Карън Робърдс
Тъмна луна (49)

Четиридесет и девета глава

По пътищата, по които се мъчеше да се промъкне каретата на сър Едуард, се водеха боеве. Банди доброволци се биеха с групи от Сламените момчета. Селяните се нахвърляха върху господарите си със запалени факли, вили и коси. Там, където те се сблъскваха с драгуни, оставяха доста трупове след себе си. Протестанти и католици лежаха рамо до рамо по осеяните с кръв земи. Смърт и кръв изпълваха въздуха. Обесването на Черния конник беше докоснало най-тънката струна в душите на ирландците. Той беше техен, обичан от всички. Те бяха надигнали глави, за да спасят своя син. Семената, посети от отец Патрик, не само че бяха покълнали, но дадоха и своите плодове. Ирландците бяха изпълнени с гордост, че Черният конник не беше мъртъв. Мълвата се носеше от уста на уста и им вдъхваше сили.

Все още замаяна от това, с което я беше упоил сър Едуард, Кейтлин долавяше като в сън суматохата навън. Проклинайки, сър Едуард беше наредил на кочияша си да ги закара на безопасно място. Но в този ден никъде не беше безопасно и кочияшът продължаваше да се движи по пътя, като се молеше да премине незабелязано.

Според малко обърканите умозаключения на Кейтлин наближаваше пладне. Тя все още не знаеше нищо за съдбата на Конър, въпреки че каретата бе спирала на няколко места, за да изчака да преминат войнствено настроените групи. Кочияшът беше говорил с много хора и от коментара на сър Едуард тя разбра, че смятат Конър за обесен. Тя се надяваше с цялото си сърце и душа да е успял да избяга.

Бяха се насочили на север по посока на Данъмор и Балимара. Тя се досети, че той я водеше в имението си в Балимара, където я бе държал, докато се възстанови след раняването си. Тя си каза, че не е много разумно от негова страна да се приближава до Данъмор, но той си мислеше, че Конър е мъртъв и братята му са избягали. А можеше и да се окаже прав.

От друсането на каретата й прилоша и тя се облегна на седалката със затворени очи. Сър Едуард беше вързал ръцете и краката й с въжета, специално донесени за тази цел. Нямаше желание да отвори очи и да погледне човека, който със сигурност имаше отвратителни планове за нея. Но тя беше сигурна, че каквото и да се случеше, повече нямаше да допусне да бъде малтретирана и обругавана. Имаше дете, за което трябваше да мисли. Трябваше да намери начин за бягство.

Каретата премина през някаква голяма могила и така се тръсна, че Кейтлин си прехапа езика. Изненадана, тя извика и отвори очи. Сър Едуард я гледаше с присвити очи.

— Отдавна трябваше да се събудиш, скъпа. Дозата, която ти дадох, не би могла да предизвика такъв дълъг сън. Уверен съм, че се правеше на заспала през последните няколко минути.

Кейтлин не каза нищо. Само го изгледа с омраза.

— Предполагам, че скърбиш за д’Арси. Колко жалко, че пропусна обесването му.

Тъй като все още не знаеше какво се е случило с Конър, Кейтлин отвърна със смразяващ тон:

— Жалкото е, че не нанесох втори удар с ножиците!

Сър Едуард й се усмихна. Това беше жестоката усмивка, която добре познаваше и която я ужасяваше. Тя изправи гръб и му отправи свиреп поглед. Сега, когато нямаше с какво да я държи в подчинение, щеше да разбере, че си имаше работа със съвсем различна жена.

— О, да. От твоя гледна точка вероятно е така, но знаеш, че никога през живота ни не ни се отдава втори шанс. Този факт ми напомня, че ти ме нарани. Сега вече напълно се възстанових и ти скоро ще трябва да бъдеш наказана за това, което се опита да извършиш. Ще бъдеш строго наказана — той изрече последното с огромна наслада.

— Един ден ще те убия — това беше изявление, не заплаха.

За момент усмивката му угасна, само за да бъде бавно възвърната.

— Знаеш ли, повече ми харесваш предизвикателна. Това ще бъде допълнителна подправка към удоволствието, което ще ми достави поставянето ти на колене.

Той постави ръка на гърдите й с обичайната си фамилиарност. Макар да знаеше, че той го прави само за да демонстрира господството си над нея, Кейтлин не можа да го понесе. Но тя беше вързана и не можеше да отхвърли ръката му. Вместо това се изплю в лицето му.

— Кучка! — той отскочи назад и я изгледа свирепо, докато бавно бършеше лицето си. После се усмихна и я удари грубо през лицето.

Кейтлин извика. Главата й се удари в облегалката на седалката. Усети вкуса на кръвта, която потече от прехапаната й устна. Тя се изправи с изтръпнала и пламтяща от удара буза, само за да види, че той се кани да нанесе втори удар.

— Стойте! Спрете де! — изненаданият вик на кочияша беше придружен от рязко дръпване на юздите, след което каретата спря.

— Какво има? — извика през прозореца сър Едуард. Кейтлин с облекчение се облегна назад.

— Мъже на пътя. Изглежда са разбойници, Ваше благородие. Блокирали са пътя.

— Карай през тях! — нареди сър Едуард и в същото време Кейтлин чу познатата заповед.

— Стойте и се предайте!

— Конър! — извика тя и се хвърли към прозореца. — Конър, тук съм!

— Дръпни се, кучко! — сър Едуард изсъска и с един удар я запрати на седалката.

В същия миг вратата се отвори. Там стоеше Конър, все още облечен в дрехите, с които беше застанал на ешафода. Лицето му беше убийствено мрачно. Кейтлин разбра, че той беше станал свидетел на удара. Тя видя зад гърба му Кормак, яхнал Килдеър да държи останалите коне. Беше сигурна, че Лиъм, Рори и Микийн също са наоколо.

Докато очите му я оглеждаха, за да се увери, че е добре, Конър протегна ръце и извлече сър Едуард от каретата.

— Той носи сабя! Внимавай!

Конър стисна ръката, с която сър Едуард се опитваше да изтегли сабята. Сър Едуард извика и изпусна дръжката. Оръжието падна на земята.

— Тази плесница ще ти струва скъпо — процеди през зъби Конър, сграбчи го за сакото и го повлече напред. После го бутна на земята.

— Наблюдавай го! — кратко изрече той. Кейтлин предположи, че тези думи са отправени към Лиъм или Рори. Сър Едуард не посмя да помръдне дори. Тя се досети, че срещу него беше насочен пистолет.

— О, Конър! — тя се отпусна на седалката, усмихвайки се глупаво, когато той влезе при нея и се захвана да я развързва.

— Много ме изплаши, моя единствена. Отидохме да те приберем от уреченото място и отец Патрик ни разказа какво се е случило. Надявам се никога повече да не преживея такава сутрин.

— Как ме намери? — ръцете й бяха свободни и тя ги разтри, докато той се занимаваше с краката й.

— Някакви улични побойници хванали едно от копелетата, които те похитили. Отец Патрик… ъъъ… го принудил да каже къде са те повели. Препускахме като дяволи, за да те настигнем. Направи ли ти нещо друго, освен удара, който видях?

— Само още една плесница. Толкова съм щастлива, че успя да се спасиш!

Той се изправи, освободил краката й и Кейтлин се хвърли като луда в прегръдките му. Конър я притисна до себе си и целуна наранената й устна.

— Сега си при мене, моя единствена, и нямам намерение повече да те губя. Остави ме да си разчистя сметките с онази змия и се махаме.

— Ще те търсят. Остави го. Той вече не е от значение. Няма време за губене.

Той поклати отрицателно глава и я отстрани от себе си.

— Трябва да си уредя сметките с него. В противен случай духът ми никога няма да намери покой.

Тя го погледна и реши, че спорът щеше да се окаже само губене на време.

— Внимавай! — каза му тя, но той вече беше излязъл от каретата. Наведе се и взе меча на сър Едуард, после помогна на Кейтлин да слезе, улови я за ръка и се обърна към сър Едуард.

— Когато си малтретирал съпругата ми, ти си подписал смъртната си присъда, ти, жалко подобие на човек. Въпреки това ще ти дам шанс, както ти бях обещал преди. Можеш да бъдеш застрелян на място като куче, каквото си всъщност, или да умреш в честен двубой.

Сър Едуард, който стоеше под дулата на пистолетите на Рори и Лиъм, се огледа като подивял. Отникъде не би могъл да получи помощ. Лицето му побеля. Знаеше, че е изправен пред смъртта.

После бавно се изправи и се обърна към Конър, който го наблюдаваше със смразяващ поглед.

— Много добре, ще се бия с тебе, д’Арси. И ще те убия, както убих и баща ти. Знаеш ли какво скимтеше, преди да го бутна от онзи прозорец? Подсмърчаше и викаше „Имай милост!“. Такъв страхливец беше. Същият ще бъдеш и ти и ще мърмориш подобни слова, преди да забия меча си в сърцето ти.

— Лъжеш, мръсен кучи сине! — Кормак вдигна глава, а заедно с нея и пистолета си.

— Не! — остро произнесе Конър, като хвана ръката му точно преди да натисне спусъка. — Дълго време чакам този момент, Кормак. Не ме лишавай от това право.

— Той лъже, Кон.

— Знам и го прави само за да ме разяри, този мръсен червей. Не му обръщай внимание.

— Кон! — Конър се обърна към Лиъм, който беше развързал дисагите на коня и беше извадил меч, чиято дръжка подаваше на брат си. Конър тръгна към него като поведе и Кейтлин. Пое меча.

— Пази я, братко — каза той на Лиъм и пусна ръката й. Лиъм застана до нея, докато Конър опитваше острието.

— Сър Едуард! — Конър му хвърли собствения му меч, който беше вдигнал от земята. Той го улови, изпробва острието и погледна Конър с блеснали от омраза очи.

— Ако те победя, братята ти веднага ще ме убият. Това не е честен двубой — изсъска той.

— Няма да ме победиш — каза уверено Конър като остави меча, за да съблече жакета си. Сър Едуард направи същото. След това те грабнаха оръжията си и се изправиха един срещу друг.

— До смърт — каза Конър. Зелените му очи излъчваха същия студен блясък като на меча му.

— До твоята смърт — изсъска сър Едуард. Оръжията се вдигнаха за поздрав. Кейтлин задържа дъха си. Страхуваше се. Лиъм постави ръце на раменете й.

— Не прави нищо, което би могло да отвлече вниманието му — тихо я предупреди той.

Всички мълчаливо следяха напрегнатия двубой. Не се чуваше нищо друго, освен всяващите смъртен страх звуци от ударите на стомана в стомана. Мъжете нападаха, парираха и пак се хвърляха в атака. Сър Едуард също беше майстор на сабята. За свой ужас Кейтлин откри, че Конър се движи по-бавно, заради раната в крака си. Но той се държеше. Водеше го желанието да има справедливо възмездие. По лицето на сър Едуард се стичаше пот. Конър се усмихна. Но сър Едуард отскочи встрани и нанесе удар. Острието цепна рамото на Конър, преди да успее да парира. Всички изтръпнаха. Лиъм стисна раменете й, за да й напомни да мълчи.

Раната само накара Конър да се бие още по-ожесточено. Без да обръща внимание на появилата се кръв, той атакува и принуди сър Едуард да започне да отстъпва. Накрая сър Едуард едвам си поемаше дъх. В погледа му се четеше отчаяние. Последва нападение, удар и мечът на сър Едуард полетя във въздуха. Последва колективна въздишка на облекчение. Конър не им обърна внимание. Той се приближи до противника си и опря острието на сабята в гърлото му.

— Хайде, направи го и бъди проклет, д’Арси! — извика той.

Конър поклати глава.

— Искам най-подробно да разкажеш как уби баща ми. Искам да чуя всеки детайл, свързан със смъртта на този храбър мъж.

Сър Едуард преглътна трудно с острието на гърлото си. После разказа всичко за събитията от онази нощ, отдавна отминала, но незабравима за семейство д’Арси. Когато свърши разказа си за смъртта на стария граф, по лицата на всичките му синове се четеше готовност за убийство.

— А сега, мисля, че дължиш извинение на съпругата ми.

Сър Едуард погледна към Кейтлин. В погледа му имаше надежда.

— Извини ме, Кейтлин — гласът му беше дрезгав.

Кейтлин усети страха му, но не изпита никаква жал. Престъпленията му бяха прекалено големи. Дори и тя да държеше меча, сър Едуард нямаше никакъв шанс.

— Не ми харесва, че се обръщаш към съпругата ми така фамилиарно. Тя е лейди Айва, както знаеш — гласът на Конър беше студен като стоманата, която държеше.

— Простете ми, лейди Айва.

— Качвай се на коня, Лиъм, и отведи Кейтлин настрани.

— Не! — Кейтлин поклати глава.

— Помисли за детето — каза Конър, без да я поглежда.

Сър Едуард усети близкия си край, задиша тежко и се свлече на колене. Кейтлин послушно яхна Мег и потегли след Лиъм. Не бяха изминали и петдесет крачки, когато тя дръпна юздите.

— Чу какво ти каза Конър, мисли за бебето! — измърмори Лиъм.

— О, я стига! Искам да гледам! Лиъм, не забравяй, че самата аз едва не го убих! Този път искам да го видя наистина мъртъв!

Конър притисна острието до гърлото на сър Едуард.

— Ако знаеш някакви молитви, време е да ги кажеш — гласът му едва се чуваше от това разстояние.

Сър Едуард взе да бръщолеви несвързано. Конър се усмихна и заби острието с такава сила, че то се показа отзад на врата му. Рукна кръв и попи в земята. Конър изтегли сабята. Сър Едуард падна по очи и умря.

 

 

Утрото на следващия ден ги завари в Инвър, малко рибарско селце на запад от Данегал. И шестимата бяха слезли от конете, за да им дадат възможност да отдъхнат, преди да слязат в селото, където ги чакаше лодка. Тя щеше да ги прекара през залива на Инвър и да ги остави на една част от сушата, която се врязваше навътре във водната шир. Там щеше да спре кораб, потеглил за колониите, който да ги качи на борда си. Колониите съвсем наскоро бяха извоювали независимостта си от проклетата Англия. Разстоянието обаче беше доста голямо. Отец Патрик беше подготвил всичко, понеже знаеше, че нито един от тях нямаше да бъде в безопасност в разкъсваната от противоречия Ирландия. Носеше се мълвата, че се събират войски, които да издирят Черният конник. Тази легенда вече доста беше надраснала човека, който я беше създал.

В този момент въпросният джентълмен обгръщаше раменете на жена си и поставяше целувка върху косата й. Тя беше с гръб към него, но се усмихна на милувката. Другата му ръка беше превързана.

— Пътуването ще трае дълго. Сигурна ли си, че ще можеш да издържиш? Можем да заминем за Франция.

Кейтлин поклати глава.

— Не се тревожи чак толкова, Конър. Та аз съм само бременна. Не страдам от някаква неизлечима болест. Америка е тъкмо мястото, което ни трябва. Като пристигнем там, бременността ми едва ще е проличала. Нищо няма да ми стане от пътуването, нито пък на бебето.

— Надявам се — гласът му продължаваше да звучи тревожно, затова тя се обърна и го целуна по устните. Той хвърли един бърз поглед към Микийн и братята си, които използваха почивката да подремнат, излегнали се на тревата. После наведе глава и я целуна толкова страстно, че краката й омекнаха. Тя вдигна замаян поглед. Очите му блестяха като утринно слънце.

— Обичам те — промълви тя.

— И аз те обичам, моя единствена. Вечно ще те обичам — думите прозвучаха като клетва.

Тя се усмихна и сведе поглед към пръстена с топаз, който блестеше на пръста й и завинаги щеше да си остане там.

— Това ще ти липсва — каза тя. — Ирландия, земята на дедите ти.

Конър поклати глава.

— Повярвай ми, моя единствена, мога да живея много добре без Данъмор, дори и без Ирландия. Единственото нещо, без което не мога, си ти.

Очите й обходиха красивото му мъжествено лице и се впиха в очите с цвят на аквамарин. Това беше нейният Конър, нейният чудесен Конър. Това беше съпругът й, бащата на детето, което носеше. Сърцето й се разтуптя. Тя знаеше какво точно той има предвид. Докато имаше Конър, другият свят оставаше в сянка.

Тя му се усмихна и повдигна глава за целувка.