Карън Робърдс
Тъмна луна (8)

Осма глава

Кейтлин беше принудена да се крие цели два дни. Семейство д’Арси бяха повикали банди от селяни, които обикаляха наоколо и я търсеха. Самият Конър заедно с Микийн и Кормак препусна обратно по пътя, по който бяха дошли още през нощта на бягството й, и правеше същото по два пъти на ден след това. Първата нощ Кейтлин се скри в разрушения замък и тъй като издирването не престана през следващите два дни, тя се боеше да го напусне, страхуваше се да не я залови Конър или някой от хората му, когато потегли на път. Мислеше си, че е най-добре да изчака да преустановят преследването и след това да поеме обратно към Дъблин, към живота, който винаги бе водила.

Единственото нещо, за което съжаляваше, беше, че трябва да остави Уили. Първо, щеше да бъде безумие да се опита да осъществи контакт с него; семейство д’Арси не бяха толкова глупави. Много вероятно беше да очакват тъкмо това. Второ, Уили без съмнение вече беше узнал за истинския й пол. Не можеше да разчита до безкрайност да пази тайната й, ако се върнеше с нея в Дъблин. Уили беше простодушно момче. Рано или късно щеше да си изтърве езика. И тогава тя наистина щеше да се окаже в беда. Но истината беше, че щеше да се чувства самотна, като се върнеше.

Най-големият й проблем, докато чакаше да се изнижат безкрайните часове и да настъпи безопасният момент за заминаване, бяха гладът и скуката. За щастие трио кокошки също беше решило да се мотае из замъка и да снася там яйцата си, а тя пък ги задигаше, което не й позволи да умре от глад. Суровите яйца не представляваха много вкусна храна, но не бяха и чак толкова лоши. Водата не беше проблем. И през двата дни валя по няколко часа. Навсякъде имаше големи локви с дъждовна вода.

През деня тя стоеше горе в разрушената кула. През онази първа нощ, обезумяла от мисълта да намери скривалище, докато в ушите й звучаха ревът на Конър и ругатните му (беше я изпуснал просто за миг и яростта му от бягството й отекваше по хълмовете), тя се закатери по посока на замъка, без дори да си е помисляла за него. Тъкмо беше стигнала до рушащите се стени, когато Микийн едва не я прегази, хукнал да събира селяните да се включат в диренето. Тя прескочи камъните точно както бе направила овцата преди това, и се сви в сянката на стената, откъдето наблюдаваше как дузина фенери се скупчиха пред къщата на имението и после се пръснаха из околността. Не беше очаквала Конър да положи толкова усилия да я намери. Трябва да е бил бесен, че е развалила злите му кроежи, свързани с нея.

Когато групата на търсачите се приближи до замъка, тя се запрепъва паникьосана, в стремежа си да се отдалечи от стената. Сгромоляса се върху няколко овце, решили да прекарат нощта на това място. Животните забляха и побягнаха. През тези няколко ужасяващи мига Кейтлин си мислеше, че са я открили. Пъхна се в първата дупка, изпречила се на пътя й. В разрушената част на кулата забеляза виещи се нагоре стълби. Групата се приближаваше и сърцето й биеше до пръсване. Тя се заизкачва по стълбите, като се държеше колкото бе възможно по-близо до стената, за да бъде в по-малка степен изложена на светлината от фенерите им. Скрита зад извития парапет на върха на кулата, тя ги наблюдаваше как претърсват разрушената вътрешност на замъка. Стори й се, че са изминали часове, преди фенерите им да започнат да се спускат надолу по хълма за последна обиколка по бреговете на Бойн.

Останала сама, тя се разтрепери, когато осъзна къде е попаднала. В укреплението на стената се намираше в безопасност от търсещите я, но беше ли в безопасност от призраците, които по всяка вероятност обитаваха замъка? Сигурно наоколо бродеха сенките на стария граф и съпругата му, която също бе издъхнала сред тая купчина камъни. А колко ли още призраци на предишни обитатели на това място се мотаеха из руините? Всички знаеха, че духовете се връщаха на мястото, където като хора бяха починали от преждевременна или насилствена смърт. Сиви облаци се виеха около малкото сребристо сърпче на луната, закривайки от време на време бледата й светлина. На Кейтлин, която се намираше в кулата й, се струваше, че из съборетините бродят легиони сребристи същества. Разтреперана, тя се прекръсти и се сви на кълбо, с надеждата, че ще остане невидима за тях. Най-после, когато зората взе да просветлява небето, тя се успокои до такава стенен, че затвори очи.

Когато се събуди, денят отдавна вече беше настъпил. Тя седна, протегна се, разтърка очи и се замисли колко ли време ще й отнеме да стигне до Дъблин. Пресметна, че нямаше да е повече от два дни. Изправи се и погледна към фермерската къща, сигурна, че Конър вече е изгубил желанието си да преследва едно бездомно момиче. Вместо това го видя да води една група конници по брега на реката. В същото време от кошарата се появи Рори заедно с неколцина мъже, и му извика, че тя не е там. Наоколо се бяха пръснали хора, които щателно оглеждаха торфените полета, нещо, което отново я притесни. Значи Конър съвсем сериозно бе решил да я открие. Мнението й за намеренията му се потвърждаваше. Никой не би се тревожил толкова за едно избягало сираче, освен ако не искаше да го използва за задоволяване на мъжките си страсти. Без съмнение тъкмо за това я искаше. Какви други причини можеше да има?

Когато настъпи вечерта на третия ден, търсенето позатихна. През този следобед селяните се захванаха отново с рязането на торф, а Рори и Микийн подкараха няколко стада овце към кошарата и останаха там повече от час. Видя Конър само веднъж, когато потегли нанякъде яхнал Фаранейн. До залез-слънце все още не се беше върнал.

Ако беше сигурна, че Конър не е наоколо, на мига щеше да потегли за Дъблин. Но рискът да налети на него някъде по пътя, беше прекалено голям. Разбира се, винаги би могла да се скрие, като го чуеше да се приближава, но какво щеше да стане, ако не го чуеше? А какво щеше да се случи, ако така или иначе я откриеше? Онези негови дяволски очи по всяка вероятност бяха знак, че е ясновидец. Не, каза си Кейтлин, по-добре беше да продължи да се крие до зори. Тогава можеше да се измъкне и да му покаже кой е по-умен.

С настъпването на нощта обаче й се прииска да не беше оставала в замъка. Стана толкова тъмно, че едва можеше да различи намиращите се на десет фута от носа й предмети. Нямаше луна и вятърът диво нахлуваше през цепнатините на назъбените стени на кулата, като отгоре на всичко, свистеше пронизително. Тя си помисли, че преди да се съмне, щеше да има буря. Долу, в порутените постройки, овцете бяха неестествено утихнали. На Кейтлин й се стори, че из въздуха се носи шепот и се чува шум от приглушени стъпки. В началото се опита да убеди себе си, че това е само плод на въображението й. Но тъй като звуците станаха по-ясни, тя бе принудена да признае, че призраците са наоколо. Свита върху каменния под на парапета, тя се молеше да се съмне по-бързо. Напук на молитвите й небесата се разтвориха и заляха околността с потоци дъжд.

Назъбената стена на кулата не предлагаше никакъв заслон срещу пороя. Умираща от студ, мокра до кости, в напълно окаяно състояние, Кейтлин си наложи да остане изложена на бурята, вместо да потърси убежище в замъка, където трополяха и стенеха противните призраци. Една светкавица изведнъж раздра небето, осветявайки околния пейзаж. Само след минути бе последвана от друга, после от още една. Глупаво беше да кисне там, кацнала точно на върха на високата кула. Но за нищо на света не би слязла долу, където я очакваха духовете на мъртъвците! Още една светкавица разряза като меч облаците и гърмът удари обезпокояващо близо до нея. Това я накара да промени решението си. Тя започна оттеглянето си, като внимателно насочваше стъпките си надолу по хлъзгавите стъпала и се придържаше плътно до стената на кулата, за да не бъде съборена от полуделия вятър. Щеше да се приюти в заслона при овцете. Нима беше възможно призраците да открият едно човешко същество сред толкова други живи твари?

Кейтлин тъкмо излизаше от кулата, когато вниманието й бе привлечено от някакъв тропот. Дево Марийо, да не би цяла армия духове да идваше за нея? Тя заслони очите си с ръка и се напрегна да различи нещо през плискащия дъжд, като насочи погледа си към рушащото се място в стената, откъдето й се струваше, че идва звукът. Тропотът стана толкова силен, сякаш цял конен легион минаваше право през стената на замъка. Но какви ли конници биха яздили в такова време? Една светкавица отново проряза небето. В същия миг огромен черен звяр прелетя през стената, последван от още един, и още един, и още един… и още един. Коне! Огромни черни силуети в тъмната нощ, възседнати от ездачи без лица с развяващи се пелерини с качулки. Ужасена, Кейтлин не можеше да откъсне очи от тях. Конете затрополиха надолу едва на десет фута от мястото, където стоеше. Ездачите не я забелязваха, въпреки това тя се притисна до стената на каменната кула. Безшумно, с изключение на тропота на копитата, призрачните коне галопираха право към каменната арка и изчезнаха в самия замък. За момент Кейтлин съвсем ясно чу чаткането на копита върху камък. После нещо изскърца и… тишина. Не последва абсолютно нищо.

Кейтлин не смееше да си поеме дъх, струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гръдния кош. Независимо от това тя продължаваше да се взира в мястото, където изчезнаха ездачите. Измина известно време. Те не излязоха обратно, но не бяха и в замъка. Сякаш се стопиха във въздуха. Едва сдържайки един вик на ужас, тя се обърна и забърза нагоре към парапета, за да се сгуши разтреперана до студения камък. Призраците си правеха карнавал тази нощ, а тя не искаше да си има работа с тях. По-добре, много по-добре беше да си опита късмета със светкавиците и дъжда.

Сънят беше невъзможен след случилото се. Тя продължи да се озърта от страх да не би да съзре поредното привидение или пък да чуе още звуци с неземен произход. Дъждът не престана почти до зори. Когато започна да се зазорява, Кейтлин вече бе поела надолу по виещите се стълби на кулата. За нищо на света не би прекарала още една нощ в замъка Данъмор. Убедена беше, че това, което видя през нощта, бяха сенки, дошли право от ада.

Докато прескачаше купчините зидария и натрошен камък, тя дочу гласове. За миг си помисли, че таласъмите са излезли дори на дневна светлина, за да я преследват. После разпозна думи и гласове и отново я обзе паника.

— Претърсете навсякъде. Тъмницата, кулите, навсякъде. Ако е тук, искам да бъде намерена. Макар че се съмнявам в това.

Кейтлин се разтрепери, като разпозна гласа. Принадлежеше на Конър. Последните му думи бяха произнесени по-тихо от останалите, сякаш говореше сам на себе си.

— Казвам ти, тя е тук! Сигурно се е скрила тук през цялото време! — това беше Кормак.

— Съмнявам се, Кормак. Вероятно някой от селяните е потърсил заслон от бурята, затова ти се е сторило, че има някой. Малкото момиче отдавна е избягало, въпреки че още не може да ми хрумне как успя да се изплъзне.

— Не разбираш ли, че изобщо не ни се е изплъзнала. Тя се крие тук в замъка!

— Този път хората ще го претърсят целия, не се безпокой. Но все пак си мисля…

— Ето я! — този рев, излязъл от гърлото на Кормак, накара Кейтлин да извие глава. Те бяха там, заобиколили стената. Конър, яхнал Фаранейн, а Кормак — върху лъскава, дореста кобила. С ужасен поглед Кейтлин успя да обхване и селяните, които се бяха пръснали из вътрешността на замъка, очевидно подновили издирването. Това вече не беше необходимо, тъй като двамата д’Арси я бяха видели…

Те пришпориха конете си срещу нея и Кейтлин хукна да бяга. Със спъвания и подхлъзвания върху мократа трева, знаейки, че е безполезно да се опитва да надбяга конете, тя все пак опита, чувствайки се като лисица, преследвана от хрътки. Копитата трещяха зад гърба й. Тя се осмели да хвърли бърз поглед през рамо само за да види, че Фаранейн почти връхлита отгоре й. Стори и се, че Конър има намерение да я прегази. Тя изкрещя и се метна наляво. Конят премина като светкавица покрай нея. В същия миг две силни ръце я уловиха, вдигнаха я и я настаниха по очи на седлото пред Конър. Шокът от това я накара да запази мълчание за момент. Но само за момент.

— Пусни ме! — закрещя тя, ритайки и удряйки, заслепена от паника. Краката й ръгаха хълбоците на Фаранейн, а юмруците й блъскаха ребрата му. Конят изцвили, изненадан от лошото отношение, изправи се на задните си крака и размаха предните копита във въздуха. Кейтлин почти бе хвърлена на земята.

— Проклятие! — след няколко мига бясно препускане Конър успя да овладее животното. После конят препусна в галоп към фермата. Кейтлин трябваше да сграбчи с двете си ръце твърдия, мускулест крак на Конър, за да не падне под копитата на Фаранейн. Яздиха само няколко минути. После Конър дръпна юздите, скочи от седлото и ги подаде на Кормак, който ги беше последвал. Кейтлин беше смъкната от коня и метната през рамото на Конър като чувал с картофи. Тя закрещя в знак на протест, налагайки гърба му с юмруци. Щеше и хубавичко да го изрита, но той държеше краката й.

— Пусни ме! Чуваш ли? Пусни ме!

Той влезе през задния вход заедно с нея. Кейтлин ругаеше и кълнеше, докато той я носеше през кухнята, покрай мисис Макфий с нейната престилка и покрай Микийн, който бе приклекнал до голямата камина, очевидно подклаждайки огъня. Те и двамата се обърнаха с любопитство. Кейтлин се изплю срещу тях и в същото време бе внесена в коридора.

— Микийн, донеси гореща вода за ваната в моята стая. Мисис Макфий, ще са ни необходими сухи дрехи. Женски дрехи. Каквото там е нужно, за да се вижда, че е жена — като изкрещя през рамо тези нареждания, Конър заизкачва стъпалата по две наведнъж. Двамата прислужници последваха господаря си до коридора, наблюдавайки го с широко отворени очи как изчезва зад извивката на стълбището заедно с крещящото и ругаещо същество. Лицето на мисис Макфий почервеня от вулгарните думи и тя и Микийн си размениха многозначителни погледи, преди да изпълнят нарежданията на господаря си. Протестите на Кейтлин се засилиха до такава степен, че разлюляха тавана.

— Пусни ме, бе! — полудяла от отчаяние, тя продължаваше да налага гърба му, но това никак не го притесняваше. После сведе лице към мускулестия гръб на Конър и го захапа. Той беше без връхна дреха, облечен беше само с риза, бричове и ботуши. Зъбите й почти усетиха месото.

— Мамка му! — той изрева от ярост и болка, а Кейтлин полетя във въздуха. Тя инстинктивно вдигна ръце, за да предпази главата си, смятайки, че ще падне върху твърдия, дървен под. Вместо това се приземи на меко, пухено легло. Едва докосна дюшека и се изхлузи от другата страна на леглото, готова да побегне.

— Ако ме докоснеш ще те убия! — ужасът караше сърцето й да бие като барабан, а тя стоеше напрегната, готова да хукне да бяга. Конър, застанал от другата страна на голямото легло с балдахин, разтъркваше нараненото място.

— Ако пак ме захапеш, ще ти съдера кожата! Бог ми е свидетел, ще го направя!

Те се взираха един в друг. Кейтлин погледна към отворената врата зад гърба на Конър. Вероятно щеше да успее да се измъкне, като притича покрай него. Но Конър препречваше пътя, висок, силен, заплашителен. С тази мрачна физиономия и с тези дяволски очи, проблясващи насреща й, той по никакъв начин не приличаше на онзи Сасенак с гладкото лице, какъвто го бе видяла първия път. Той беше без връхна дреха и тя можеше да види широките рамене, силните мускули на гърдите и ръцете му, тесните бедра и дългите, мускулести крака. Беше много силен мъж. Трудно щеше да се промъкне покрай него.

— Кучи син такъв!

Тя се огледа наоколо с подивял поглед. Върху тоалетната масичка съзря сребърна четка и гребен. Сграбчи четката и я запокити срещу Конър. Той се наведе, ругаейки, и четката се удари в стената зад него. Преди още да успее да се изправи, тя хвърли и гребена. Той успя да избегне и него, изръмжавайки нещо неразбираемо. Точно както се беше надявала, той заобиколи леглото и се насочи към нея, като от всяка негова частица се излъчваше ярост. Бърза като котка, тя притича през леглото и понечи да хукне към вратата. Краката й докоснаха пода, но в същия момент една ръка обгърна раменете й и я събори обратно на леглото. Тя се обърна по гръб, оставяйки мокри нетна по покривката. Той надвисна застрашително над нея, като очите му хвърляха гневни искри. Кейтлин изпищя от страх, че ще бъде изнасилена. Той я грабна на ръце, спускайки дългите си крака от леглото, после седна и я метна по корем на коленете си. Докато тя продължаваше да пищи и да беснее, той започна да я налага по задника. Нежната плът пламна и започна все повече да я боли. Но още повече бе наранена гордостта й.

— Не можеш да ми сториш това! Ще те убия! Копеле такова гадно!

— Наслушах се на мръсните ти думи! И ми писна от лошия ти нрав! В този дом ще се държиш прилично, разбра ли?

Той наблегна на думите си с едно яко плясване по задника й. Кейтлин изпищя, ритна го и изруга.

— Разбра ли? — въпросът бе изръмжан.

— Не!

Последва силен удар.

— Разбра ли?

— Не! Престани! Шибано копеле!

Последва още един удар.

— Добре, де! — сега тя хлипаше повече от унижение, отколкото от болка. През целия си живот на Кейтлин О’Мали не й се беше налагало да се огъва пред някого. Но сега се подчиняваше на този син на Сатаната, който щеше да я пребие от бой, ако не го стореше. Мразеше го за това. Ах, как го мразеше!

— Много добре! — той я остави да се изплъзне от скута му. Тя се свлече на пода, полежа там известно време, засрамена до дъното на душата си от факта, че се бе предала. Тялото я болеше от ударите, но най-силната болка беше унижението. После нравът й надигна глава и във вените й потече нажежена ярост.

— Ти, изчадие на Сатаната! — скачайки на крака, преди той да е усетил намеренията й, тя удари с юмрук дясното му око, събрала цялата си сила.

Ударът беше толкова силен, че го събори на леглото. Той изрева от ярост и болка. Кейтлин се устреми към вратата. Преди да я достигне обаче, той се хвърли отгоре й. Този път тя наистина се удари в твърдите дъски на пода. Значителното му тегло се стовари върху нея с плясък! Смаяна, тя остана да лежи неподвижно, докато той дишаше тежко.

— О, нуждаеш ли се от помощ, Кон?

Кейтлин погледна нагоре и видя Лиъм, настанил ботушите си само на няколко фута от лицето й, да зяпа към тях. А те представляваха страхотна гледка, търкалящи се задъхани на пода. Зад Лиъм се усмихваше Рори, а зад него Кормак бе разтегнал устата си чак до ушите. Мисис Макфий стоеше на стълбите с вързоп дрехи в ръка и възмутено изражение на лицето. Микийн се качваше нагоре, пухтейки, с две ведра с гореща вода.

— Абе, вие нямате ли си работа? Всички до един! — Конър изръмжа в отговор, изправяйки се, като повлече и Кейтлин след себе си. Тя не можеше да помръдне от срам, но за по-сигурно той изви ръката й зад гърба й и я издърпа вътре в спалнята си.

— Дадено — Лиъм бързичко избута братята си надолу по стълбите.

Микийн се размина с тях и влезе в спалнята да излее водата в тенекиената вана, която се намираше зад параван в единия ъгъл на стаята на Конър. Мисис Макфий, шепнеща потресаващи думи от рода на „Греховно!“ и „Безбожници!“, последва Микийн и тупна върху леглото вързопа с дрехи. Като се обърна, тя скръсти ръце пред гърдите си и строго изгледа Конър, който стоеше до вратата, стиснал ръката на Кейтлин.

— Длъжна съм да ви уведомя, Ваша светлост, че няма да участвам в срамните истории, които явно ще се случат в тази къща! Това е скандално! Едно момиче да се облича по този начин и да се движи в компанията на мъже! А и нейните псувни! Грешно е и тя самата е олицетворение на греха. Това безбожно създание трябва да се върне там, откъдето е дошло! Погрижете се тя да не ви поведе по пътя към ада!

— Тя е само едно дете, мисис Макфий, и има представа от греха толкова, колкото едно бебе. Освен това ми се струва, че все още тук аз съм господар, нали така? — гласът на Конър беше мек, но дори Кейтлин потръпна от тона му.

Мисис Макфий почервеня, после наведе глава и без да каже дума, излезе от стаята.

— Трябва ли ви още вода, Ваша светлост? Една четвърт от ваната е пълна.

— Мисля, че ще е достатъчно, Микийн. Благодаря ти. Можеш да се заемеш с работата си.

— Да, Ваша светлост — неодобрителният поглед, който хвърли на Кейтлин, застанала неподвижно от хватката на Конър, съдържаше всичко, което не смееше да изрече след провала на мисис Макфий. Конър леко посочи с глава към вратата. Микийн излезе, затваряйки я след себе си. Конър повлече Кейтлин към вратата, превъртя ключа и го пъхна в джоба си.

— Ще те пусна, но не желая да буйстваш, ясно ли е?

Кейтлин рязко кимна. Конър я освободи. Тя незабавно се придвижи до средата на стаята, обърна се и го погледна разтревожено. Той въздъхна.

— Хайде, изкъпи се, а после облечи дрехите, които подхождат на пола ти. После ще поговорим.

— Вече се къпах тази седмица. Не се нуждая от друга баня.

Конър присви очи.

— Мокра си до костите и си студена като леден блок. Съмнявам се, че си била суха, откакто пристигна в Данъмор. Не желая да ми тежиш на съвестта, ако се разболееш от пневмония и вземеш, че умреш. Така че, влизай във ваната! Ако не го направиш, момиче или не, аз сам ще те сложа там!

— Не съм никакво момиче!

— Дяволите да го вземат! Дотегна ми от нрава ти! Казах, че трябва да се изкъпеш, и ще го направиш! Ако искаш да го направиш самостоятелно, погрижи се да не ме вбесяваш с глупостите си — сякаш всеки момент щеше да получи апоплектичен удар. Очите на Кейтлин се разтвориха широко, когато осъзна в какво се състоеше заплахата му.

— Добре де — тя веднага се съгласи, като тайно се надяваше, че той има намерение да я остави насаме с поставената задача. Струваше й се почти невероятно да е толкова глупав, че да повтори грешката си, но тя нямаше намерение да надзърта в устата на подарен кон. След като той излезеше, щеше да скочи от един от двата тесни прозореца и пак да избяга. Едва успя да овладее триумфалната усмивка, която напираше да цъфне на устата й.

Той я изгледа с присвити очи. Тя с удоволствие забеляза, че дясното му око бе започнало да се подува от удара й. Надяваше се насиненото око да му остане за спомен от нея.

— Давам ти петнадесет минути. Ако не си оправиш държанието дотогава… — той остави заплахата висяща.

Кейтлин кимна в отговор. Той й хвърли още един поглед с присвити очи и понечи да излезе от стаята. Кейтлин чу как езичето на ключалката щракна зад гърба му. Тя стоя дълго време, като кършеше ръце пред себе си, страхувайки се, че той стои отвън и подслушва. Сигурно щеше да чуе, че отваря прозореца. Но после чу как ботушите му изтрополиха по коридора. Тя не посмя да си поеме въздух, докато не го чу да слиза по стълбите. Тогава хукна към по-близкия прозорец. Отварянето представляваше известна трудност, но като използва всичката си сила, успя да осигури достатъчно място, откъдето да провре тялото си. Тя прехвърли крак през перваза и в миг се вкамени от пронизително изсвирване. Със свито сърце погледна надолу и видя Кормак, който й се усмихнеше.

— А-а — размаха пръст насреща й той.

Кейтлин го напсува и се изплю отгоре му. Той се засмя, докато отскачаше назад. Прескачайки обратно в стаята, тя отново изруга. Знаеше, че е победена. Този път нямаше да може да избяга. В яда си тя грабна тумбестата бяла кана, която стоеше на умивалника и я запрати срещу вратата. Последвалият пукот от счупеното стъкло я изпълни с невероятно задоволство. Тъкмо беше грабнала и купата от умивалника, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Когато Конър нахълта вътре с блеснали очи, купата полетя към главата му.

Този път го уцели. Купата се удари в рамото му вместо в главата само защото той приклекна. Той се втурна към нея с яростен рев. Кейтлин се обърна и понечи да избяга нанякъде, но той се метна отгоре й само след миг, а ръцете му така я разтърсиха, че видя звезди посред бял ден.

— Дяволите да те вземат! Повече няма да търпя избухванията ти. Само да счупиш още нещо в тази къща, ще ти го изкарам през носа! Ясно ли е! — изрева той. Гневът му беше ужасяващ. Дори Кейтлин се изплаши.

— Да! Ясно ми е! — очите му представляваха езера от огнена лава.

— Тъй като очевидно няма да се изкъпеш сама, ще го направя вместо тебе. Ще се научиш, че тук аз съм господар и изисквам подчинение. Да, ще се научиш, дори и да пострадаш от уроците.

Кейтлин отново беше здраво разтърсена и можеше само да плаче в знак на протест, когато той сграбчи излинялата тъкан на яката на ризата й и я дръпна. След като дрехата бе раздрана до кръста, той изведнъж престана да я раздрусва, а очите му, вперени върху гърдите й, се разшириха от изненада. Поглеждайки надолу към собственото си тяло, Кейтлин видя двете си малки, но непогрешимо женски гърди, изложени пред погледа му. Настъпи момент на оглушителна тишина. И тогава, за първи път, откакто беше малко момиченце, тя се разплака.