Нора Робъртс
Любов и закон (2)

Втора глава

През следващите двадесет минути Тори не обръщаше много внимание на затворника си, който изглежда се задоволяваше с това, да гледа през прозореца, докато кафето изстиваше в ръката му. Тя отпрати Мърл и се захвана за работа.

Бе надарена с остър, практичен и упорит ум и тези черти й бяха помогнали да получи обширно образование. Имаше големи успехи в обучението си, но невинаги успяваше да се хареса на преподавателите си. „Защо“ винаги беше любимият й въпрос. Освен това настроението й, което се менеше от спокойно до експлозивно, я правеше трудна ученичка. Някои от колегите й я наричаха неприятна досадница — обикновено когато бяха от другата страна. На двадесет и седем години Виктория Л. Аштън беше много ловък и опитен юрист.

Държеше малка, непретенциозна кантора в огромна стара къща с лоша водопроводна инсталация в Албъкърки. Делеше къщата със счетоводител, брокер на недвижимо имущество и частен детектив. Беше живяла на третия етаж в две стаи над кантората си, които повече приличаха на обор, почти пет години. Това положение я задоволяваше и тя нямаше желание да го променя, дори когато вече можеше да си го позволи. В професията си Тори обичаше предизвикателствата и предпочиташе да изпипва нещата детайлно. В личния си живот беше по-непридирчива. Никой не би я нарекъл мързелива, ала смяташе, че е по-полезно да поспи, отколкото да бяга за здраве. Енергията й се изливаше в кантората или съдебната зала — и временно в работата й като шериф на Френдли, Ню Мексико.

Беше израснала във Френдли и беше доволна от заспалия ход на живота в градчето. Чувството за справедливост, което бе наследила от баща си, я бе завело в юридически колеж. Въпреки това нямаше желание да работи в някоя известна фирма на което и да е от двете крайбрежия или в някой голям град между тях и независимият й характер я накара да рискува със собствена практика. Тлъстите хонорари не я вълнуваха; твърде рано се беше научила как да се справя с малко пари — това умение беше получила от майка си. Интересуваха я главно хората и начините, по които законът може да се използва в тяхна полза или вреда.

Тори седна зад бюрото си и продължи оформянето на договор за съдружие между двама начинаещи автори на песни. Понякога не беше просто да се занимава с работата си от разстояние, но бе обещала. Докато работеше, отпиваше разсеяно от кафето си. До есента щеше да се върне в Албъкърки, щеше отново да започне да поема дела и щеше да размени значката си за куфарче. Междувременно почивният ден се изнизваше. Бе ден за заплати. Тя се усмихна и продължи да пише. В събота вечер Френдли живваше малко. Хората си поръчваха още по една бира. А в гаража на Бестлър беше уговорена игра на покер, за която се предполагаше, че Тори не знае. Тя знаеше кога бе изгодно да погледне на другата страна. Баща й щеше да каже, че хората имат нужда от малко забавление.

Облегна се назад, за да прочете какво бе написала, качи обутия си в ботуш крак на бюрото и започна да навива на пръста си един гарвановочерен кичур. Фил рязко излезе от унеса си и се завъртя към вратата на килията.

— Трябва да се обадя по телефона. — Гласът му беше настоятелен и развълнуван. Всичко, което бе видял през прозореца на килията, го беше убедило, че съдбата го бе довела във Френдли.

Тори дочете точката от договора и го погледна с безразличие.

— Вече проведохте полагаемия ви се разговор, господин Кинкейд. Защо не се успокоите? Вземете пример от Динамит — предложи тя и махна към кучето. — Поспете малко.

Фил сграбчи решетките и ги разтърси.

— Момиче, трябва да използвам телефона. Важно е.

— Винаги е така — отвърна разсеяно Тори и отмести погледа си към документа.

Фил беше готов да пожертва принципите си за бързина.

— Вижте, ще подпиша квитанцията. Само ме пуснете оттук — изръмжа той.

— Можете да подпишете квитанцията — отвърна любезно Тори, — ала това няма да ви изкара оттук. Остава и обвинението в съпротива при задържане.

— Това е такова фалшиво, нагласено…

— Бих могла да добавя и нарушаване на обществения ред — реши тя и го погледна усмихнато над документите. Беше бесен. Личеше си по скованата стойка на мускулестото му тяло, стиснатите устни и пламналия поглед. Тори усети присвиване в слабините си. Вече много добре разбираше защо името му се свързваше с десетки привлекателни жени. Беше може би най-красивият самец, който бе виждала някога. Причината беше в тази загатната аристократична надменност, заедно с несъмнено изключителната му физика и избухливия характер. Напомняше на див котарак със загладен косъм.

Известно време се гледаха мълчаливо в очите. Неговите бяха твърди като камък, нейните спокойни.

— Добре — промълви Фил. — Колко?

Тя вдигна вежди.

— Подкуп, Кинкейд?

Той вече добре познаваше мъчителката си.

— Не. Колко е глобата ми… Шерифе?

— Двеста и петдесет долара. — Тори отметна косата си назад. — Или, ако искате, можете да внесете гаранция от петстотин.

Фил се намръщи и посегна към портфейла си. Когато изляза оттук, заплаши той наум, ще накарам тази вкусна мръвчица да си плати. Един поглед в портфейла му показа, че не му достигаха повече от сто долара. Фил изруга и погледна към Тори. Тя чакаше търпеливо с мила усмивка на лицето. Би я удушил с радост, но вместо това реши да опита друг подход. С жените чарът винаги му носеше успех.

— Шерифе, преди малко си изтървах нервите — подзе той с леко разсеяната усмивка, с която беше известен. — Извинявам се. От няколко дни съм на път, а вашият помощник ме вбеси. — Тори продължаваше да се усмихва. — Ако съм ви казал нещо неучтиво, то е защото не се вписвате в представата ми за полицай от малко градче. — Фил се усмихна широко и по момчешки чаровно — Том Сойер, заловен с ръка в захарницата.

Тори вдигна дългия си строен крак и го кръстоса с другия на бюрото.

— Не ви стигат парите, нали, господин Кинкейд?

Той стисна зъби, за да задържи един яден отговор.

— Не обичам да нося много пари в брой, когато пътувам.

— Много мъдро — съгласи се тя с кимване. — Ала ние не приемаме кредитни карти.

— По дяволите, трябва да изляза оттук!

Тори го изгледа безстрастно.

— Няма да повярвам, че имате клаустрофобия — каза тя. — Не и след като съм чела, че сте пълзели в шейсетсантиметрова тръба, за да проверите ъглите на камерите в „Нощ на отчаяние“.

— Нямам… — Фил млъкна внезапно и очите му се присвиха. — Вие знаете кой съм?

— О, ходя на кино няколко пъти в годината.

Погледът му се втвърди.

— Ако това е някакво изнудване…

Тори го прекъсна с гърлен смях.

— Самомнението ви е забележително. — Недоверчивото му изражение отново я разсмя и тя стана. — Кинкейд, не ме интересува кой сте и с какво си изкарвате хляба. За мен вие сте човек с лош характер, който отказва да се подчини на закона и се държи неприятно. — Тори пристъпи лениво към килията и той отново усети лек и нежен парфюм, който подхождаше повече на френска коприна, отколкото на протрити джинси. — Длъжна съм да ви сложа на място.

Фил забрави гнева си и просто се отдаде на възхищението от явната й красота.

— Господи, какво лице имате — промълви той. — Бих могъл да създам цял филм около това лице.

Думите му я изненадаха. Тя добре осъзнаваше, че бе физически привлекателна. Би било глупаво да не мисли така и беше чувала от мъжете безбройни комплименти към външния й вид. Това трудно би могло да се нарече комплимент, но нещо в гласа и очите му я накара да почувства тръпка по гърба си. Когато Фил протегна ръка между решетките и докосна косата й, Тори не възрази. Той я остави да пада между пръстите му, ала погледът му бе прикован в очите й.

Тори усети топлина, от която мислеше, че бе защитена. Тя премина по тялото й сякаш беше излязла на слънце от студена и мрачна стая. Такава топлина сковава коленете и те кара да ахнеш от изумление. Тори стоеше неподвижно и попиваше усещането.

Опасен мъж, каза си тя изненадано. Много опасен. Видя как в очите му проблясва желание, което се смени с веселие и устните му се извиха.

— Скъпа — каза Фил, — мога да те направя звезда.

Тези умишлено изтъркани думи разсеяха напрежението и я разсмяха.

— О, господин Кинкейд — прошепна тя задъхано, — наистина ли може да се явя на пробни снимки? — Тори се притисна драматично към решетките, а той бе толкова изумен, че можеше само да наблюдава. — Ще те чакам, Джони — продължи тя накъсано, а в очите й проблеснаха сълзи и меките й устни потрепнаха. — Няма значение колко време. — Протегна се през решетките и го сграбчи. — Ще ти пиша всеки ден — обеща Тори задавено. — И всяка нощ ще те сънувам. О, Джони… — Клепките й се притвориха. — Целуни ме за довиждане!

Очарован, Фил се наведе да изпълни желанието й, но точно преди устните им да се докоснат, тя отстъпи и се разсмя.

— Как се справих, Холивуд? Получавам ли ролята?

— Малко преиграваш — забеляза той, ала това беше по-скоро строго, отколкото вярно. — Все пак не е зле като за аматьорка.

Тори се изкикоти и се облегна общително на решетките.

— Просто си сърдит.

— Сърдит? — отвърна той раздразнено. — Била ли си някога за малко в някоя от тези килии?

— В интерес на истината, да. — Тя му се усмихна непринудено. — При по-неблагоприятни обстоятелства. Отпусни се, Кинкейд, приятелят ти ще дойде да те измъкне под гаранция.

— Кмета — подзе Фил с внезапно вдъхновение. — Искам да видя кмета. Имам делово предложение — добави той.

— О… — Тори се замисли. — Съмнявам се, че мога да ти помогна в събота. В събота кметът обикновено ходи на риба. Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Не.

— Добре. Между другото, последният ти филм трябваше да вземе Оскара. Това беше най-хубавият филм, който съм гледала.

Внезапната смяна на отношението й го обърка. Фил внимателно се вгледа в лицето й, но не видя нищо, освен искреност.

— Благодаря.

— Не изглеждаш като човек, който може да направи филм с мисъл, завършеност и чувство.

Той се позасмя и прекара ръка през косата си.

— И за това ли се очаква да ти благодаря?

— Не е задължително. Имам предвид, че наистина изглеждаш като човек, който кавалерства на разни едрогърди знаменитости. Кога ти остава време да работиш?

Фил поклати глава и отговори мрачно.

— Ами… Справям се.

— Изисква доста енергия — съгласи се Тори.

— Кое? — ухили се той. — Работата или едрогърдите знаменитости?

— Предполагам, че ти знаеш отговора на този въпрос. Между другото — продължи тя, преди Фил да бе успял да формулира смислен отговор, — не казвай на Мърл, че правиш филми. — И се усмихна широко. — Ще започне да ходи като Джон Уейн и ще ни подлуди и двамата.

Той й върна усмивката и двамата се вгледаха един в друг в напрегнато мълчание. Между тях имаше взаимно привличане, което не радваше никой от тях.

— Шерифе, — каза Фил приятелски — телефона. Помниш ли онази мисъл за милосърдието?

Устните й се извиха, ала преди да успее да се съгласи, вратата се отвори е трясък.

— Шерифе!

— Тук съм, господин Холистър — каза Тори спокойно. Погледът й се премести от разярения широкоплещест мъж към ужасения кльощав тийнейджър, който той влачеше със себе си. — Какъв е проблемът? — Тя се върна към бюрото си без да бърза и машинално прекрачи над кучето.

— Тези хлапета — започна Холистър, като пухтеше от бягането. — Предупредих ви за тях!

— Близнаците Креймър? — Тори седна на края на бюрото и погледна към едрата ръка, която стискаше тънката ръка на момчето. — Защо не седнете, господин Холистър? Ти… — Тя погледна към момчето. — Ти си Тод, нали?

То преглътна бързо.

— Да, госпожо… Шерифе, Тод Суонсън.

— Донеси на господин Холистър чаша вода, Тод. Ей там, в другата стая.

— Ще се измъкне през задната врата, преди да мигнете — каза Холистър, извади от джоба си карирана кърпичка и изтри челото си.

— Не, няма — отвърна спокойно Тори и махна с глава на момчето, докато придръпваше стол за Холистър. — Хайде, седнете, че ще ви стане лошо.

— Лошо! — Холистър се отпусна в стола, а момчето бързо се измъкна. — Вече ми е лошо. Тези… Тези хлапета.

— Да, близнаците Креймър.

Тя изчака търпеливо, докато той изложи един обширен и на места непоследователен трактат за съвременната младеж. Фил имаше възможност да прави това, което умееше най-добре — да наблюдава и попива.

Забеляза, че Холистър бе раздразнителен и тесногръд старец, който изглежда малко се страхуваше от младите. Потеше се обилно и бършеше челото и врата си с карираната кърпичка, а по омачканата му риза имаше тъмни петна. Беше зачервен досадник с наднормено тегло. Външно Тори го слушаше с уважение, но Фил забеляза как потупваше коляното си с пръст, докато седеше на ръба на бюрото.

Момчето влезе с водата и на бузите му имаше две големи червени петна. Фил реши, че му е било много трудно да не се измъкне през задната врата. По негова преценка беше на около тринадесет и изглежда бе страшно уплашено. Имаше гладко привлекателно лице, тъмна рошава коса и големи кафяви очи, които сякаш се опитваха да погледнат навсякъде едновременно. Бе твърде слабо, а джинсите и изпоцапаната риза бяха едва ли не парцаливи. Подаде на Тори водата с трепереща ръка. Фил видя, че когато пое чашата, тя стисна ръката му — бързо и окуражаващо. Започваше да я харесва.

— Ето. — Тори подаде чашата на Холистър. — Изпийте това и ми кажете какво се случи.

Холистър пресуши чашата на две големи глътки.

— Тези хлапаци ровят зад магазина ми. Гонил съм ги сума пъти. Идват и крадат каквото докопат. Казвал съм ви.

— Да, господин Холистър. Какво стана този път?

— Хвърлиха камък по прозореца. — Той отново се зачерви застрашително. — Този беше с тях. Не бягаше достатъчно бързо.

— Разбирам. — Тя погледна към Тод. Той не откъсваше поглед от върховете на гуменките си. — Кой хвърли камъка?

— Не видях кой, ала хванах този. — Холистър се надигна и натъпка подгизналата си кърпичка обратно в джоба. — Ще заведа дело.

Фил видя как момчето пребледня. Въпреки че продължаваше да гледа към Холистър, Тори хвана ръката на Тод.

— Тод, иди и седни в задната стая. — Тя изчака, докато момчето вече не можеше да чува разговора. — Добре сте направили, че сте го довели тук, господин Холистър. — Тори се усмихна. — И здравата сте го изплашили.

— Трябва да го затворят — започна мъжът.

— О, това няма да ви оправи прозореца — вметна тя разсъдливо. — Единствено ще го накара да изглежда герой в очите на близнаците.

— По мое време…

— Сигурно вие с баща ми никога не сте чупили прозорец — попита Тори и му се усмихна с широко отворени очи.

Холистър изруга, но после изсумтя.

— Ама, Тори…

— Оставете ме аз да се оправя с това, господин Холистър. Това хлапе сигурно е три години по-малко от близнаците Креймър. — Тя сниши глас и Фил се напрегна да я чуе. — Можел е да избяга.

Холистър пристъпи от крак на крак.

— Не се опита — промърмори той. — Просто си стоеше там. Ала прозорецът ми…

— Колко ще струва да се смени?

Мъжът сбърчи вежди и посумтя около минута.

— Двадесет и пет долара би трябвало да стигнат.

Тори заобиколи бюрото и отвори едно чекмедже. Отброи няколко банкноти и му ги подаде.

— Имате думата ми, че ще се оправя с него. И с близнаците.

— Същата като баща си — промълви Холистър и я потупа несръчно по главата. — Не искам тези Креймър да висят край магазина ми.

— Ще се погрижа за това.

Той кимна и излезе.

Тори отново седна върху бюрото си и погледна намръщено левия си ботуш. Не беше същата като баща си. Той винаги беше сигурен, а тя налучкваше. Фил с учудване чу една тиха, притеснена въздишка.

— Тод — извика Тори и зачака. Когато момчето влезе, очите му потърсиха Холистър и след това се спряха ужасени върху нея. Когато застана пред нея, Тори разгледа лицето му, пребледняло и напрегнато. Сърцето й се топеше, но заговори оживено:

— Няма да те питам кой е хвърлил камъка. — Тод отвори уста, затвори я решително и завъртя глава. — Защо не избяга?

— Не… Не можах… — Той прехапа устни. — Сигурно съм бил много изплашен.

— На колко години си? — Искаше й се да оправи косата, която падаше разбъркано на челото му, ала ръцете й останаха преплетени в скута.

— На четиринайсет, шерифе. Честно. — Очите му се стрелнаха към нейните и се отклониха като изплашена птичка. — Само без един месец.

— Близнаците Креймър са на шестнайсет — посочи тя меко. — Нямаш ли приятели на твоята възраст?

Момчето сви неопределено рамене.

— Ще трябва да те заведа у вас и да поговоря с баща ти, Тод.

Преди момчето беше изплашено, но сега я погледна с такъв неподправен ужас, че той веднага изхвърли от ума й лекцията, която смяташе да му изнесе.

— Моля ви… — Това бе шепот, сякаш момчето не можеше да произнесе нищо повече и дори така гласът му звучеше безнадеждно.

— Тод, страхуваш ли се от баща си? — Той преглътна и не каза нищо. — Бие ли те? — Тод навлажни устните си и дъхът му затрепери. — Тод… — Гласът й стана много мек. — Можеш да ми кажеш. Аз съм тук, за да ти помогна.

— Той… — Тод се задави. — Не, госпожо.

Тори погледна объркано към умоляващите му очи.

— Добре, мисля, че, тъй като това е първото ти нарушение, можем да го запазим между нас.

— Г-госпожо?

— Тод Суонсън, ти си задържан за умишлена повреда. Разбираш ли обвинението?

— Да, шерифе. — Адамовата му ябълка затрепери.

— Дължиш на съда за нанесените щети двадесет и пет долара, които ще отработиш след училище и през почивните дни по два долара на час. Осъден си на шест месеца условно и през това време трябва да се въздържаш от леки жени, твърд алкохол и близнаците Креймър. Веднъж седмично ще идваш да се разписваш при мен, тъй като аз ще ти бъда наблюдаващ инспектор.

Тод я гледаше втренчено и се опитваше да възприеме думите й.

— Вие няма… Няма да кажете на баща ми, така ли?

Тори се изправи бавно. Той беше десетина сантиметра по-нисък. Когато погледна нагоре към нея, очите му бяха пълни с надежда и объркване.

— Не. — Тя сложи ръце на раменете му. — Не ме разочаровай.

Очите на Тод се напълниха със сълзи и той замига, за да ги задържи. На Тори ужасно й се искаше да го прегърне, ала знаеше, че не бива.

— Ела утре сутринта. Ще имам малко работа за тебе.

— Да, добре, госпожо… Шерифе. — Той отстъпи внимателно към вратата, като очакваше тя да си промени мнението. — Ще дойда, шерифе. — Момчето завъртя бравата, но продължаваше да я гледа. — Благодаря ви. — И изхвърча от участъка като куршум.

Тори гледаше затворената врата.

— Е, шерифе — забеляза тихо Фил, — ти си жена на място.

Тори се завъртя и видя, че той я гледаше странно. За първи път усети цялата сила на този ясен син поглед и объркана се върна на бюрото си.

— Беше ли ти приятно да видиш как се движат колелцата на съдебната машина, Кинкейд? — попита тя.

— В интерес на истината, да. — Гласът му беше толкова сериозен, че Тори пак погледна към него. — Ти постъпи правилно с това момче.

Тя го изгледа продължително и въздъхна.

— Така ли? Ще видим, нали? Виждал ли си някога малтретирано дете? Готова съм да се обзаложа на този часовник за хиляда и петстотин долара, който носиш, че едно от тях току-що излезе оттук. А аз нищо не мога да направя.

— Има закони — вметна Фил и се притисна към решетките. Изведнъж му се прииска да я докосне.

— И закони — промълви Тори. Вратата се отвори и тя вдигна поглед. — Мърл. Добре. Поеми тук. Трябва да отида до Креймърови.

— Близнаците?

— Кой друг? — отвърна Тори и взе от закачалката една черна шапка с плоска периферия. — Докато съм навън, ще си взема вечеря и ще избера нещо за госта ни. Какво ще кажеш за задушено, Кинкейд?

— Пържола, средно опечена — отговори той. — Салата с олио и оцет. И едно добро Бордо.

— Не го оставяй да те сплаши, Мърл — предупреди Тори и се запъти към вратата. — Той е въздух под налягане.

— Шерифе, телефонния разговор! — извика Фил, когато тя посегна да затвори вратата.

С тежка въздишка Тори показа обратно главата си.

— Мърл, дай на горкия човек да използва телефона. Веднъж — добави тя твърдо и излезе.

Час и половина по-късно Тори се върна с плетена кошница в ръка. Фил седеше на нара си и пушеше тихо, а Мърл седеше с крака на бюрото и шапка на лицето и похъркваше леко.

— Свърши ли купона? — попита Тори.

Фил я изгледа мълчаливо. Тя се засмя, отиде до Мърл и го тупна по рамото. Той скокна бързо и петите на ботушите му изскърцаха по повърхността на бюрото.

— А, Тори — измърмори Мърл и се наведе да вдигне шапката си от пода.

— Някакви проблеми с този отчаян тип? — осведоми се Тори.

Мърл я погледна неразбиращо и после се усмихна глупаво.

— Хайде сега, Тори…

— Иди да си вземеш нещо за ядене. Можеш да наминеш край бара на Ернандес и през билярдната зала, преди да завършиш дежурството си.

Мърл сложи шапката на главата си.

— Да проверя ли гаража на Бестлър?

— Не — отвърна тя, като си спомни за играта на покер. Ако попаднеше на нея, Мърл щеше да реши, че е негов дълг да я разтури. — Аз вече минах оттам.

— Ами, добре… — Той провлачи крака и хвърли кос поглед към Фил. — Някой от нас трябва да остане тук тази нощ.

— Аз ще остана. — Тори откачи ключовете и тръгна към килията. — Имам дрехи за смяна в задната стая.

— Да, но, Тори… — Мърл искаше да й обърне внимание, че, в края на краищата, тя бе жена, а затворникът й беше хвърлил няколко дълги погледа.

— Да? — Тори се спря пред килията на Фил.

— Нищо — измънка той, като си спомни, че Тори можеше сама да се грижи за себе си и винаги го бе правила, изчерви се и тръгна към вратата.

— Това не беше ли мило? — промърмори тя. — Мърл беше разтревожен за моето целомъдрие.

Фил се изсмя и Тори вдигна извитата си вежда.

— Не знае ли за големия пистолет в чекмеджето на бюрото?

— Разбира се, че знае. — Тя отключи килията. — Казала съм му, че ако си играе с него, ще му счупя всички пръсти. Гладен ли си?

Фил погледна кошницата с несигурна усмивка.

— Може би.

— О, хайде, по-весело — заповяда Тори. — Не успя ли да проведеш телефонния си разговор?

Тя говореше така, сякаш успокояваше малко момче и той се усмихна въпреки желанието си.

— Да, проведох го. — Разговорът с продуцента му беше минал добре и Фил беше склонен да се държи малко по-приятелски. Освен това умираше от глад. — Какво има тук?

— Котлет, средно опечен, салата, печени картофи…

— Ти се шегуваш! — Той скочи и сам забърника в кошницата.

— Аз не си правя шеги с храната, Кинкейд. Аз съм човечна.

— Ще ти кажа точно каква мисля, че си, след като се наям. — Фил махна найлона от една чиния и откри пържолата. Ароматът стигна право до стомаха му. Той придърпа един разклатен дървен стол и се настани, за да погълне безплатното си ядене.

— Ти не посочи десерта, така че аз се спрях на ябълков сладкиш. — Тори измъкна един дебел резен от кошницата.

— Може би ще си променя мнението за теб — каза Фил с уста, пълна с пържола.

— Не прави нищо прибързано — посъветва го тя.

— Кажи ми нещо, шерифе. — Той преглътна и посочи с вилицата към кучето, което още спеше. — Това нещо движи ли се изобщо?

— Не, ако може да го избегне.

— Живо ли е?

— Последния път, когато погледнах, беше — отвърна Тори. — Съжалявам за Бордото — продължи тя. — Против правилата е. Взех ти „Доктор Пепър“.

— Какво?

Тори извади една бутилка с газирана вода.

— Вземи я или се откажи.

След като помисли малко, Фил протегна ръка.

— Ами кмета?

— Оставих му съобщение. Сигурно ще дойде утре да те види.

Фил отвори бутилката и се намръщи.

— Наистина ли ще ме накараш да преспя в тази дупка?

Тя наклони глава и посрещна погледа му.

— Имаш странна представа за закона, Кинкейд. Да не смяташ, че трябва да ти наема стая в хотел?

Той си прокара пържолата с газирана вода и се смръщи.

— Ти си твърд човек, шерифе.

— Да. — Тори се усмихна широко и се настани на края на нара. — Как е вечерята ти?

— Добре. Искаш ли?

— Не, ядох. — Двамата се гледаха внимателно и разсъждаваха. Тя проговори първа. — Какво прави Филип Кинкейд, момчето чудо, във Френдли, Ню Мексико?

— Минавах — отвърна той предпазливо. Нямаше намерение да обсъжда плановете си с нея. Нещо му подсказваше, че ще срещне твърда съпротива.

— Със сто и шестнадесет километра в час — напомни му Тори.

— Може би.

Тя се засмя и се облегна на тухлената стена. Фил гледаше как косата й пада лениво върху гърдите. Един мъж трябва да е луд, за да се забърка с тази жена, каза си той. Филип Кинкейд беше напълно нормален.

— А какво прави Виктория Л. Аштън с шерифска значка във Френдли, Ню Мексико?

Тори погледна встрани от него със странно изражение.

— Изпълнява едно задължение — каза тя меко.

— Не подхождаш за ролята. — Той я съзерцаваше над бутилката, докато отпиваше поредната глътка. — А аз съм специалист кой подхожда и кой — не.

— Защо не? — Тори повдигна коляното си и го обви с пръсти.

— Ръцете ти са прекалено меки. — Фил замислено си отряза още от пържолата. — Не толкова меки, колкото очаквах, когато видях лицето ти, ала прекалено. Не се грижиш за тях, но и не работиш с тях.

— Един шериф не работи с ръцете си — изтъкна тя.

— Нито пък носи парфюм, който струва сто и петдесет унцията и е предназначен да подлудява мъжете.

И двете й вежди подскочиха нагоре. Пълната й долна устна се издаде напред замислено.

— За това ли е предназначен?

— Един шериф — продължи той, — обикновено не изглежда като фотомодел, току-що слязъл от корицата на „Харпърс Базар“, не се отнася с помощника си като с по-малкото си братче и не плаща глобата на някакво хлапе от собствения си джоб.

— Боже, Боже — произнесе бавно Тори. — Наблюдателен си. — Фил сви рамене и продължи да се храни. — Добре, тогава, за каква роля съм подходяща според теб?

— Дойдоха ми няколко наум още в момента, в който те видях. — Той поклати глава и привърши пържолата си. — Сега вече не съм толкова сигурен. Не си крехко пустинно цвете. — Усмивката й се разшири, а Фил продължи. — Би могла да бъдеш, ако искаш, ала не искаш. Не си и лъскава, и изискана, но и това е по твой избор. — Фил взе сладкиша, стана и се настани до нея на нара. — Знаеш ли, в този странен свят има доста хора, които много биха искали да ме имат за публика, докато разказват историята на живота си.

— Поне три или четири — съгласи се тя сухо.

— Не се отнасяш добре със самочувствието ми, шерифе. — Той опита сладкиша, одобри го и й предложи следващата хапка. Тори отвори уста и му позволи да я храни. Сладкишът беше още топъл и ароматен.

— Какво искаш да знаеш? — попита тя и преглътна.

— Защо хвърляш мъжете в затвора, вместо да им разбиваш сърцата?

Тори се разсмя възхитено. Отново облегна глава на стената. Все пак се поколеба. Помисли си, че толкова отдавна не бе могла просто да си поговори с някой… мъж. Той беше интересен и, помисли си тя, за момента безопасен.

— Израснах тук — каза просто.

— Ала не си останала. — Тори го погледна скептично и Фил и даде в устата още една хапка сладкиш. Струваше му се, че от много време не бе бил с жена, която не искаше и дори не очакваше нищо от него. — Твърде си изискана, Виктория — забеляза той и откри, че харесва вкуса на името й. — Не си го придобила във Френдли.

— Харвард — каза тя с предвзето произношение. — Право.

— А… — кимна одобрително Фил. — Това, да. Мога да си те представя с куфарче и костюм на тънки райета. Защо не практикуваш?

— Практикувам. Имам кантора в Албъкърки. — Тори събра вежди. — Раиран костюм?

— Сив, много дискретен. Как успяваш да имаш кантора в Албъкърки и да практикуваш от Френдли? — Той отметна косата от рамото й с непринуден жест, който никой от двамата не забеляза.

— За известно време не поемам нови дела, така че работата ми е сравнително лека. — Тя сви рамене. — С каквото мога, се оправям по документи и когато се налага, се връщам набързо.

— Добър юрист ли си?

Тори се усмихна широко.

— Аз съм страхотен адвокат, Кинкейд, но не мога да те представлявам — не е етично.

Фил й подаде още една хапка сладкиш.

— И защо си се върнала във Френдли?

— Много си любопитен, нали?

— Да.

Тя се засмя.

— Баща ми беше шериф години наред. — В очите й премина тъга, ала Тори я потисна. — Мисля, че по един свой, тих начин, той запазваше града цял, такъв, какъвто бе. Когато умря, никой не знаеше какво да прави. Звучи странно, но в такъв малък град един човек може да има голямо значение, а той беше… Много специален човек.

Раната още не е заздравяла, реши Фил, като я наблюдаваше внимателно. Зачуди се преди колко ли време бе умрял баща й, ала не попита.

— Както и да е, кметът ме помоли да заема поста, докато работите отново се стабилизират и тъй като и без това трябваше да остана да уредя някои неща, аз се съгласих. Никой не искаше службата, освен Мърл, а той е… — Тя се засмя топло. — Той не е готов. Аз познавам закона, познавам и града. След няколко месеца ще има избори. Името ми няма да бъде на бюлетината. — Тори го погледна. — Задоволих ли любопитството ти?

Под острата светлина на лампата кожата й беше съвършена, а очите й бяха яркозелени. Фил установи, че отново посяга към косата й.

— Не — промълви той.

Въпреки че очите му не слизаха от нейните, тя се почувства така, сякаш Фил я оглеждаше цялата, бавно и много внимателно. Съвсем неочаквано устата й пресъхна. Тори се изправи.

— А би трябвало — вметна тя непринудено и започна да прибира мръсните чинии. — Очаквам следващия път, когато вечеряме, да чуя твоята история. — Тори почувства ръката му върху своята и спря. Погледна надолу към пръстите му, обвити около ръката, й, и бавно вдигна очи към неговите. — Кинкейд, достатъчно проблеми имаш.

— Вече съм в затвора — изтъкна той и я обърна с лице към себе си.

— Срокът на пребиваването ти лесно може да бъде удължен.

Фил знаеше, че трябва да устои и че не може. Той я притегли в ръцете си.

— Колко мога да получа, ако правя любов с шерифа?

— Първото, което ще получиш, ако не ме пуснеш, е счупено ребро.

Грешка, каза си тя направо. Този мъж никога не е безопасен. За капак й дойде мисълта колко й бе приятно Фил да я притиска към себе си. Устата му беше много близо и много прелъстителна. И беше просто невъзможно да забрави какво бе положението на всеки от тях.

— Тори — промълви той. — Харесва ми как звучи. — Плъзна пръсти нагоре по гърба й и ги зарови в косата й. Тялото й беше прилепено към неговото и Фил чувстваше как потрепва. — Мисля, че ще трябва да те имам.

Борбата няма да помогне, реши тя, не повече от заплахите. И нейната кръв започна да се сгорещява. Знаеше, че трябва да действа бързо. Наклони глава назад и повдигна презрително вежда.

— Никоя жена ли не ти е отказвала досега, Кинкейд?

Видя как в очите му блесна гняв и пръстите му в косата й се стегнаха. Тори си наложи да остане неподвижна и отпусната. Вътрешно трептеше от вълнение, но решително не му обърна внимание. Бедрата му бяха притиснати силно към нейните, ръцете около кръста й бяха мускулести и напрегнати. Твърдият мъжкар в него я привличаше, ала погледът му я предупреждаваше да не прави нова грешка. Останаха близко за един дълъг момент.

Пръстите му се отпуснаха, той отстъпи назад и я измери с поглед.

— Ще има и друг път — каза Фил тихо. — На друго място.

Външно спокойна, тя отново започна да събира чиниите. Усещаше сърцето си да бие в гърлото.

— Ще получиш същия отговор.

— Няма.

Раздразнена, Тори се обърна към него и видя, че я наблюдаваше с ръце в джобовете и се поклащаше леко на пети, ала погледът му хич не съответстваше на небрежната поза.

— Стой си при твоите празноглави блондинки — посъветва го тя студено. — Те изглеждат много добре на снимките, овесени на ръката ти.

Внезапно той осъзна, че Тори бе ядосана и много по-развълнувана, отколкото бе показала. Видя предимството си и отново се приближи към нея.

— Сваляш ли понякога тази значка, шерифе?

Тя го гледаше право в очите.

— От време на време.

Фил погледна надолу и задържа поглед върху малката звезда.

— Кога?

Тори усети, че я надхитрят.

— Това е без значение.

Когато отново вдигна очи към нея, той се усмихваше.

— След време няма да бъде без значение. — Докосна долната й устна. — Ще прекарам доста време, опитвайки вкуса на красивата ти уста.

Тя отстъпи смутено.

— Боя се, че няма да имаш нито възможност, нито време.

— Ще намеря и възможност, и време да се любя с теб няколко пъти… — Фил й се усмихна подигравателно. — Шерифе.

Както предвиждаше, очите й пламнаха от гняв.

— Надут глупак — процеди Тори тихо. — Ти наистина мислиш, че си неустоим.

— Разбира се. — Той продължаваше да се усмихва подлудяващо. — А ти?

— Аз мисля, че си едно разглезено, самовлюбено магаре.

Фил се ядоса, но се овладя. Ако изпуснеше нервите си, щеше да загуби предимството, което имаше. Пристъпи по-близо. Ироничната усмивка още стоеше на лицето му.

— Така ли? Това официално мнение ли е, или лично?

Тя отметна глава и избухна:

— Личното ми мнение е…

Той я прекъсна с твърда, груба целувка.

Тори беше твърде изненадана, за да се съпротивлява. Докато успее да събере мислите си, вече беше късно. Устата му я прелъстяваше умело, като разтваряше устните й, за да може да я изследва задълбочено и на воля. Тя откликна с истинско удоволствие. Устните му бяха първо твърди, после меки, първо нежни, после настоятелни. Бе я отвел на шеметно спускане с атракционното влакче на чувствата. Преди да успее да се съвземе от първото зашеметяващо спускане, отново се изкачваха. Тори се държеше за него и очакваше следващия взрив от скорост.

Фил леко постави езика си върху нейния, след това го отдръпна, като я изкушаваше да го последва. Тя го послуша, без да мисли и откри тайните и тъмния вкус на устата му. За момент той я остави да води, а след това обхвана тила й в шепата си и я покори с един последен изблик на сила. Искаше накрая да бъде слаба, безволева и напълно завладяна.

Когато я освободи, Тори остана съвършено неподвижна и се опита да си спомни какво се беше случило. Объркването в очите й му достави огромно удоволствие.

— Признавам се за виновен — каза Фил провлечено и се отпусна обратно на нара. — Обаче си струваше.

Горещ, бушуващ гняв замести всяко друго чувство. Тя се спусна към него и го сграбчи за ризата. Фил не оказа съпротива, ала се ухили.

— Полицейско насилие — напомни й той. Тори започна да го ругае без никакво усилие и така свободно, че Фил не можа да прикрие възхищението си и едва успя да я попита, когато тя спря за малко да си поеме дъх: — Това в Харвард ли го научи?

Тори рязко го пусна и се завъртя да вземе кошницата.

Затръшва вратата на килията с трясък и изхвърча от участъка, без да спира.

Все още ухилен, той се излегна на нара и извади цигара. Тя спечели първия рунд, каза си Фил, но той спечели втория. Издуха дима и се зачуди какъв ли ще е реваншът.