Карън Робърдс
Тъмна луна (33)

Тридесет и трета глава

Болката в бедрото беше истинско мъчение, но той я понасяше. Беше изтърпял и по-лоши неща и пак бе оживял. Но загубата на толкова много кръв влияеше на концентрацията му. Главата му започваше да се замайва и той знаеше, че ако раната продължаваше да кърви, не след дълго щеше да припадне. Само мрачната решителност го задържа в съзнание толкова дълго. Той знаеше, че загубата на съзнание щеше да обрече на смърт него и Кейтлин, а също и останалите. Съмняваше се, че щяха да го оставят без борба.

Той се стремеше да се задържи на седлото с такова усилие на волята, че усети липсата на Кейтлин няколко минути след падането й. Сякаш информацията се промъкваше през гъста мъгла, той си спомни, че беше чул стона й.

Той се извърна и видя, че драгуните прескачат стената, над която беше прелетял Фаранейн. Точно до канавката лежеше дребна фигурка, покрита с черно наметало. Въпреки че това беше само една от многото сенки, които преминаваха през замъгленото му съзнание, Конър бе сигурен, че фигурката беше на Кейтлин. Сърцето му престана да бие. Тя лежеше неподвижно в странно изкривена поза. Изведнъж страхът, че е мъртва, го стисна за гърлото. Преследвачите се трупаха около нея. Ако не беше мъртва, беше заловена.

— Не! — изкрещя той, въпреки че викът се оказа само дрезгав шепот. Той отпадаше все повече и повече. Но трябваше да издържи! Трябваше да се върне за нея. Той дръпна жестоко юздите на Фаранейн, опитвайки се да обърне огромното животно в посоката, от която идваха. Зави му се свят. Фаранейн се дръпна назад, объркан и уплашен от причинената му болка. Единственото, което Конър можеше да направи, бе да се задържи на седлото. Той се лепна за врата на коня, след като животното отново се понесе след другите четири коня. До него се появи Лиъм и взе юздите на Фаранейн от ръцете му. Кормак, който се приближи от другата му страна, скочи от Килдеър на гърба на Фаранейн и обви ръце около брат си. Рори водеше останалия без ездач кон, също както Лиъм водеше Фаранейн. Микийн беше най-отпред и те лудо препускаха, за да се спасят.

— Кейтлин… — Конър успя да изстене, преди тъмнината да се спусне над него. Всеки миг щеше да изгуби съзнание. Кръвта шуртеше от бедрото му.

— Не можем да й помогнем, Кон — прошепна Кормак в ухото му, гласът му звучеше унило. — Малко сме. Ти си прострелян и кървиш. Трябва да стигнем до вкъщи. Не можем да се върнем за нея. Може би ще успеем да я спасим по-късно. Ще й помогнем да избяга от мястото, където ще я затворят. Но сега трябва да стигнем на безопасно място.

— Няма да я оставя — промълви Конър, но повече не можеше да удържи тъмнината. Тя се спусна над него като дръпната завеса, предпазвайки го от физическата болка. Той се отпусна върху коня. Ръцете на Кормак бяха единственото нещо, което го задържаше на седлото.

Тъй като вниманието на преследвачите беше отвлечено от падането на Кейтлин, те успяха безпрепятствено да се приберат у дома. Веднага след като се добраха до конюшнята, Кормак спусна безжизненото тяло на Конър в ръцете на Лиъм и Рори. Те успяха да го пренесат до стаята му. Дупката на крака му беше огромна, а и бе загубил много кръв. Но всички знаеха, че когато брат им дойде в съзнание, ще страда много повече от раната в сърцето.

С мрачни лица те се опитваха да спрат кръвта повече от четвърт час. Накрая потокът намаля и спря. След като Лиъм превърза раната, Кормак заговори. Гласът му кънтеше в тягостната тишина.

— Отивам да науча нещо за Кейтлин.

Лиъм го погледна.

— Смяташ ли, че това е разумно?

Микийн понечи да се изплюе, но си припомни къде се намира и преглътна слюнката.

— Изобщо няма да помогнеш на момичето, ако заловят и тебе.

— Ще внимавам. В Наас има една кръчма. Все някой ще знае нещо.

— Идвам с тебе — каза Рори и след като никой от останалите не се противопостави, те излязоха от стаята.

Върнаха се призори. Микийн ги чакаше в конюшнята. Седеше върху едно обърнато ведро с наведена глава и стиснати между краката ръце. Щом влязоха, той повдигна глава. Лицето му беше загубило цвета си, също както и техните.

— Какво става с Конър? — попита рязко Рори, скачайки от гърба на Баладир.

Микийн стана и пое юздите от Рори. Те знаеха, че когато беше потиснат, той се успокояваше, като се грижеше за конете. Беше започнал живота си като коняр и в моменти на стрес се връщаше към предишните си навици.

— Негова светлост е буден и пита за нея. Той… той не си спомня какво точно се е случило. Гори от треска. Наложи се Лиъм да го върже за леглото, за да не тръгне да я търси. Знае нещо, но не може да разбере каква е истината. Мисли си, че е станало нещо ужасно.

— О, Исусе! — Кормак уморено се свлече от седлото. Произнесе тези думи не като молитва, а просто като въздишка. Той остави Килдеър на Микийн, със съзнанието, че допълнителната работа ще го поуспокои.

— Какво научихте за момичето? — попита Микийн.

В очите на Кормак блестяха сълзи.

— Мъртва е — каза той неспокойно и после дълбоко пое въздух. — Казват, че е убита на място. Не знам как ще кажем на Конър.

Но наистина му го казаха по-късно през същия този ден, когато сметнаха, че ще може да го понесе. Лиъм му съобщи новината. Конър отказа да повярва. Накрая, когато го направи, мъката изтръгна от гърлото му пронизителен вик, траурен като воя на вълк срещу луната.

И така, за Конър започна период, за който впоследствие щеше да каже, че е бил най-черният в живота му.