кой знае откога. Сара се събуди първа. Усети свития до нея Майлз, прегърнал я с една ръка и щом помръдна, се събуди и той. Надигна глава от възглавницата, а тя се обърна към него. Той прокара пръст по бузата й, като се мъчеше да преглътне буцата в гърлото си.

— Обичам те! — каза той, неспособен да удържи думите.

Тя хвана ръката му в две ръце и я притисна към гърдите си.

— О, Майлз — прошепна, — и аз те обичам!