Никълъс Спаркс
Завой на пътя (12)

Глава 10

Опелото на Миси Райън се извърши сутринта на една сряда в епископалната черква на Ню Бърн, разположена в централната част на града. Тя побира петстотин седящи, но се оказа малка за всички, пожелали да присъстват. Претъпкана бе с правостоящи, а имаше и хора, струпани край външните двери.

Спомням си, че тая сутрин заваля. Не беше пороен дъжд, но постоянен, като ония дъждове в края на лятото, които охлаждат почвата и слагат край на горещата влажност на въздуха. Ниско над земята се носи мъглица, призрачна и нереална, по улиците се образуват локвички. Пред очите ми се изнизва процесия черни чадъри, носени от облечени в черно хора. Бавно, бавно, сякаш газят дълбок сняг.

Виждам Майлз Райън, седнал изправен на първия ред в черквата. Хванал е Джона за ръка. Той е петгодишен по онова време, достатъчно голям, за да разбере, че майка му е мъртва, но недостатъчно, за да проумее, че никога повече няма да я види. Изглежда по-скоро объркан, отколкото тъжен. Бащата седи вдървен със стиснати устни, докато хората минават един подир друг, за да подадат ръка или да го прегърнат. Макар очевидно да му е трудно да гледа хората в очите, той нито плаче, нито потръпва. Аз се извръщам и отивам към дъното на черквата. Не му казвам нищо.

Никога няма да забравя миризмата, уханието на старо дърво и запалени свещи, докато седя на последния ред. Край олтара някой свири тихичко на китара. До мен сяда някаква жена, последвана след миг от съпруга си. В ръка държи книжни кърпички, с които попива ъгълчетата на очите си. Съпругът отпуска ръка върху коляното й, стиснал устни в права линия. За разлика от преддверието, в което продължават да пристигат хора, в черквата е тихо, ако не се смятат подсмърчанията. Никой не говори, никой не знае какво да каже.

В тоя момент имах усещането, че ще повърна.

Преодолях порива, усетил избилите по челото ми капки пот. Ръцете ми са лепкави и ненужни. Не искам да съм тук, не исках да идвам. Най-силно от всичко на света искам да стана и да си отида.

Оставам.

Службата започва, но аз не мога да се концентрирам. Ако сега ме попитате, какво каза преподобният или какво каза братът на Миси в своето надгробно слово, не мога да отговоря. Помня обаче, че думите не ме утешиха. Мислех само, че Миси Райън не биваше да умира.

След опелото последва дълго шествие до гробищата, ескортирано от всичките шерифи и полицаи от областта. Изчаках, докато почти всички запалиха колите си и най-накрая се наредих в колоната. Фаровете светеха. Като някакъв робот, и аз запалих моите.

Дъждът се засили. Чистачките го размятаха насам-натам.

Гробището е на няколко минути път.

Хората паркираха, чадърите се разтвориха, краката шляпаха през локвите, тълпата се събираше от всички посоки. Аз се движех като слепец и застанах зад събраното около гроба множество. Виждах отново Майлз и Джона, застанали с наведени глави. Дъждът ги валеше. Носачите поставиха ковчега сред стотици букети.

Отново се сетих, че не исках да присъствам. Не трябваше да идвам. Мястото ми не беше тук.

Но го сторих.

Движен от вътрешен порив, на който не можех да устоя. Имах нужда да видя Майлз, да видя Джона.

Още тогава знаех, че съдбите ни са сплетени завинаги.

Трябваше да бъда там.

В края на краищата, аз карах оная кола.