Карън Робърдс
Тъмна луна (40)

Четиридесета глава

— Дръж си езика зад зъбите! Наслушах се на брътвежите ти — той я гледа известно време, после сложи вратовръзката си, без да се затормозява да я връзва, така че краищата й увиснаха отпред на ризата. Обу си ботушите, навлече палтото си и посочи с пръст към нея. — Ставай и се обличай! Идваш с мен!

Кейтлин остана с отворена уста. Не беше очаквала подобно развитие на събитията. Идеята й беше да го вбеси така, че да го накара да се откаже от нея. Като погледна потъмнялото му от ярост лице, тя установи, че пред нея се бе изправил сериозен проблем. Беше виждала Конър, изпаднал в подобно състояние и знаеше, че в такива моменти той правеше каквото си поискаше.

— Я не ставай глупав. Никъде няма да ходя. Искам да се махнеш и повече да не ме безпокоиш.

— О, да, махам се, но заедно с тебе.

— Няма да дойда! Не можеш да ме принудиш!

— Какво дете си само — каза той с примирение, приближи се до леглото и я издърпа на крака.

Кейтлин издърпа ръката си от неговата и отскочи назад, гледайки го кръвнишки.

— Дявол да го вземе, Конър, не можеш да се домъкваш тук и да ми нареждаш какво да правя! Не съм твоя собственост. Нямаш никакви права над мене! Не искам да идвам с тебе! Не искам да те виждам повече! Набий си това в главата! Между нас всичко свърши!

— О, престани да дрънкаш глупости! — той се приближи до нея.

Разтревожена от блясъка в очите му, Кейтлин се дръпна назад, докато гърбът й опря в стената. Конър продължаваше да се приближава и се оказа само на един дъх разстояние.

— Ще се облечеш ли? — попита той. Гласът му беше заплашителен. Блесналите му зелени очи се впиваха като стрели в нея. На Кейтлин й се искаше и да закрещи, и да се разсмее. Тя добре познаваше този Конър. Той щеше да я отведе със себе си, независимо от желанието й. О, колко много желаеше да бъде отведена! Но не можеше да го позволи. Веднага щом разбереше, сър Едуард щеше да го предаде на властите. Сигурна беше, че щеше да плаща дяволски висока цена за мъжа, който обичаше.

— Няма да се облека! — каза тя и отвърна на погледа му, като се стараеше тонът й да звучи убедително. — Сега имам нов живот тук. Усложняваш нещата, Конър. Моля те, просто си отиди и ме остави на спокойствие.

— Ще те оставя на куково лято — процеди през зъби. Преди тя да се усети, той хвърли отгоре й пелерината си и я уви в нея. После я вдигна на рамо и се упъти към прозореца. Тя започна да се мята и да рита. Успя да освободи ръцете си и взе да го удря по гърба.

— Проклет да си, Конър д’Арси! Пусни ме!

Той безгрижно продължи да се носи към прозореца. Тя го тупна с всичка сила по гърба. Все едно, че бълха го беше ухапала.

— Пусни ме, чуваш ли! Не съм сама в къщата и ще крещя!

— Крещи си колкото искаш — подкани я той и здраво хвана краката й, за да не я изтърве, докато прескачаше през прозореца.

Смразяващият нощен въздух накара Кейтлин да се вкочани. Беше тъмно като в рог, вятърът стенеше и студени снежинки се сипеха от небето. Коприненият пеньоар, с който беше под пелерината, бе абсолютно безполезен.

— Не можеш просто така да ме отвлечеш, чуваш ли, проклетнико? Дори не съм облечена!

Независимо от яростно просъскания й протест, тя се хвана здраво отзад за сакото му. Така, както беше с главата надолу, разстоянието до улицата й се струваше ужасяващо. Той се спускаше по верандата с увереността на котка, независимо от ранения си крак, но тя не смееше да мръдне, за да не му попречи с нещо.

— Нали щеше да крещиш — подхвърли й той. После прескочи през верандата и протегна ръка, за да се хване за парапета. — Дръж се здраво — посъветва я той, след което и двамата увиснаха над калния двор. Единственото нещо, което ги държеше, беше ръката му. Кейтлин се вцепени. Земята се намираше поне на десет фута от увисналата й надолу глава. Тя затвори очи и стисна Конър още по-здраво. Той се пусна и след ужасното чувство за летене във въздуха тупнаха на земята.

— Свиня такава — каза тя, след като й хрумна, че вече са в безопасност.

— Гледай да не ме ухапеш, че скъпо ще си платиш! — заплаши я той вместо отговор.

Кейтлин продължи юмручната си атака върху гърба му, като не спираше да проклина. Но той продължаваше да я носи по улицата.

— Престани с мръсните си приказки или ще ти измия устата със сапун, като се приберем вкъщи — предупреди я той с доста сериозен тон.

— Мътните да те вземат, не съм дете! Престани да се отнасяш с мене като с такова! Имам право на собствен живот! Искам да се върна обратно! Проклет да си, Конър д’Арси, чуваш ли ме!

Бяха стигнали до края на улицата. Покрай тях изтрополя наемен екипаж. Конър подсвирна и кочияшът дръпна юздите. Кейтлин не можеше да види лицето на човека, но бе сигурна, че нейното беше почервеняло.

— Май ти създава неприятности, а, друже? — попита човекът и весело се закикоти.

Кейтлин сви юмруци под мекото, влажно, вълнено палто на Конър. Само да почака отново да си стъпи на краката! Щеше да му откъсне главата!

— Има нещо такова — съобщи Конър.

Въпреки че Кейтлин не можеше да ги види, тя беше сигурна, че двамата си размениха чисто мъжки усмивчици. После Конър се качи вътре заедно с нея и кочияшът затвори вратата.

— Ти си най… — изтърси тя, когато той се наведе, за да я постави на седалката. Тя го дръпна за пелерината и го изгледа свирепо.

— Най какво? — попита той с повдигнати вежди.

Я го виж ти колко арогантен бил!

— Най-безобразното, гадно, властно копеле, с което за мое голямо неудоволствие съм се сблъсквала някога — заяви тя, сгушвайки се в пелерината, за да се предпази от вятъра. — Как смееш да ме мъкнеш по този начин! Как си представяш нещата, а? Да не мислиш да ме заключиш някъде? Предупреждавам те, единствено по този начин би могъл да ме задържиш.

— Така ще бъде, докато ти дойде умът в главата — спокойно отговори той и се изтегна на седалката. Сега, когато печелеше по точки, голяма част от яростта му се беше изпарила. Наблюдаваше я като сокол, разбира се, но в очите му имаше топлота, над която Кейтлин не желаеше да размишлява. Тя все още не можеше да овладее гнева си.

— Да не би да намекваш, че съм малоумна. Значи смяташ, че нямам мозък, само защото предпочитам друг мъж? Ти си най-арогантното копеле на света!

— А ти ще ядеш сапун веднага след като пристигнем у дома — той й отвърна почти дружелюбно.

Каретата спря. Кейтлин изпадна в паника. Тя добре познаваше Конър и беше сигурна, че щеше да я заключи някъде, на някой таван може би, докато „не й дойдеше умът“, както се изрази. Единственият проблем беше, че на сутринта, след като Мина откриеше липсата й, щеше да изпрати съобщение на сър Едуард. Кейтлин трябваше да се върне в онази къща на „Лисъл Стрийт“ преди сър Едуард да успее да изпълни заплахата си. Трябваше да го направи!

— Ще вървиш ли или да те нося? — очите му проблеснаха към нея, след като отвори вратата.

Кейтлин знаеше, че беше безсмислено да се противопоставя. По един или друг начин щеше да слезе от каретата, но гордостта не й позволи да се предаде, без да изрази протеста си. Вместо отговор тя само вирна брадичка.

— Много добре тогава.

Независимо от яростните й съскания Конър я метна през рамо и я понесе към къщата. Почтено или не, този път Кейтлин впи зъби в гърба му. Той извика и се спъна. Кочияшът отново се закикоти.

— Ще си платиш за това, дяволско изчадие — изръмжа той и я стисна още по-здраво. Не се спря да плати на кочияша, а изкачи стълбите до вратата на къщата, която се отвори преди още да я бе докоснал.

— Ми… милорд.

Кейтлин чу шокирания възглас и знаеше, че идваше от Микийн. Беше прекалено ядосана, за да я е грижа. Сипейки клетви и псувни като някой уличен хлапак, на какъвто се правеше понякога, тя поднови ударите си по гърба на Конър.

— Плати на човека, ако обичаш — изръмжа Конър на Микийн вместо отговор и влезе в къщата. Не се спря във вестибюла. Качи се по стълбите и премина по един коридор, спирайки пред една врата, която отвори с ритник. Кейтлин бегло забеляза добре обзаведената стая и пламтящия в камината огън, докато той я стовари върху леглото, смъквайки плаща си от гърба й.

— Проклет да си, Конър д’Арси! — избълва тя, мятайки се безпомощно върху пухения дюшек.

Той захвърли пелерината на един стол и отиде до умивалника. Върна се при нея с калъп сапун в ръка.

— Няма да посмееш!

— Не те ли предупредих — каза той и преди тя да успее да скочи от леглото, я стисна здраво, хвана косата й и натърка устата й със сапун. Тя взе да се мята и да плюе, но беше безпомощна в тези силни ръце.

— Мразя те, ти… — съскаше тя, като от устата й излизаха балончета. Едно почукване на вратата прекъсна предстоящото й изявление.

— Махай се — раздразнено извика Конър, като я пусна, без обаче да сваля очи от нея.

— Кон, Микийн казва… — беше Лиъм.

Преди да успее да довърши изречението си, Конър пресече стаята и отвори широко вратата така, че Лиъм и застаналият зад гърба му Микийн да могат да видят какво имаше на леглото. Кейтлин, полугола и с уста, пълна със сапун, ги изгледа свирепо.

— Свети Патрик! Пресвета Дево! — възкликна Лиъм. Микийн се прекръсти зад гърба му.

— Преди да вземете да дрънкате за възкресение — сухо каза Конър, — ще ви кажа, че тя не е и никога не е била призрак. Просто не е имала възможност да ни уведоми, че е оживяла, за което се извинява.

Кейтлин изплю още от сапуна и прехвърли свирепия си поглед върху Конър. Лиъм и Микийн я наблюдаваха така стреснато, като че ли наистина бе излязла от гроба.

— Ти си свиня, Конър д’Арси — избълва тя с разпенена уста.

Лиъм взе да премигва.

— Ама това наистина е Кейтлин — каза той с такъв тон, сякаш наистина не беше убеден до този момент. После обърна смаяния си поглед към Конър. — Но как…

— Ще ви обясня всичко на сутринта — прекъсна го Конър и тръшна вратата под носа му. — Що се отнася до тебе… — той се обърна към Кейтлин. — Ще се наложи да си поговорим.

— Нямам какво да ти кажа — заяви Кейтлин и се облегна на възглавниците.

— Още по-добре, тъкмо ще ме оставиш да говоря спокойно. Искам да знам името на любовника ти!

— Ха! — каза Кейтлин и изтегна крака на леглото. — За такава ли глупачка ме взимаш? Та нали веднага ще го убиеш!

— Слушай, моя единствена. Нито за миг не съм повярвал на измислиците ти. Спомняш ли си онази нощ. Тогава ти ми се отдаде с такава страст, каквато не би могла да прояви жена, влюбена в друг мъж. Освен това ти беше стегната като девственица. Тялото ти не бе докосвано от мъж. Я ми кажи, опекунът ти спи ли с тебе?

— А ти какво си мислиш, че прави? Да не мислиш, че ми дава по някой наръч сено като на шибан… ъъъ… на голям кон? — изсъска тя в отговор.

— Сапунът ми е подръка — предупреди я той, без да сваля поглед от лицето й.

— Опитай отново и ще те…

— Ще ме разкъсаш на парчета — довърши той вместо нея. — Спомням си. Целият треперя от страх.

Тя го изгледа. Дебнеше я като котка, която стои пред миша дупка. О, колко го обичаше! Трябваше да направи нещо, за да го спаси. Трябваше да се прибере в онази проклета къща.

— Значи твърдиш, че си му била любовница почти цяла година? Защо тогава не си бременна?

Кейтлин ококори очи. При мисълта, че ако сър Едуард беше нормален мъж, можеше сега да носи в утробата си детето му, косите й настръхнаха. Тя потръпна от отвращение. Идеята така я шокира, че не можа да сдържи една гримаса.

— Ти откъде знаеш, че не съм бременна?

— Нима се опитваш да ме убедиш, че си бременна, Кейтлин? — стараеше се гневът да не проличи в гласа му. Кейтлин знаеше, че той полагаше големи усилия да се владее. Знаеше също така, че Конър можеше да чете мислите й, можеше да разбере кога го лъжеше.

— Не съм бременна.

— И защо не си? Взимаш ли някакви предпазни мерки?

— Разбира се — тя направи една малко крива усмивка.

— Би ли ме осветлила по въпроса какви са те?

Тъй като Кейтлин дори не беше чувала, че е възможно една жена да се предпази от забременяване, попадна в задънена улица. Подозираше, че това беше капан, но не успя да го избегне.

— Ами, използвай въображението си. Имаш го и то доста развихрено — сконфузено отвърна тя.

— Изглежда забравяш, че те познавам прекалено добре, моя единствена. Ти лъжеш, най-безобразно при това. Ще разбера истината, знаеш това.

Кейтлин мълчеше, вперила поглед в него. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.

— Искам да се прибера у дома, Конър — успя да промълви накрая.

Той се усмихна и започна да се съблича.

— Но какво правиш? — извика тя.

— Каня се да си лягам. Утре ме очаква интересен ден. Искам да съм си починал добре, преди да разнищя цялата тази работа.

— Искрено се надявам, че нямаш намерение да спиш с мене!

— В такъв случай, искрено ти заявявам, че грешиш. Няма да те изпусна от погледа си, докато не разбера истината. Ако искаш да си отидеш у вас, както се изрази, тогава ще ми разкажеш всичко от игла до конец. Не приемам лъжите, които ми надрънка, ясно ли е?

— Не ги приемаш, защото си се заинатил като магаре — нацупено измърмори тя.

Той съблече ризата си и седна до нея на леглото. Дъхът й спря. Близостта му я влудяваше. Толкова го обичаше и желаеше, а не можеше да си позволи да бъде с него. Нейното оставане вещаеше гибелта му.

— Значи твърдиш, че си влюбена в друг? — тихичко подхвърли той, като се наведе да събуе ботушите си.

Кейтлин безпомощно се огледа. Трябваше да направи нещо, за да спаси живота му. Трябваше да се върне на „Лисъл Стрийт“ още тази нощ. Трябваше да събере сили и да го напусне, за да знае, че поне е жив. На масичката до леглото съзря сребърен свещник. Хрумна й една спасителна мисъл. Щеше да му причини болка, но щеше да го избави от смъртта. Трябваше да се съсредоточи и да използва момента, в който беше наведен над ботушите си.

Тя му хвърли един поглед, после се пресегна и взе свещника. Той почти беше събул и втория си ботуш. Кейтлин застана на колене, изстена и стовари тежкия сребърен предмет върху главата му. Звукът от удара я ужаси. Той изохка, изви се назад и бавно се отпусна на пода.

Ужасена, Кейтлин захвърли свещника и коленичи до него. Осени я страшната мисъл, че може би го е убила.

Но гърдите му се повдигаха и спускаха доста равномерно. Освен една буца, която продължаваше да се подува, не откри никакви други рани. Тя погали разрошената му коса.

— Съжалявам, Конър — прошепна тя, въпреки че й беше добре известно, че той не я чуваше. После бързо го целуна и се защура из стаята. Един от прозорците гледаше към улицата. Сграбчи разхвърляните по пода дрехи на Конър, навлече ги със светкавична бързина, дръпна пелерината му от стола и отиде до прозореца. Отвори го и надникна навън. Разстоянието от него до верандата не беше голямо. Лесно щеше да стигне до нея и оттам да скочи на улицата.

Тя преметна единия си крак през перваза, после се поколеба и се обърна назад. Сърцето й се свиваше от болка, че трябваше да го остави и то в такова състояние, но нищо друго не можеше да се направи. Трябваше да си тръгне за негово добро.

— Обичам те, Конър — прошепна тя и се прехвърли през прозореца.