Карън Робърдс
Тъмна луна (48)

Четиридесет и осма глава

По улиците се бяха подредили въоръжени доброволци. Зад тях се блъскаха дрипави селяни, просяци, добре облечени собственици на магазини, адвокати, доктори. Прозорците на къщите бяха отрупани с хора. Дамите махаха с кърпички, прислужничките развяваха перата си за почистване или просто махаха с ръце. Гренадири, които носеха ирландски бойни секири, маршируваха около каруцата, в която беше Конър. Пред тях вървяха войници и биеха с все сила барабаните. Тук-там се забелязваха Сламени момчета със зелени шарфове. Те се скупчваха на различни места зад доброволците, разменяйки си келтски думи.

За случая дори бяха изкарали тежката артилерия. Оръдията се тътреха, ескортирани от гренадири на коне. Зад тях се движеха банда калвинисти, които маршируваха под развято знаме и пееха, следвани от музиката, която се състоеше от гайди и цигулки. Най-отзад се носеше утайката на обществото, която крещеше и се кривеше безобразно.

Тълпите надаваха такива възгласи, докато преминаваше, че на Конър му се струваше, че присъства на спортно състезание. Той приемаше аплодисментите с тъжна усмивка. Ако ръцете му бяха свободни, щеше да им помаха. Но стражите, които напрегнато се движеха редом с него, вече ги бяха вързали на гърба му. Глезените му бяха в окови — не желаеха да поемат рискове.

Шумът беше оглушителен. Спектакълът приличаше на цирково представление. Ако самият той не беше обектът на овациите, може би дори щеше да му хареса изпълнението. Но за него зората можеше да приключи с вечен мрак. Те щяха да се върнат към обичайния си живот, а той можеше да увисне на бесилото.

Докато каруцата трополеше по калдъръма към Феникс парк, Конър полагаше всички усилия да стои изправен. Нямаше да допусне да падне. Нямаше да изложи семейството си, себе си, родината си. Молеше се с цялата жар, на която беше способен, планът на отец Патрик да успее, за да бъде спасен от тази унизителна смърт.

Навлязоха в парка. Бесилката беше издигната в центъра специално за Конър. Палачът го чакаше, за да дръпне въжето, после да отреже главата му и да я забучи на кол за назидание на непокорните ирландци.

Каруцата спря пред бесилото. От тълпата се надигна мощно ура. Хората се устремиха напред, само за да бъдат отблъснати от пушките на доброволците. Една умряла котка прехвърча от тълпата и се приземи върху главата на близкия пазач. Той извика стреснато. Още котки се понесоха към главите на доброволците.

— Хайде, ела — стражите, които помогнаха на Конър да слезе от каруцата, не бяха неприятелски настроени. Те просто си вършеха работата. Конър слезе и пристъпи към бесилото. Бавно започна да се изкачва, понеже веригите му пречеха. Застана на платформата до палача, чиято глава бе закрита от черна качулка. Огледа тълпата и затърси познати лица, но не откри нито едно. Братята му никъде не се виждаха. Можеше само да се надява, че са по местата си.

Нямаше време за размисъл. Щеше да направи това, което се искаше от него. За момент притвори очи и си прошепна една молитва. Независимо от студа, усети, че започва да се поти. В ума му изникна образът на Кейтлин. Отец Патрик беше обещал да я държи далече оттук този ден, просто за всеки случай. Обичаше я повече, отколкото си беше представял, че е възможно да се обича една жена. И тя носеше неговото дете. Мили Боже, той още не беше готов да умре!

Откъм тълпата се понесе ново ура. Към стражите полетяха развалени плодове и зеленчуци. Някои от тях улучваха и него. Нямаше свещеник. Католическата вяра беше забранена. Конър беше благодарен, че вече беше получил Светото причастие.

Един от стражите постави ръка на рамото му, а друг се наведе да отключи веригите на краката му. Ръцете му останаха вързани. Палачът се приближи да му поиска прошка, както беше прието. Конър кимна и каза „Прощавам ти“, като си пожела да няма за какво да му прощава. После и стражите, и палачът отстъпиха назад. Всеки осъден на смърт имаше право на последна дума.

Конър беше успял да се обръсне в последните минути, преди да го изведат. Облечен в съдрания си сребрист жакет и черни бричове, той представляваше внушителна гледка с високото си мускулесто, макар и отслабнало тяло и красиво лице. Той огледа тълпата, помоли се на Господ да вдъхнови словото му и започна.

— Приятели мои! Днес стоя пред вас, осъден на смърт, обвинен в престъпления срещу Бог и хората. Отричам престъпленията срещу Бог! А за тези, които казват, че съм извършил срещу хората, заявявам, че са били извършени в служба на човечеството и са били вдъхновени от Господ. Те са били насочени срещу тези, които проливат вашата кръв… и моята. Те изстискват всяка капка кръв от Ирландия. Моята и вашата Ирландия! Роден съм ирландец, такъв ще умра и се гордея с това. Дълго след като тялото ми изтлее, душата ми ще копнее по зелените й поля, стелещите се мъгли, по реките и долините й. Желая на моята Ирландия и на вас, ирландци, slante geal!

По време на тази кратка трогателна реч бяха пролети много сълзи. При последните думи за сбогом, произнесени на забранения келтски, от тълпата се надигна рев. Ирландските католици, намиращи се зад пръстена от доброволци, се втурнаха напред. Тежката артилерия, която беше извадена за показ, изведнъж се насочи към доброволците. Някъде от далечината долетяха звуци, причинени от топуркането на хиляди бягащи крака. Появи се цял батальон от Сламени момчета, които влязоха в схватка с доброволците. Загърмяха пушки. Жените запищяха. Мъжете започнаха да ругаят и нападнаха ешафода. Чу се оръдеен изстрел.

— Това е въстание! — долетя вик някъде от тълпата. Конър нямаше какво повече да чака. Когато стражите се спуснаха към него, той ритна дъската под бесилото и скочи в зейналата тъмна дупка, както го беше инструктирал отец Патрик. Падна в отворена катафалка и усети, че се понесе със светкавична бързина. Преминаха през тълпите, които се отдръпваха от този символ на смъртта.

— За Бога, разкарай ги, Микийн! — чу Конър познат глас, като се надигна в това, за което подозираше, че беше собственият му ковчег. Той погледна нагоре. Над него се усмихваше Кормак, целият облечен в черно. Рори радостно го стисна за рамото. Лиъм, седнал отпред на мястото на кочияша заедно с Микийн, се обърна.

— Дявол да го вземе, чудесно е, че те виждам, Кон! — изкрещя той през рамо, докато Кормак и Рори прерязваха въжетата, които стягаха ръцете му.

— Точно така. Спасихме ви, Ваша милост, въпреки че се наложи да направим цяла революция — прозвуча екзалтираният глас на Микийн, който шибаше конете, докато прелитаха през Феникс парк.

— Да вървим да приберем Кейтлин и да се омитаме оттук! — Конър се усмихна и прегърна Кормак, който му помогна да излезе от бившия му ковчег.