Карън Робърдс
Тъмна луна (9)

Девета глава

— Е хайде стига. Не плачи. Много съжалявам, че извърших подобно нещо. Мислех те за дете. Виждам, че не си толкова мъничка, колкото ми се струваше.

Сега, когато мъката й се отприщи, Кейтлин постави ръце на лицето си и заплака така, като че ли сърцето й щеше да се пръсне. Не беше плакала от онези черни дни, когато заровиха майка й в гробището на просяците. През последвалите години не си беше позволявала лукса да лее сълзи. За само дете светът представляваше жестоко, безмилостно място и тя трябваше да бъде корава, за да оцелее в него. Но напрежението и ужасът от изминалите няколко дни, комбинирани с истинския страх от мъжа пред нея и намеренията му, разчупиха железния обръч, с който бе оковала чувствата си, и те излязоха на свобода. Отвращаваше се от себе си, но не можеше да престане да плаче.

— Тихо, момиченце. Няма смисъл да скърбиш толкова много. Нито един от нас не ти мисли злото — в момента той звучеше повече като ирландец. Кейтлин, чийто нерви бяха изопнати, заплака още по-силно. Тя усети как ръката му докосва тялото й, един допир лек като перце върху дясната й гърда и скочи назад.

— Не ме докосвай! Ще те убия, ако ме пипнеш! — тя изсъска думите си през сълзи, ръцете й се отпуснаха до тялото, свити в юмруци. Дори и да беше жена, все още можеше да се защитава. Ако си беше наумил да вземе тялото й, скъпо щеше да плати за тази привилегия.

— Само се опитах да оправя дрехите ти. Няма от какво да се боиш, кълна ти се — той й говореше нежно, докато сочеше гърдите й.

Една бръчка се настани между веждите му, докато дяволските му очи бързо се върнаха пак върху лицето й. Ако не й бяха ясни нещата, би се заклела, че той е развълнуван. Кейтлин със закъснение се сети да погледне надолу към гърдите си и видя, че малките хълмчета с розови връхчета бяха целите изложени на показ и напрегнати от вълнението й. В състоянието на нервно разстройство, в което се намираше, тя беше забравила да се покрие. При мисълта, че той я гледа, необичайна топлина запълзя нагоре по шията и бузите й. Тя събра разкъсаните краища на ризата и се втренчи в него. Въпреки че не го съзнаваше, изглеждаше патетично: мъничка, мръсна, готова да се защити, с големи сълзи, които потрепваха върху миглите й, преди да се спуснат по бузите и да очертаят пътечки върху мръсния слой, стиснала разкъсаната си дреха, свита като безпомощно морско същество, изхвърлено на брега.

— Довери ми се, дете. Не ти мисля нищо лошо. Нито аз, нито братята ми биха наранили едно малко момиченце — той скръсти ръце на гърдите си и я погледна състрадателно.

— Не съм ти никакво малко момиченце! — избухна Кейтлин. После, като се сети, че той има всички доказателства, които не му позволяваха да вярва на тази безочлива лъжа, тя отново избухна в сълзи. Хлипанията разтърсиха слабичкото й телце. Не можеше да пусне ризата, без отново да изложи на показ гърдите си, затова остави сълзите да се стичат като поточета по бузите й. Устата й трепереше, а носът й се зачерви.

— Исусе Христе! — думите на Конър прозвучаха като въздишка. После той пристъпи напред и я вдигна на ръце. Кейтлин изпищя и взе да се мята. Той удържа ръцете и краката й с лекота. — Всичко е наред, дете. Казах ти, че нищо лошо няма да ти направя.

— Пусни ме долу, проклетнико! Пусни ме! — тя се задави от хлипания, но продължаваше да се бори в ръцете му.

Без да обръща внимание на борбата й, той извървя няколко крачки и се отпусна заедно с нея в един голям стол, направен от конски косъм.

— Наплачи се тогава, дете. Точно от това се нуждаеш.

Кейтлин се бори известно време, сигурна, че няма намерение само да я държи в скута си. Сигурно се канеше да й стори нещо друго. Но той продължаваше да държи крайниците й, така че не можеше да му направи нищо. След известно време се предаде и утихна, като отпусна глава върху солидния, излъчващ топлина гръден кош и затвори очи. Сълзите продължаваха да текат, а риданията разтърсваха крехкото й тяло. Тя дори не усети кога се бе свила на кълбо и се бе притиснала до тялото му.

— Точно така, момиченце. Това е начинът.

След като престана да се съпротивлява, той я държеше с особена нежност. Ръцете му вече не я стискаха, а галеха косата и гърба й. В действията му имаше някакво объркване, което й говореше, че не му беше много лесно в създалата се ситуация. Струваше й се, че не се бе сблъсквал с подобни случаи преди. Като си го представи как е утешавал братята си, не можа да удържи едно развеселено изхълцване. Когато са били деца и са страдали, Конър по всяка вероятност просто ги е потупвал по рамото и им е казвал да бъдат мъже. Но тя беше жена и разликата се състоеше точно в това. Каквато и да беше причината, той беше мил. Тя никога не бе имала някой, който да я успокоява след смъртта на майка й. Луксът да бъде в нечии прегръдки, докато ридае и въздиша, я окуражи да изплаче страховете си, цялата си самота, отчаянието, които бяха постоянната й компания от години. Тя плака, положила глава на рамото му, докато не й останаха повече сълзи. После тихичко продължи да се притиска в него, като от време на време изхълцваше или подсмърчаше като преуморено дете. Пръстите й несъзнателно стискаха предницата на ризата й, която беше мокра от сълзи.

Когато хлипанията преминаха в накъсано поемане на въздух, той заговори много тихо над главата й:

— Нали видя, че не ти причиних зло и няма да го направя. Не трябва да се страхуваш от никого в Данъмор.

Кейтлин се скова и се изправи в скута му. След като се наплака, тревогите й се върнаха, разбира се, не с такава сила, както преди. Но все пак той беше мъж, а тя — беззащитна жена. Очите й, огромни сини езера върху мокрото от сълзи малко личице, се вдигнаха, за да срещнат неговите. Устните й затрепериха. Тя си наложи да овладее треперенето, като събра остатъците от гордостта си. Тогава си спомни разкъсаната риза, която бе забравила сред хаоса от необичайни за нея емоции, и погледна надолу само за да види, че гърдите й пак бяха открити.

Тя въздъхна, събра отново краищата на ризата и вдигна поглед към него. Той посрещна разтревожените й очи с лека, успокояваща усмивка. Но Кейтлин не беше спокойна. Тя седеше изправена на коленете му. Ръцете му вече не я държаха, а лежаха върху облегалките на стола. Нищо не я караше да остане в такава близост с него. Тя се свлече от коленете му и се обърна с лице към него, гледайки го отвисоко, като в същото време държеше краищата на ризата. Отпуснат там, в стола, той изглеждаше много едър и много силен. Раменете му бяха широки като облегалката на стола, в който седеше, а дългите му крака, обути в черни бричове и ботуши, бяха протегнати напред. Черните къдри на главата му лежаха върху оцветения в розово конски косъм, а светлите му очи бяха вперени върху лицето й. Тя погледна крадешком към мястото, където бедрата му се съединяваха с тялото. За момент си се представи, седнала там. Бузите й станаха алени. За да потисне вълнението си, тя го погледна начумерено. Той се държеше като човек в присъствието на изплашено животно. Не правеше внезапни движения, а продължи да седи спокойно, с усмивка, която повече приличаше на гримаса.

— Виждам, че вече си се свестила — каза той.

— Няма да остана тук — това беше предизвикателство. Като придържаше ризата си с една ръка, тя обърса с другата все още мокрите си очи. Конър въздъхна и се изправи на крака с бавни, внимателни движения. Кейтлин направи крачка назад с широко отворени очи, втренчени в лицето му. Той поклати глава. После скръсти ръце пред гърдите си и облегна рамо на стената.

— Дете, та аз ти предложих дом и работа. Няма да оттегля предложението само защото си момиче.

— И така да е, няма да остана — дръпна се Кейтлин, която отчаяно се стремеше да си възвърне самоуважението след унизителната слабост и сълзите. С присъщата за пола й чувствителност, тя смяташе, че едва ли не е разголила душата си. Чувстваше се уязвима, понеже беше жена и ненавиждаше тази емоция. Щеше й се отново да надене маската на напереното буйно момче, на каквото се нравеше от толкова дълго време.

— Значи ще се върнеш в Дъблин? Пак ще станеш О’Мали, крадецът, така ли? — думите бяха изречени бавно, натъртено и той я изучаваше с поглед, докато говореше.

— Точно!

— А какво предполагаш, че ще ти се случи, като открият истинския ти пол, което неизбежно ще стане? Едно момиче не може вечно да крие подобно нещо. Досега си имала късмет, понеже си още дете. Като пораснеш, тайната неминуемо ще излезе наяве. Тогава какво?

— Никой няма да разбере. Никой никога не го е правил.

— Но ние го разбрахме, и то само защото моите братя тъпаци се пошегуваха с тебе. Щом ние можахме да открием тайната ти, значи, че и други могат да го сторят. Тези други може би няма да имат скрупули, които да не им позволят да наранят едно малко момиче. Какво ще стане, ако те заловят за кражба? Мислиш ли, че онези в пандиза няма да разберат момче ли си, или момиче? Не че това ще ги възпре да не те обесят, просто доста ще се позабавляват за твоя сметка, преди да го направят. Имаш ли представа за какво ти говоря? О, виждам, че ти е ясно. Страхът, който изпитваш от мъжете, ми подсказва много неща.

Кейтлин го зяпаше и отчаяно дъвчеше долната си устна. Имаше смисъл в това, което говореше, но тя не искаше да го признае. С всяка фибра на тялото си желаеше отново да се превърне в предишното момче.

— Ние няма да ти направим нищо лошо, дете, но други могат да го сторят. Би трябвало да благодариш на своя ангел — хранител, че те е довел на добро място. Ти можеш да си бъдеш момиче, да живееш заедно с нас и да не се страхуваш от нищо — той направи пауза, като я изгледа продължително. После добави едва ли не с безразличие: — Но ако наистина искаш да се върнеш в Дъблин и отново да станеш крадеца О’Мали, няма да застана на пътя ти. Решението е твое, но искам отговора сега.

Кейтлин преглътна. Широко отворените й очи излъчваха несигурност, докато обхождаха лицето му. За краткото време, откакто го познаваше, мъжествените черти на красивото му смугло лице й се струваха толкова близки, колкото собствената й физиономия. Съвсем внезапно й хрумна, че той беше много красив мъж. Въпросът беше дали да му повярва? Сърцето й биеше с див ритъм. Страхуваше се да се откаже от момчето, в което се бе превърнала за толкова време, страхуваше се да бъде жена. Но ако той искаше да се позабавлява с нея, досега щеше да го е сторил и тя нямаше да може да му попречи. Вместо да извърши нещо от този род, той се държа мило с нея. Беше склонна да му повярва, нещо, което не й се бе случвало досега. Като облиза устни и пое накъсано глътка въздух — вълнението от взетото решение стягаше гърдите й като железен обръч — тя промълви едва чуто:

— Ще остана.

Той й се усмихна. Очите му я погледнаха топло. И последната искрица недоверие се изпари от главата на Кейтлин. Е, не се предаде направо, само мъничко. Не му се усмихна в отговор, но се приближи към него.

— Мъдро решение — отговори толкова хладно, като че ли се обръщаше към момчето, за което тя се представяше. Той отпусна ръце и тръгна към нея. Кейтлин, която инстинктивно застана нащрек, отстъпи назад. Той повдигна вежди, докато минаваше покрай стената, до която се беше свила и се упъти към вратата. С ръка на дръжката на вратата, той се обърна да я погледне.

— Знам, че ще ти е трудно да свикнеш да се обличаш в женски дрехи, но трябва. Мисис Макфий, да не говорим за останалите жители на селото, ще бъдат скандализирани, ако продължаваш да носиш мъжки одеяния. Така че ми дължиш едно накисване в горещата вода, след което трябва да се напъхаш в донесените от мисис Макфий неща. Когато се облечеш, слез в кухнята. По аромата усещам, че закуската отдавна е готова. След като сложиш нещо в стомаха си, ще видим какво още трябва да направим.

— Не искам да нося женски дрехи — тя обви ръце около себе си, с цел да се предпази. Но беше мокра, беше й студено и мисълта да се вмъкне в каквито и да било сухи дрехи й се стори примамлива.

— Знам, но както ти казах, налага се. Ти си момиче в края на краищата и сега, когато всички го знаят, не можеш да носиш бричове. Неприлично е.

Кейтлин се намръщи. Този Конър д’Арси, дяволите да го вземат, май беше свикнал да издава заповеди. Много го биваше да нарежда. Това, което той трябваше да научи, беше, че тя не бе свикнала да изпълнява.

От мястото си до вратата той я погледна подкупващо.

— Ще ми доставиш огромно удоволствие, дете, ако облечеш пола — усмихна й се. Хубава, примамлива усмивка, която би очаровала дори пчела и би я подмамила навън от кошера.

Кейтлин взе да се двоуми. Въпросът, поставен така… Осъзна, че я обзема внезапно желание да му достави удоволствие.

— Много добре. Ще пробвам дрехите — каза тя неблагодарно.

— Благодаря ти — той превъртя ключа и отвори вратата. После се сети за нещо и пак се обърна към нея: — Освен О’Мали, имаш ли друго име?

— О’Мали върши работа — не й се щеше да се предава напълно толкова бързо.

Конър се усмихна ведро. Очите върху матовото му лице бяха спокойни като езера през лятото.

— Щом си нямаш собствено име, ще ти викаме Бриджит. Винаги съм си падал по него.

Кейтлин още повече се намръщи, докато го гледаше как излиза от стаята.

— Кейтлин — изтърси грубичко тя. — Мама ме е нарекла Кейтлин.

Той й изпрати блеснал поглед през рамо. Очите с цвят на морска вода криеха в себе си смях, но бяха и мили.

— О, Кейтлин — като че ли преценяваше името. — Да, става. Слез в кухнята, след като се облечеш, Кейтлин.

И после изчезна, оставяйки Кейтлин да се взира в затворената врата. След около пет минути тя най-сетне реши да се заеме с банята.