Карън Робърдс
Тъмна луна (10)

Десета глава

Три седмици по-късно Кейтлин неохотно белеше картофи под неодобрителния поглед на мисис Макфий. Одеянието й я правеше да изглежда миниатюрно копие на тази добра жена, облечена с ленена рокля без ръкави, на зелени и жълти райета. Това позволяваше на ръкавите на бялата й риза да се мятат свободно. Дрехата несръчно беше съшита от една стара рокля на мисис Макфий. Въпреки че с нея не й беше чак толкова топло, колкото с другата рокля, която вече притежаваше — с дълги ръкави, от здрав син габардин, връх на благоприличието — пак й беше дяволски горещо в тази приличаща на сауна кухня, където овнешкото се печеше на шиш в огромното каменно огнище, а в железни гърнета се варяха разни плодове и зеленчуци за пай. Прекалено голямото бяло боне, което й бяха надянали, непрекъснато падаше над едното й око и я влудяваше, като я караше да го повдига с едната ръка. Престилката, която беше толкова голяма, че я бе омотала два пъти около кръста си, в началото беше снежнобяла, но сега носеше многоцветни петна от всички неща, с които се бе занимавала само през този следобед. (Беше сменила тази от сутринта — мисис Макфий беше маниачка на темата чистота.)

Независимо от потта, която оросяваше челото и горната й устна, самата Кейтлин никога през живота си не се бе носила толкова чисто. Направо се страхуваше, че кожата й ще се изтърка и ще се покажат костите. Косата й беше измита лично от мисис Макфий, която не държеше в тайна факта, че се страхува да не намери въшки. Сега Кейтлин я носеше събрана в малък стегнат кок на тила си, изцяло скрита от бонето, за което мисис Макфий я осведоми, че било благоприлично от главата до пръстите на краката вътре в грубите кожени обувки, които й позволиха да задържи, понеже не се различаваха много от женските, а и в Данъмор не можаха да намерят подходящи за малкото й краче, кожата й беше бяла като корема на кит. Единствените цветове върху бялото й лице бяха правите мастиленочерни вежди и гъстите мигли, обрамчили прекрасните й сини очи, както и бледорозовите й устни. Ръцете й бяха покрити с мънички резки от ножа и кръвта безпрепятствено се смесваше с водата в купата с картофи, имали нещастието да бъдат обелени от нея. Картофените обелки бяха разхвърляни както по блесналата от чистота маса, така и по пода. Най-обезкуражаващото нещо от цялото това мъчение беше, че трябваше да събере тези купчини. Не стигаше, че сама трябваше да обели достатъчно картофи за храна на петима гладни мъже (Микийн вечеряше със семейство д’Арси), ами трябваше и да почисти сътворената от самата нея бъркотия. Само като си помислеше за това, й се щеше да припадне.

Наближаваше време за вечеря. Кейтлин работеше в кухнята през по-голямата част от следобеда, като се учеше без всякакъв ентусиазъм как да готви. Истината беше, че не й се отдаваше нито един вид женска работа, каквато мисис Макфий й възлагаше. Мразеше да бъде жена, наистина го мразеше и всичко идваше от това.

— Приключих — обяви най-накрая тя с една страхотна въздишка.

Мисис Макфий вдигна глава от тестото, което месеше, за да я изгледа намръщено.

— Да, и май си оставила повече на пода, отколкото в купата. О, добре. Щом Негова светлост казва, че ще ми помагаш, предполагам, че трябва да е така. Донеси купата тук, момиче, и се захващай с почистването.

Като направи гримаса на широкия гръб на мисис Макфий, Кейтлин вдигна купата и несръчно я понесе към работната маса в най-далечния ъгъл на стаята, където се трудеше жената. Придържайки внимателно полата си с една ръка (ходенето, без да се спъва в тези невероятно широки поли, беше цяло изкуство), тя пристигна до масата без произшествия и остави купата. Мисис Макфий хвърли поглед на съдържанието, след което поклати глава.

— Чудно ми е как две дузини големи здрави картофи могат да станат толкова дребни. Ти така си ги обелила, че почти нищо не е останало. Е, стореното — сторено. Предполагам, че ще започнеш да се справяш по-добре, както казва и Негова светлост.

Кейтлин помръкна от тази обезкуражаваща реч. Мразеше женския си пол! Мразеше мисис Макфий с нейното неодобрение и началнически маниери. И мразеше тези д’Арси, всичките, от Кормак до Конър. Да, дори Конър, въпреки че трябваше да признае, че само заради него се бъхтеше и търпеше желязната мисис Макфий. Просто искаше да зарадва Конър. Той беше блеснал като пътеводна светлина в живота й. Конър беше едно чудно създание, което с яростта си можеше да накара порасналите си братя да треперят, като в същото време се отнасяше невероятно мило с нея, Кейтлин, късче от нищото, случайно попаднало в живота му.

— Хайде, почисти де! — с тези думи, израз на нетърпението й, мисис Макфий се зае отново с работата си.

Кейтлин внимателно натика краищата на полата си във връзката на престилката и грабна метлата и лопатата. После, след като хвърли бърз поглед към старата жена, за да се увери, че не я наблюдава, прекара метлата по масата и смъкна обелките на пода. Сега вече беше съвсем проста работа да ги смете и натика в лопатата. Доволна от проявената находчивост, тя взе пълната лопата и се отправи към коша за боклук. Тъкмо тогава се спъна в изхлузилия се ръб на полата, който не бе имал добрината да се задържи поне още мъничко на временното си място. Тя се просна на пода, като изтърси една клетва от изненада.

— Дано се продъниш вдън земя! Майната му на всичко! — клетвата не беше чак толкова лоша. Със сигурност не беше толкова лоша, колкото това, което добави, след като се тръсна на покрития с плочи под. Мисис Макфий, която трябваше да е глуха, за да не чуе, поде една възмутена тирада, докато Кейтлин си лежеше на плочите, твърде обезсърчена, за да помръдне. Обелките от картофите бяха навсякъде. Щеше да й отнеме цял час да ги събере наново. Освен това мисис Макфий щеше да излиза, както правеше поне дузина пъти на ден. Кейтлин полежа известно време, умувайки, подпряла с ръце брадичката си. После решително се изправи на крака, дръпна бонето си и го хвърли на пода. Престилката го последва. Мисис Макфий престана да нарежда и я зяпна с широко отворени очи, възмутена от начина, по който Кейтлин стъпка на пода колосаната бяла престилка.

— Повече няма да се занимавам с никаква женска работа — произнесе Кейтлин с вирната брадичка. След това се врътна на пети и се понесе извън кухнята, сетила се със закъснение да вдигне края на полата си. Тя решително закрачи по стълбите по посока на спалнята на Кормак, една от четирите, които се намираха на втория етаж. Всеки един д’Арси разполагаше със собствена стая, което според Кейтлин беше невероятен лукс, имайки предвид, че в ирландските квартали на Дъблин шест-седем членно семейство живееше в една-единствена стая и се смятаха за късметлии. Вторият етаж се състоеше от спалните им, малкия кабинет и коридора. Долу се намираха две гостни, кухнята, килерите, малка, каменна стая за миене, пивоварна за правене на бира и ейл, както и столовата, която беше отделена от кухнята, за да се предпазят членовете на семейството от жегата, идваща от огромното огнище, заело почти цялата стая, на което непрекъснато къкреха железни гърнета. На таванския етаж имаше четири по-малки стаи, очевидно предназначени за прислугата. Една от тях беше дадена на Кейтлин. Само тя спеше на тавана. Мисис Макфий живееше в селото с дъщеря си и зет си и всяка сутрин идваше да се труди за Негова светлост. Тя беше единствената, която се грижеше за домакинството.

Кейтлин отвори гардероба, който се намираше срещу вратата, и взе да рови из него, докато най-накрая измъкна подходящи долни гащи, бричове, чорапи и риза. Беше й прекалено горещо, за да си търси жакет. Освен това широката риза щеше да прикрие напъпилата й женственост. Тя съблече роклята с известни трудности, развърза връзките на двете широки фусти и ги остави да се свлекат на пода. После отстъпи от тях и измъкна презглава долната си риза, като за известно време остана гола.

Като навлече дрехите на Кормак, тя си помисли, че от векове не се беше чувствала толкова добре. Бричовете й бяха дълги с цели мили и трябваше да ги върже с връв на кръста. Наложи се да навие както тях, така и ръкавите на ризата, за да оформи що-годе поносим костюм, но това нямаше значение. Кейтлин свали фибите от косата си и я върза на опашка. После се огледа в овалното огледало, поставено на подпори в ъгъла. Не изглеждаше точно както преди, докато живееше в Дъблин — беше прекалено чиста за тази цел — но откакто бе заменила О’Мали за Кейтлин, сегашния й вид бе най-близо до нея.

Тананикайки си нещо под носа, Кейтлин слезе надолу по стълбите и излезе от къщата. Избра си предния вход, вместо задния, който минаваше през кухнята. Не че я беше страх от мисис Макфий. Просто не желаеше да слуша словоизлиянията на тази жена.

Озовала се най-после навън, Кейтлин пое дълбоко свежия въздух и с удоволствие огледа зелената красота на околността. Беше великолепен следобед. Утринната мъгла се беше вдигнала, за да остави ясно и слънчево време. Докато заобикаляше къщата, на ъгъла, на която старото куче се вдигна, за да я поздрави (казваше се Бору и принадлежеше на братята д’Арси още откакто бяха живели в замъка), тя погледна към полята. През две хълмчета от къщата селяните режеха торф. Косите им проблясваха като светкавици. Сред селяните видя Конър, яхнал Фаранейн, поставил и двете си ръце отпред на седлото, докато разговаряше с един от мъжете. Съвсем наблизо Микийн и Рори правеха нещо с ушите на дузина недисциплинирани овце. Кормак и Лиъм не се виждаха никъде. До конюшнята, която се намираше по-близо до къщата, в сравнение с кошарата, Уили се бъхтеше, като почистваше една петниста сива кобила. Кейтлин се усмихна и се приближи до него.

— Ей, Уили, май хвърляш повече вода върху себе си, отколкото върху шибания кон — Уили наистина беше много мокър.

Той погледна изненадано, после целия засия, като видя кой се бе приближил към него.

— О’Мали! — името беше изречено направо с удоволствие. После усмивката му се стопи, за да бъде заменена от колеблив поглед. Той се обърна към коня и започна да го търка прекалено старателно. Животното изцвили и се обърна към коняря си в знак на протест. — Ама ти що си се облекла така? Дявол те взел, та ти си момиче — последната дума съдържаше обвинение.

Кейтлин застана до него, извади една четка от ведрото и започна да мие врата на животното. Никога не се беше навъртала около коне, но не се боеше от тях, нито пък от други животни. Като хвърли един бегъл поглед към бившия си съдружник, тя промълви:

— О, Уили, та аз съм си О’Мали, както и преди. Няма никаква разлика.

— Има голяма разлика, мамка му! Ти си момиче! — той престана да търка с четката, за да я огледа. Кръглото му луничаво лице излъчваше враждебност.

Кейтлин подпря четката на врата на коня и отвърна на погледа на Уили.

— И тогава бях момиче. Ти просто не го знаеше.

— Ама сега го знам. Мислех си, че Негова светлост ти е казал да облечеш пола — усмивката на Уили беше почти подигравателна.

Кейтлин се засмя, но доста унило.

— Да, каза ми. Но ще ти кажа нещо, Уили, май не се разбираме с полите. Непрекъснато се спъвам в тях и падам.

Лека усмивка разтегна устните на Уили.

— И аз не мога да си те представя с пола — призна той.

— Страхотна гледка е — увери го Кейтлин и двамата се усмихнаха един на друг с внезапно появила се топлота.

— Откъде идваш… Боже Господи! — говорещият беше Лиъм, който тъкмо излизаше от конюшнята, с цел да провери работата на Уили. Възклицанието дойде, след като Кейтлин неволно погледна през рамо към него и той я позна.

— Конър ще побеснее! — каза напълно уверено Лиъм.

— Повече няма да върша женска работа — решително заяви Кейтлин и продължи старателно да търка врата на коня. — Ще правя всичко, което правят Уили и останалите, но няма да се захващам с женска работа!

— Кажи го на Конър — мрачно заяви Лиъм. — Той е измислил това, не аз. Сега се връщай в къщата и веднага си облечи рокля! Неприлично е едно момиче да се мъкне наоколо, обуто в бричове.

— О, я се разкарай! — нямаше настроение да слуша строгите критики на Лиъм. А пък за Конър щеше да мисли, след като го видеше.

Уили извърна очи към Кейтлин, без да го види Лиъм, разбира се, и се мушна под главата на коня, за да продължи работата си от другата му страна, което всъщност беше много ефективен начин да се дистанцира от разговора. Кейтлин натопи четката си във ведрото с вода и се присъедини към него.

— Ей, Кейтлин, ти чу ли какво ти казах? — Лиъм също се наведе под главата на коня и се сблъска с Кейтлин, като я улови за китката, така че тя трябваше да спре работата си. Тя го изгледа с блеснали очи и мокра четка в ръка. Едри капки сапунена вода се стичаха по предницата на ризата на Лиъм. Той с отвращение изтръска водата. Една усмивка, която в никакъв случай не беше божествена, накара лицето на Кейтлин да засияе. Лиъм се намръщи. Сините му очи светеха от яд.

— Ти си момиче и ще носиш пола!

— Няма да стане!

— Ще го направиш!

— Няма!

Разгорещеният спор бе прекъснат от звука, който издаваха колелата на приближаваща се карета. Лиъм и Кейтлин видяха една хубава двуколка, в която беше впрегната петниста кобила, да спира до хамбара. Караше я някаква изискана дама. Кейтлин ококори очи. Каква работа имаше тази красавица в Данъмор?

— По дяволите, това е мисис Конгрив! Сега я втасахме! Тази ще се побърка, ако разбере, че си момиче и си се облякла така. Трай си, чу ли? — Лиъм шепнеше като обезумял, но пусна китката на Кейтлин и се отправи към посетителката с усмивка на лицето.

— Добър ден, мисис Конгрив! Ако Конър е този, когото искате да видите, намира се на полето.

— Здравей, Лиъм! Виждам, че пак работиш усилено. И да, наистина искам да видя Конър. Мислиш ли, че е възможно да бъде повикан?

— Ами… — Лиъм се поколеба. Явно не му се щеше да й откаже, но не искаше и да изпълни желанието й.

Мисис Конгрив се засмя. Звукът приличаше на звън на малки камбанки. Кейтлин почувства как нещо я жегна и взе да се чуди какво би могла да иска от Конър тази дама. Не можеше да се отрече, че мисис Конгрив беше красавица. Косата й бе подредена в сложна фризура и цялата беше напудрена. Кожата й също беше напудрена. До едното й бледосиньо око бе поставена изкуствена бенка. Тялото и чертите на лицето й бяха деликатни, а дългият й тънък нос и малки устица бяха върха на модната хубост. Роклята й беше от син брокат, смело скъсена, така че да разкрие няколко инча от белия чорап на глезена й. Общо взето, тя бе облечена толкова сложно, колкото и всяка дама, случайно попадала пред погледа на Кейтлин в Дъблин. Кейтлин се зачуди защо ли бе изложила на риск подобно изящно облекло по мръсните пътища, които кръстосваха околността. Щеше да бъде истинско чудо, ако тази фина пола вече не беше станала на нищо от калта.

— Вероятно би могъл да изпратиш едно от онези момчета да го повика. Изглежда, разполагат с достатъчно свободно време, щом стоят и гледат.

Лиъм погледна през рамо към Кейтлин и Уили, които наистина не работеха, а зяпаха посетителката. Като срещна очите на Кейтлин, Лиъм я изгледа гневно, после чертите на лицето му се смекчиха, понеже трябваше пак да се обърне към мисис Конгрив.

— Много жалко, но…

Прекъсна го тропотът на копита. Конър пристигна, яхнал Фаранейн, и спря усмихнат до гостенката. Мисис Конгрив изведнъж разцъфна. Докато ги наблюдаваше, Кейтлин разбра защо мисис Конгрив бе рискувала хубавата си рокля. Очевидно тя не беше единствената, която бе забелязала, че Конър д’Арси е изключително красив мъж.

— Е, Меридит, на какво дължа тази чест? — весело попита Конър. Висок, елегантен и мускулест, той перфектно контрастираше на фалшивата ангелска женственост на мисис Конгрив. Сега, когато брат му беше налице и Лиъм не беше длъжен да води разговор, той се оттегли и застана до Кейтлин и Уили. Три чифта очи се втренчиха в умопомрачителната двойка.

— Дойдох да те поканя на вечеря — каза мисис Конгрив с примамлива усмивка. — Не съм те виждала цял век.

— Бях зает.

— Коя е тя? — прошепна Кейтлин на Лиъм.

Той й отвърна, като мърдаше само ъгълчето на устата си:

— Омъжи се за стария Конгрив преди три години. Той притежава имението, което граничи с Данъмор на юг. След като той умря миналата година, тя стана богата вдовица. И е хвърлила око на Конър.

— Красива е — въздъхна Уили.

— Да, ама външната красота лъже — мрачно каза Лиъм. — Никой от нас не я иска за снаха.

— На Конър май му харесва — Кейтлин усети, че нещо заседна дълбоко в гърдите й, докато гледаше как Конър флиртува с дамата. По някаква причина изобщо не й харесваше оживеният им разговор.

— Да, така е — каза Лиъм още по-мрачно, после добави: — Но на кого не би му харесала? Сигурно и аз ще я харесам, ако си заклати циците пред мене, както прави пред Конър — и тогава, очевидно спомнил си пред кого говори, Лиъм хвърли на Кейтлин бърз поглед и се изчерви до ушите. — И това е още една причина да не се навърташ наоколо с бричове. Направо забравих, че си момиче! Извини ме за думите, но ти си си виновна.

— Лиъм! — Конър го извика, преди Кейтлин да успее да проведе диспут по въпросите, които смяташе, че я засягат. Лиъм хвърли на Кейтлин един смразяващ поглед, после се насочи към брат си и гостенката.

— Какво?

— Би ли придружил Меридит до вкъщи? Трябва да се погрижа за някои неща тук, а тя се страхува, че няма да успее да стигне до дома си, преди да се мръкне.

— О, да, сър Едуард ми каза, че Черният конник и бандата му обрали три карети близо до Нейвън само преди няколко седмици. И то само за една нощ! Представяте ли си! Сигурна съм, че не бих желала да съм една от жертвите му.

— И аз съм сигурен, че той никога няма да причини нещо лошо на хубавица като тебе — успокои я Конър.

Мисис Конгрив се усмихна и накара клепачите си да запърхат като крилцата на пеперуда. Той й се усмихна в отговор. Кейтлин почувства, че безпокойството й се засилва и се превръща в нещо осезаемо вътре в нея.

— Чу ли това, О’Мали? — Уили зашепна развълнувано, ръгайки с лакът Кейтлин в ребрата. Очевидно беше забравил да се държи настрана от нея. — Черният конник е бил видян наоколо! Нали ще е страхотно, ако го открием и го помолим да ни вземе в бандата си?

— О, да. Страхотно ще бъде и ако открием гърне със злато в края на дъгата, но няма да можем — хапливо отвърна Кейтлин, доволна обаче, че са й отвлекли вниманието.

Уили й хвърли възмутен поглед. Кейтлин не беше в настроение да споделя неговата фиксидея, свързана с Черния конник. Беше сърдита без причина.

— Хей, ти, Уили, доведи коня на Лиъм, ако обичаш — Конър, все още на седлото, се приближи до Уили и Кейтлин и скочи на земята. — А ти вземи Фаранейн… — започна той, обръщайки се, за да подаде юздите на Кейтлин. Тогава нищо неподозиращите очи с цвят на аквамарин срещнаха другите, неспокойни и сини като на ирландски териер и се разшириха от изненада. Цял един тежък миг погледите им останаха впити един в друг, после очите на Конър я огледаха от горе до долу. Когато отново я погледна, устните му бяха здраво стиснати.

— Аз… — понечи да каже Кейтлин, но бе възпряна от един суров поглед и махване с ръка.

— Вземи Фаранейн — рязко нареди той и й подаде юздите на коня.

Кейтлин ги пое, преглъщайки нервно, после продължи да гледа как той изминава обратния път до двуколката на приятелката си. Когато Конър се усмихна на мисис Конгрив, той беше самият чар. Единствено Кейтлин, която бе поела върху себе си предишния му смразяващ поглед, знаеше какъв бяс се крие под привидното веселие.

Навъсената Кейтлин въведе Фаранейн в обора, разминавайки се с Уили, който извеждаше Гръмовержеца, дорестия кон на Лиъм. Някога Уили беше работил в конюшня, така че имаше представа от коне, въпреки че поради липсата на практика не беше добър ездач. Кейтлин изобщо не можеше да язди. Тя беше израснала в града и никога не бе имала възможността да се научи. Докато галеше кадифените ноздри на Фаранейн, който пръхтеше до нея, й хрумна мисълта, че пред нея се разкрива идеална възможност. Като си помисли какво щеше да бъде лицето на Конър, когато препусне покрай него на собствения му кон, просто не можа да устои. Щеше направо да онемее… и да побеснее. Но така или иначе, той вече й беше ядосан заради бричовете. Чашата вече беше преляла.

Качването на коня не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Фаранейн беше едър кон. Стремето висеше ужасно високо, малко по-високо, отколкото тя можеше да вдигне крака си. А пък Фаранейн не спираше да мърда уши и да върти очи, докато тя подскачаше около него, опитвайки се да улучи стремето с крак. Най-накрая тя отново стъпи на двата си крака и го поведе към една преграда в обора. Като се изкатери внимателно по тесните дъски и се постара да запази равновесие, тя се хвърли към седлото. Фаранейн отстъпи. Кейтлин пльосна по очи между коня и преградата. Стиснала зъби, тя го заведе обратно на предишното място и опита пак. Този път се прицели бавно, предвидила движението му. Приземи се по очи върху гърба му, като едната й половина беше на седлото, а другата — върху задницата му. И двете й ръце стискаха седлото, за да не се изтърси отново. Докато тя се наместваше върху седлото и взимаше юздите, конят нервно запристъпва към вратата.

— О’Мали!

Уили едвам успя да отскочи встрани, когато Фаранейн изхвърча от конюшнята. Кейтлин се беше залепила за гърба му и непохватно дърпаше юздите, изричайки в добавка едно колебливо „Дий!“ Тя направо се вкамени от страх, когато животното наведе глава и се понесе в галоп към моравата. Със закъснение й хрумна, че дори и да искаше да ядоса Конър, опитът й да язди огромно животно като Фаранейн, при положение че никога дотогава не се беше качвала на кон, не беше най-умното нещо, което можеше да измисли. Но сега не можеше да го поправи…

Конър тъкмо се беше запътил към конюшнята, след като се беше погрижил мисис Конгрив и Лиъм да потеглят с нейната карета. Конят на Лиъм беше вързан отзад на двуколката, за да можеше да се върне с него. Фаранейн прелетя покрай него и той премига, невярващ на очите си. Когато животното мина покрай него, Кейтлин успя да скалъпи една слаба усмивка и после, запращайки гордостта си по дяволите, намери сили да изписка, „Помощ!“.

— Какво, мамка му!… — възклицанието бе прекъснато, тъй като Фаранейн се стрелна към ливадата. Овцете се разбягаха и, изглежда, блеенето им го докара до лудост. Вместо да се движи в нормален галоп, конят правеше големи скокове и се мяташе, очевидно възнамерявайки да се отърве от непознатия ездач. Кейтлин мъжествено се постара да задържи юздите, но после ги изтърва окончателно и се вкопчи в гривата. Животното летеше право към каменната стена, която разделяше на две хълмистата местност. Кейтлин затвори очи.

Мигове по-късно, тя се носеше из въздуха, като ръцете и краката й бяха изгубили всякакъв допир с коня. Точно преди да се удари в земята, тя отвори очи само за да види как Фаранейн прескача стената, без нея, разбира се. После се стовари на земята с такава сила, че звезди излязоха от очите й.

— Дяволите да го вземат дано!

Кейтлин, изглежда, за момент беше изгубила съзнание. Когато отвори очи, видя Конър, наведен над нея. От устата му се сипеха клетви, съответстващи на мрачното му настроение. Когато видя, че клепачите й трепват и очите й се отвориха, той се намръщи. Лицето му беше пребледняло от притеснение.

— Наранена ли си? — въпросът беше рязък.

Кейтлин помисли за това около секунда. Със сигурност я болеше цялото тяло. Тя нарочно реши да размърда пръстите на краката си, после тези на ръцете, след това и раменете. Изглежда, всичко си беше на мястото.

— Не. Не мисля — каза най-накрая.

— Тогава, за Бога, трябваше да бъдеш! — той избухна, изправяйки се на крака и издърпвайки я след себе си. Стиснал здраво раменете й, той взе да я разтърсва, докато косата й се измъкна от панделката и черните кичури се спуснаха над лицето й.

— Престани! — тя се опита да се отдръпне, но ръцете му бяха прекалено силни. Очите му горяха.

— Радвай се, че си жива, за да те поразтърся. Никой, ама никой, освен мен не е яздил този кон. Цяло чудо е, че не те уби. Каква муха ти влезе в главата, та ти хрумна да направиш подобно нещо! — той продължаваше да я тръска, а думите му излизаха като съскане през стиснатите му устни.

— Би ли престанал! О-о! Просто исках да се науча да яздя! — думите й успяха някак си да се отронят между тръсканията.

— Просто искаше да се научиш да яздиш… — гласът му секна, сякаш смисълът му убягваше и той затвори очи. Разтърсванията също престанаха, въпреки че продължи да я държи за раменете. Когато отново отвори дяволските си очи, те вече не бяха гневни, а по-скоро тъжни.

— Бог бди над глупците и над децата. За щастие ти си и от двата вида. Да не би да си решила да се убиеш? Цяло чудо е, че си оцеляла толкова дълго време.

— На крака й има кръв, Кон — Рори и Микийн бяха притичали тъкмо когато Конър я изправи на крака. В момента говореше Рори, и то с доста загрижен глас. Кейтлин погледна надолу и наистина забеляза петно от кръв от вътрешната страна на лявото си бедро.

— Сигурно се е порязала на някой камък — около стената наистина беше пълно с остри камъни. Кейтлин ги огледа, после пак сведе поглед към краката си. Гледката, която представляваше увеличаващото се петно от собствената й кръв в комбинация с шока от падането, я накара да почувства, че й се замайва главата. Тя се залюля.

— Внимавай! Тя ще припадне!

Кейтлин тръсна глава, опитвайки се да я избистри. Никога през живота си не беше припадала. Но преди да успее да се съвземе, Конър, изричайки една много цветиста псувня, я грабна на ръце и я понесе към къщата. Притискайки я на сигурно място до гърдите си, той съвсем безцеремонно й обясни каква глупачка е всъщност. Кейтлин слушаше с необичайно за нея смирение и си мислеше колко успокояваща е прегръдката на тези силни ръце. Почти си заслужаваше…

Щом влезе в къщата, мисис Макфий се втурна да го посрещне, но озадачението й се трансформира в порицание, когато разпозна Кейтлин в прегръдките му.

— Какво пак е сторило това дяволско момиче? — започна тя. — Първо, оставя страшна бъркотия в чистата ми кухня, а после…

— Достатъчно! — Конър бързо я накара да млъкне. — Ще ми трябват превръзки и съд с топла вода. Донесете ги, моля ви!

Мисис Макфий не продума. Конър изкачи стълбите с лекота, изминавайки целия път до таванската стая на Кейтлин, без да се задъха дори. Тя обви с ръце шията му, за да пази равновесие, положи глава до топлите му гърди и доволно се вслушваше в ритмичното биене на сърцето му. Чувстваше се много добре, като знаеше, че той е загрижен за нея.

Конър положи Кейтлин върху тесния й железен креват и понечи да развърже връвта на кръста й, с намерението да свали бричовете й и сам да прегледа раните. Разтревожена от неочакваното му действие, тя ококори очи и светкавично постави ръце върху неговите.

— Не! — извика тя.

В този момент в стаята намръщена влезе мисис Макфий, която донесе вода и превръзки.

— В такъв случай ще ти помогне мисис Макфий — рязко каза той, спомнил си, че Кейтлин е момиче.

— Мога и сама — каза Кейтлин, изправяйки се неуверено на крака. После се отправи с клатушкане към паравана, който се намираше в единия ъгъл на стаята. Мисис Макфий изсумтя и се изнесе набързо. Конър чакаше, седнал в края на леглото.

— Е? — каза той най-накрая, понеже тя не продумваше.

— Струва ми се, че имам рана, ъъъ, някъде вътре. Оттам идва кръвта — Кейтлин свали бричовете и долните гащи и внимателно огледа тялото си, доколкото можа, но не откри дори драскотина. Като си помисли какви ужасни биха могли да се окажат последствията от една вътрешна рана, отново почувства, че й се завива свят.

— Вътре ли? Къде вътре?

— Ами кръвта тече от моите… от интимните ми работи — думите бяха изречени с треперлив глас.

Последва дълго мълчание. Отговорът му беше странно нежен.

— Кейтлин, момичето ми, възможно ли е да ти е дошло?

— Да ми е дошло ли? — тя не го разбра.

— Ами, женският месечен цикъл.

— Месечен какво… — гласът й направо се стопи. В съзнанието й изникна някакъв неясен спомен за майка й, която кървеше с точността на часовник всеки месец, докато не забременя. Но Кейтлин никога не беше свързвала това със себе си. Бузите й пламнаха. Почувства се ужасно притеснена и объркана. Какво да прави сега? Имаше толкова много кръв! Как можеше да се спре? Когато майка й умря, беше съвсем малка, за да беседват на тази тема.

Дългото й мълчание бе подсказало на Конър всичко, което искаше да знае. Тя чу дълбоката му въздишка.

— Облечи се и ела тук — промълви той.

— Няма! — никога вече нямаше да може да го погледне в лицето. Беше покрусена от факта, че той бе научил най-интимни неща за нея. Чувстваше се засрамена, омърсена.

— Или навлечи нещо и излез, или ще те измъкна оттам както си сега. Искам да поговорим. Няма кой друг да го направи, освен мисис Макфий. Теб обаче май никак не те е грижа за нея. Но ако искаш, ще я повикам.

— Не! — отказът на Кейтлин беше категоричен. Мисис Макфий и без това вече достатъчно я мразеше.

— Тогава облечи нещо и излез. Хайде!

Тя знаеше, че Конър беше напълно способен да направи това, с което я заплашваше. Зад паравана нямаше други дрехи, освен потъналите в кръв бричове, които беше събула. Все още облечена в дългата риза на Кормак, тя издърпа юргана си от лавицата, върху която го поставяше всяка сутрин прилежно сгънат, уви го около себе си и колебливо се подаде иззад паравана. Щом срещна погледа на Конър, Кейтлин се изчерви чак до корените на косата. После се загледа в пода.

— Не трябва да се срамуваш, момичето ми. Това е съвсем естествено и нормално — след като тя не отговори нищо, а продължи да зяпа пода, той въздъхна и я подкани да седне. Кейтлин се осмели да му хвърли светкавичен поглед и той й посочи срещуположния край на тясното легло. Тя седна неохотно. Лицето й беше напрегнато и порозовяло. Не смееше да погледне Конър и изучаваше таблите на леглото.

— Досега не ти ли се е случвало подобно нещо?

Онемяла от притеснение, че трябва да обсъжда това с него, тя само поклати глава. Все още не смееше да го погледне в очите.

— Ти си на около тринадесет, нали?

— На петнадесет. Мисля, че вече съм почти на шестнадесет — гласът й беше глух.

— Значи малко си закъсняла. Мисля, че повечето момичета се развиват малко по-рано — въпреки че обсъждаше подобна тема, той говореше спокойно и с лекота. — Вероятно закъснението при тебе се дължи на недостатъчната храна по време на растежа ти. Но каквато и да е причината, ти току-що стана жена. Поздравления.

— Поздравления!… — тази дума я шокира. Тя впери поглед в него и видя, че той се усмихваше.

— Това в крайна сметка не е толкова лошо нещо, нали разбираш. Тази вечер ще го отпразнуваме.

— Да го отпразнуваме! — изглежда, единственото нещо, което можеше да прави, беше да повтаря думите му. В очите му проблесна пламъче.

— Разбира се, няма да го разтръбяваме, понеже повечето момичета са доста чувствителни на тази тема, също както и ти. Така и трябва да бъде. Това е нещо лично. Но няма от какво да се срамуваш. Същото е като при момчетата. Те не се срамуват, когато обръснат първата си брада, напротив, гордеят се. Това е знак, че са пораснали.

— Мразя това — думите бяха изречени шепнешком, но идваха направо от душата й.

— Остави нещата както са. Това е част от живота на една жена — с кратки, стегнати фрази той й разказа всичко, което трябваше да знае по този въпрос. Когато свърши, лицето на Кейтлин беше червено като домат, а неговите скули имаха розов оттенък. Кейтлин му хвърли бегъл поглед, когато той се изправи на крака и изпълни стаята с внушителния си ръст.

— Благодаря ти — каза тя едва чуто. Той остана прав известно време, наблюдавайки я внимателно.

— Знаеш, че трябва да ми благодариш и за още нещо — той скръсти ръце на гърди. Тя се осмели пак да го погледне и откри, че розовият цвят се бе отдръпнал от страните му. Изглеждаше спокоен, както винаги, и това й помогна да си възвърне самообладанието.

— За какво?

— Спести си един голям пердах, и то напълно заслужен, трябва да добавя.

— О! — в притеснението си почти беше забравила за глупостта, която извърши с Фаранейн. Той беше побеснял и дори за миг не се съмняваше, че отново щеше да почувства тежката му ръка, ако съдбата не бе решила да се намеси. Наистина трябваше да бъде благодарна.

— Съжалявам — продължи тя. — Знам, че беше грешка да яхам Фаранейн. Никога повече няма да направя такова нещо.

— Е, добре — достойното извинение го накара да свали гарда. Продължи да стои и да се оглежда с леко разкрачени, обути в ботуши крака. Килнал глава малко настрани, той изглеждаше много красив и мъжествен. На Кейтлин й беше напълно ясно защо мисис Конгрив бе дошла чак от другото село само за да го види. — И никакви бричове повече, разбра ли? — добави той, твърдо решен да се държи строго.

Кейтлин го погледна право в очите, със закачлива усмивка на лицето.

— Ще направим една сделка с тебе — каза тя, напълно забравила за притеснението си под въздействието на новото й хрумване.

— Сделка ли? — в гласа му прозвуча тревога. Светлите му очи се присвиха, впити в лицето й.

— Ще свикна с проклетите поли, ако ме научиш да яздя. Спазарихме ли се? — в очите й блестеше надежда.

Конър бавно се усмихна, докато гледаше надолу към нея и поклати глава.

— Ти си същински дявол, Кейтлин О’Мали. Много добре. Спазарихме се.