Карън Робърдс
Тъмна луна (14)

Четиринадесета глава

Когато Конър се върна в конюшнята, работата беше на привършване. Тайният вход беше затворен и покрит със слама, така че никой не би се досетил за съществуването му. Отнетото беше разделено, Фаранейн стоеше оседлан, а Кормак и Лиъм превързваха пълните дисаги за високата част на седлото. Плащът и маската му стояха преметнати на коня. Микийн прибираше това, което беше останало в касата, скрита в конюшнята. Това беше още едно нещо, за което Конър трябваше да се погрижи, но по-късно.

Щом той влезе, разтърсвайки косите си от дъжда, Кормак и Лиъм впериха очи в него. На лицата им бе изписана загриженост. За миг Конър изпита чувство на задоволство. Дори и нищо друго да не бе направил на този свят, поне бе възпитал и отгледал добре братята си. Те наистина се грижеха един за друг, както би трябвало да бъде в едно истинско семейство.

— Рори? — попита тихо Кормак, щом Конър се захвана да провери колана на коня.

— Добре е. Няма да има последствия.

На лицата на Лиъм и Кормак се изписа облекчение, Микийн, който вече бе приключил със заниманието си и в момента пренасяше касата до обичайното й място, подхвърли през рамо:

— Така де, не съм ли ви казвал, че само добрите умират рано? На младия Рори му е писано да живее с орлите.

Тримата д’Арси се засмяха. Микийн, въпреки грубичкото си държание, обичаше Рори не по-малко от тях самите. Старият коняр без колебание би дал живота си за всеки един от тях.

— А Кейтлин? Каза ли й… нещо? — боязливо попита Кормак, докато Конър надяваше маската и плаща.

— Нищо. И вие няма да й казвате. Не че не можем да й се доверим, но колкото по-малко хора знаят истината, в толкова по-голяма безопасност сме — преди да потегли, той добави през рамо: — Сега се качвайте в къщата и поспете. Свършихте вашата част от работата за тази нощ.

След това подкара Фаранейн в лек галон през хълмовете към Нейвън по добре познатия им маршрут. Същото се отнасяше и за огромния черен звяр под него. Докато Фаранейн се движеше без усилие в проливния дъжд, Конър се бе отдал на размисли.

Рори беше улучен от куршум. За първи път, откакто братята му излизаха заедно с него, един от тях беше ранен. Конър бе силно обезпокоен. Може би трябваше да сложи край на това. Братята му бяха най-важното нещо за него. Баща му ги беше оставил на грижите му в нощта, в която умря, и Конър беше спазил обещанието си да ги отгледа колкото е възможно по-добре.

Бяха тежки години. Нямаше пари. Беше останала само земята, малко мебели и няколко дребни украшения, които успяха да извадят от изгорелия замък. Тогава бе едва дванадесетгодишен. Първото, което направи, бе да изпрати Микийн в Дъблин, където да продаде малкото вещи, които притежаваха, но знаеше, че щом собствеността изчезне, парите също ще се стопят.

В отчаяно търсене на начини за препитание, Конър сам замина за Дъблин и бързо откри, че краденето и педерастията бяха единствените начини за едно момче на неговата възраст да се сдобие с пари. И понеже не беше склонен да позволи на някакъв тлъст мошеник да се възползва от тялото му, се спря на кражбите. През следващите две години прекарваше по-голямата част от времето си в Дъблин, оставяйки Микийн във фермата да се грижи за братята му. Обираше джобове, крадеше от продавачите на пазара, с други думи присвояваше си всичко, което можеше да бъде обърнато в пари. Разбира се, нямаше голям успех, просто успяваше да изкара по нещо, колкото братята му да не умрат от глад. Той, Конър д’Арси, граф на Айва, който по право трябваше да бъде господар на доста голямо имение и състояние, беше тръгнал да краде. Братята му би трябвало да живеят в охолство и безгрижие. Вместо това те бяха по-бедни и от най-бедните селяни, често гладуваха и ходеха облечени в дрипи, като за тях се грижеше едно не много голямо момче. Англичаните, които бяха задигнали всичко ценно и бяха убили баща му, се превърнаха в жив факел в съзнанието му. Той се закле, че един ден ще отмъсти. И този ден дойде, въпреки че отмъщението не можеше да се сравнява с изстраданото…

Сиймъс Маккул стоеше на входа на пещерата, обичайното място за срещите им. Конър дръпна юздите на Фаранейн, развърза дисагите и ги подхвърли на грубоватия ирландец. Сиймъс щеше да се погрижи нещата да бъдат продадени, а парите разпределени между тези, които имаха най-голяма нужда.

— Бог да ви пази, сър — пламенно се обърна той към Конър. Очите му блестяха в тъмнината, докато вдигаше дисагите.

— И тебе, Сиймъс — отвърна му Конър. Приключил с работата си, той препусна по обратния път. Задачата му беше завършена, поне до следващата безлунна нощ.