Карън Робърдс
Тъмна луна (27)

Двадесет и седма глава

Минаваше полунощ, но Кейтлин не можеше да заспи. Останалите членове на домакинството отдавна вече бяха по леглата. След стълкновението в кабинета Конър яхна Фаранейн и потегли в неизвестна посока. Тя бе сигурна, че той нямаше да се върне тази нощ. Зъбите й скърцаха от яд, като си го представяше в обятията на Меридит. Бе седнала пред покрития огън в кухнята, увита в бледосиния си юрган, с мрачно изражение на лицето.

Сцената от кабинета вече часове наред се разиграваше в съзнанието й. Как смееше да й говори така, и то пред Лиъм! Освен страхливец и лицемер, той беше и мръсник! И тя имаше намерение да му го каже, преди да е остарял! А ако пък беше прекарал нощта с Меридит Конгрив, щеше да му смъкне скалпа и завинаги да приключи с въпроса.

Честността я принуди да си признае, че имаше известна доза истина в обвиненията му. Някои хора наистина биха могли да възприемат действията й по този начин. Тя наистина го бе преследвала, бе го помолила за целувка (но не и първия път) и му бе казала, че го обича. Но какво друго можеше да направи човек с мъж като Конър? Поради някакво криворазбрано чувство за чест той отказваше да следва собствените си — и нейните — природни инстинкти. Тя беше невинна, но знаеше достатъчно, за да не приеме огъня, който пламваше помежду им, за нещо обикновено. Но, разбира се, онази твърдоглава свиня Конър бе решила, че нещо толкова естествено, е греховно. Тя нямаше такива задръжки. Независимо от всичките му недостатъци — а те бяха много и най-различни и нощта нямаше да й стигне да ги изброи — тя го обичаше. Беше решила да го има, ако не го убиеше, разбира се! Развратница, така значи!

Тъкмо се прозяваше, когато чу стъпки на площадката пред входната врата. Тя се изправи, загърна се хубавичко с юргана и впери поглед във вратата. Часовникът в салона отмери два удара. Чудесно време за прибиране вкъщи!

Той явно се стараеше да пази тишина, затваряйки внимателно вратата след себе си. Очевидно не я беше забелязал. По косата му проблясваха капчици вода. Сигурно току-що бе заваляло, тъй като не беше мокър. Оранжевият блясък на похлупения огън го осветяваше съвсем слабо, хвърляйки огромна сянка на стената зад него. Той изглеждаше страховито. Но докато пристъпваше тихо в стаята, с цел да не събуди останалите, тя усети в движенията му нещо прикрито, почти виновно. Очевидно не желаеше свидетели при завръщането си. Като установи това, поохладеният гняв на Кейтлин взе да се надига с нова сила. Че къде другаде би могъл да бъде, освен при любовницата си!

— Избрал си много подходящо време да се прибереш! — изрече тя с писклив глас и като пристъпи напред, го стрелна с гневен поглед.

Конър тъкмо бе тръгнал да се сгрее на огъня. Той се вкамени, после извърна глава и очите му я откриха. В погледа му се четеше горчивина, преди да успее да я прикрие с яда си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изръмжа той. Веждите му се смръщиха и очите му се присвиха, когато срещнаха обвиняващия й поглед. — Два часът е!

— Благодаря за информацията, но съм добре осведомена по този въпрос. Къде беше?

Той отново се насочи към огъня. Като протегна ръце към тлеещия торф, заяви през рамо:

— Не е твоя работа, госпожице.

— Така ли? — обезумяла, тя направи няколко крачки към него. Обвинението само изскочи от устата й. — С онази жена ли беше?

Той дълго се взира в нея. Тя стоеше там, смешно загърната в стария бледосин юрган. Беше боса. Дългата й коса бе разпусната и свободно падаше на гърба й. Сините й очи святкаха насреща му, докато трепереше от възмущение. Той въздъхна.

— Престани да ме измъчваш, момиче, и върви да си лягаш. Не съм в настроение да слушам детинщините ти.

— Детинщини! Значи постоянното ти лошо настроение е справедлив гняв, така ли?

Той отново въздъхна и се обърна с гръб към огъня.

— Ако ти няма да си лягаш, аз ще го направя. Лека нощ.

— Върни се веднага, тук! Имам да ти казвам доста неща!

— Без съмнение, но не съм склонен да те слушам. Задръж нещата до сутринта.

— Аз… — разговорът им си превърна в съскане и шепот, тъй като тя тръгна след него по коридора и после го последва по стълбите.

Изведнъж замлъкна, когато го видя как политна към стената и след това се подпря на нея.

— Конър… — започна тя намръщено. Той никога не е бил толкова несръчен. Но преди да довърши речта си, той възстанови равновесието си и изкачи стъпалата. Движенията му бяха забавени и внимателни. Тя го последва чак до вратата на стаята му, наблюдавайки всяко негово поклащане. Възможно ли беше да е болен, или ранен? Нещо не беше наред. И като се замисли, установи, че и говорът му беше някак си напрегнат.

— Конър, чакай! — каза настойчиво тя, когато той влезе в стаята си, без да се обърне назад. Стори й се, че ще тресне вратата под носа й, затова се хвърли напред. За нейна изненада тя се отвори и с трясък се блъсна в стената.

— Шшт! — изсъска той, облегнат на стената.

Тя виждаше единствено очите му, които проблясваха в тъмното. От другата страна на коридора се долавяше, хъркането на Кормак. Кейтлин със задоволство отбеляза, че за разлика от тях останалите се радваха на здрав сън. И все пак, за всеки случай, тя внимателно затвори вратата. После се облегна на нея и започна внимателно да оглежда Конър. Той не мърдаше.

— Какво ти е? — настоя тя, като се насочи към него.

— Мили Боже, как можеш така да тормозиш един човек! Остави ме на мира.

Но той не помръдваше от стената и тревогата на Кейтлин нарасна.

— Да не си ранен? Болен ли си? — тя протегна ръка към челото му да провери дали не гори от треска. Очите й разтревожено оглеждаха високата му фигура. Той обаче я хвана за китката и отдалечи нежната й длан от лицето си.

— Не съм нито ранен, нито болен и искам да си легна. А сега би ли си отишла? — той продължаваше да държи ръката й, докато говореше, като в същото време заплашително наведе глава към нея.

Кейтлин за първи път помириса дъха му. Уиски! Тя стоеше като онемяла и се взираше в тъмнината. Беше толкова близо до него, че юрганът й докосваше краката му. Като видя изражението на лицето й, той сякаш изтрезня.

— Конър д’Арси, ти да не би да пиеш?

Той погледна настрани.

— Само по чашка с отец Патрик…

— Пил си!

— … което не значи, че съм пияница.

— Ти си пиян!

— Не съм пиян. Изморен съм. И ако ме извиниш, бих искал да си легна. Сам, ако обичаш.

При този намек ядът на Кейтлин пламна с нова сила. Тя издърпа ръката си и се втренчи в него.

— Ти си свиня!

— О, това си го казвала и преди. Но не съм чак такава свиня, че да обезчестя младо момиче, което живее под покрива ми и за което нося отговорност. Поне засега не съм — това последното бе измърморено под носа му, явно не беше предназначено за ушите й.

— Конър…

Той продължаваше да се подпира на стената. Щом тя заговори, той се изправи и се отдели от нея, но не изглеждаше много стабилен. Ръцете му се вдигнаха към вратовръзката, развързаха я и я дръпнаха от мястото й.

— Отивай си в леглото, Кейтлин. Моля те — той пусна вратовръзката на пода и пак се облегна на стената. Изглеждаше толкова изтощен или пиян, че независимо от яда си тя се разтревожи за него.

— Трябва ли ти помощ, за да се съблечеш? — тя зададе въпроса си с тона на майка, която се тревожи за непослушното си, но обичано дете.

Той се засмя. Звукът беше пропит от ирония.

— Точно от този вид помощ не се нуждая. Лягай си.

— Но…

— Нарекох те развратница, спомняш ли си? Би трябвало да си бясна, а не да ме питаш дали се нуждая от помощ.

— Наистина бях бясна — като си спомни за това, Кейтлин го изгледа свирепо. — И сега съм бясна. Освен, че си свиня и кучи син, ти си и гнусно дяволско изчадие! Ти…

— Не съм си го мислил — каза той, прекъсвайки я по средата на тирадата. Нещо в погледа на дяволските му очи накара сърцето й да ускори ритъма си.

— Конър…

— Лягай си.

— Да не мислиш, че ще минеш с това постно извиненийце!…

— Ще се извиня както му е редът на сутринта. Лягай си!

— Не искам да си лягам.

Тихият протест го накара да присвие очи. Той отново отдели гръб от стената, постави ръце на раменете й и се опита да я обърне по посока на вратата. Тя не помръдна, само обви пръсти около китките му. Юрганът се свлече от раменете й и тя остана само по тънката нощница. Очите му незабавно се впиха в тялото й. После отново я погледна в лицето.

— Кейтлин, за Бога… — в погледа му се четеше отчаяние, докато тя леко галеше с пръсти бронзовата кожа на китките му.

— Искам извинението сега! — гласът й беше прегракнал.

— Прости ми. Ето, доволна ли си? Сега си отивай в леглото.

Кейтлин изсумтя.

— Да не мислиш, че с тази единствена дума ще ме накараш да забравя ужасните неща, които ми наговори?

— Не помня какво съм ти казал. Тогава бях доста ядосан. Обещавам ти, че утре ще ти поднеса едно огромно извинение.

— Аз пък си спомням — прекъсна го безцеремонно тя. Пръстите й продължаваха да галят ръцете му, а очите й се взираха в неговите. — Освен че ме нарече развратница, ти ме обвини, че ти се хвърлям на врата.

— А не го ли правиш? — сухият хумор беше лишен от хапещата нотка, а очите му като омагьосани следяха движенията на устата й.

Тя тръсна глава. Очите му се вдигнаха, за да срещнат нейните. Тя се почувства потопена завинаги в тези водни дълбини.

— Само защото казах „Обичам те, Конър…“ — гласът й беше нежна милувка.

При тези думи в очите му засвяткаха мънички искрици. Ръцете й пуснаха китките му, за да се плъзнат по раменете му, после бавно се промъкнаха до шията му.

— … И искам да ме целунеш, Конър — тя приближи лице към неговото. В същото време ръцете му обвиха талията й. — … Това не значи, че ти се хвърлям на врата. Определено.

— Не съвсем — гласът му беше несигурен. Кожата на врата му пламна под пръстите й.

— Ако наистина искам да ти се хвърля на врата — продължи тя едва чуто, — ще го направя… — тя се поколеба. Езикът й бавно навлажни устните й.

Пламъците в очите му избухнаха и се превърнаха в пожар.

— Какво? — тази единствена дума беше произнесена с дрезгав глас.

Тя се усмихна и се повдигна на пръсти, за да докосне с устни неговите.

— Направи го — каза тя и го целуна.