Карън Робърдс
Тъмна луна (7)

Седма глава

— Какво? — дяволските очи се втренчиха в Кормак.

— Той е момиче, казвам ти. О’Мали. Той… тя е момиче.

— Какви глупости дрънкаш, Кормак?

— Не са глупости — Рори се изправи на крака, като продължаваше да гледа Кейтлин с някакъв ужас. — Това тук е момиче.

Очите на Конър се обърнаха към Кейтлин, която лежеше на тревата, свита на кълбо, изпаднала в шок, вперила поглед в Конър.

— Не прилича на нито едно от момичетата, които съм виждал. Май и двамата сте останали без мозък.

Поемайки си въздух на пресекулки, Кейтлин събра цялата си смелост и се изправи на крака. Може би, може би по-младите д’Арси нямаше да успеят да убедят брат си. Може би дори щеше да ги накара да се съмняват в това, което бяха видели. Отчаяна, тя разбра, че блъфът беше единственият й шанс.

— Това са един куп лъжи! Аз съм толкова мъж, колкото всеки един от вас! Да, а тебе те превъзхождам, Кормак д’Арси. Много добре направих, като ти разбих носа, нали?

Тримата д’Арси я гледаха втренчено. Май нито един не налапа въдицата. Очите на Конър особено я притесняваха, понеже бавно се движеха по цялото й тяло, от главата до обувките и в обратна посока, като намръщено се спираха на стратегическите точки между тях.

— Просто се закачахме и Кормак му… й свали бричовете до коленете. Той… тя бе разголена като бебе, Конър. И тя е момиче. Изобщо не става дума за съмнение, Конър — Гласът на Рори беше дрезгав и настойчив.

— Момиче! — Конър изглеждаше също толкова оглупял, колкото и другите двама.

— Не! — Кейтлин изкрещя и се дръпна, понеже Конър пристъпи към нея.

Щеше да се бори. Нямаше да се остави да бъде обиждана и използвана от мъже, които знаеха истинския й пол. Съдбата на майка й блесна пред очите й като всяващо ужас предупреждение. Въпреки че тялото й никога не беше принадлежало на мъж, тя не беше невинна. Знаеше за гадостите, които мъжете вършат за собствено удоволствие с безпомощните жени. Майка й я беше облякла в мъжки дрехи, за да я предпази от това насилие. Щеше да избяга, да се скрие някъде и да намери пътя за Дъблин…

— Хвани го… нея де, о, по дяволите, просто го направи, Рори? — Конър даде тези объркани нареждания тъкмо когато Кейтлин се обърна, за да побегне. Рори вече беше зад нея. Ръцете му я сграбчиха за раменете, задържайки я с вдигнат във въздуха крак.

— Пусни ме! Пусни ме! — ужасът й вдъхна сили и тя се задърпа бясно. Влудяваше я мисълта, че можеше да бъде просната на земята и използвана и от тримата още там. Мъжете бяха зверове, щом се отнасяше за удоволствията им. Не можеше да се освободи от хватката на Рори, затова дръпна крака си назад и го ритна с всичка сила в капачката на коляното.

— Майчице, свети Браян, тя е адово изчадие! Бързо, Кормак, помогни ми!

Кейтлин изпищя, когато Кормак я сграбчи през кръста, вдигайки я от земята, като стисна с едната си ръка коленете й, за да предотврати ритниците, докато Рори задържаше вършеещите й юмруци. Мятаща се диво от отчаяние, страх и ярост, тя крещеше с пълно гърло всякакви псувни и проклятия.

— Внимавай с краката! Дръж ги, Кормак!

— Мамка му! Дръж й ръцете бе! Тя май ми откъсна атрибутите! Злобна е като хванат в капан язовец!

Рори и Кормак едва успяваха да я удържат. Те отчаяно гледаха по-големия си брат, но той само наблюдаваше начумерено лудата борба на Кейтлин.

— Виж сега, никой няма да те нарани. Само престани! Направи го, момиче! — Конър й говореше с нежен, успокояващ глас.

Кейтлин го назова с такова име, че дори проститутка би се изчервила, и се изплю в негова посока. Тя изпита удовлетворение, като го видя да отскача назад, така че храчката не уцели ботушите му. Той се намръщи още повече и продължи да я зяпа.

— Внимавай, Кон! Тя вече разкървави носа на Рори — в гласа на Кормак взеха да се връщат хумористичните нотки. — И му издърпа оная работа. Не мога да кажа какво би могла да ти стори.

— Млъквай, идиот! Не виждаш ли, че малкото момиче е уплашено? — каза Конър. После използва същият нежен глас, както и преди, за да се обърне към Кейтлин: — О’Мали, престани да се мяташ. Искам само да поговорим, кълна се. Никой няма да те докосне с пръст дори. Изобщо не ти мислим нищо лошо, ама нищичко.

— Да гориш в ада дано, шибано копеле! — като каза това, тя се изви толкова силно, че успя да сведе главата си на равнището на рамото на Кормак. Тя го захапа до кръв, ръмжейки като животно.

— Ауу! Ох! Исусе, тя ме хапе! Малката адска котка ме ръфа! — Кормак се заизвива и заотстъпва с танцова стъпка, хватката му се поразхлаби дотолкова, че краката й успяха да докоснат земята.

— Дръж я бе, Кормак, дяволите да те вземат! — ритайки с всичка сила, тя беше успяла да принуди и Рори да отстъпи. Почти успя да се освободи.

— Достатъчно! — тази рязко произнесена дума беше придружена от една ръка, която я сграбчи за яката и я накара да загуби равновесие. Докато политаше назад, тя усети една ръка да се пъха под коленете й. Ръката, която беше върху жакета й, улови и двете й китки, като напълно ги обездвижи. Беше повдигната… Пищейки, борейки се за живота си, Кейтлин се намери метната върху раменете на Конър като убита сърна. Главата и ръцете й бяха заловени от едната страна на гърдите му, а краката й бяха хванати в капан от другата страна. Хватката му беше желязна; бесните й опити да се отскубне, не доведоха до нищо. Но тя продължаваше да пищи и да ругае, докато висеше на врата му и той я внасяше в къщата.

— Ваша светлост, какво, в името на небесата?… — привлечена от убийствените крясъци, мисис Макфий се носеше забързано откъм кухнята. Остана като вцепенена, когато видя как Конър се отправя с товара си нагоре по стълбите.

— Ама какво правите с О’Мали? — Уили, с уста изцапана с някакъв червен сос, беше последвал мисис Макфий в коридора. Кейтлин успя да ги зърне само за момент, докато я качваха по стълбите. Микийн също им правеше компания с озадачено, но удовлетворено изражение на лицето.

— Пусни ме! Ще те разкъсам на парчета, ще го направя, ти… — Кейтлин бе загубила ума си от страх и ярост, когато Конър се качи на горната площадка и я вкара в малка, оскъдно обзаведена стая. По писалището и разпръснатите листове личеше, че е кабинет. Той коленичи и навеждайки глава, я повдигна и я постави в един твърд стол с изправена облегалка, без обаче да изпуска китките й. Като държеше настрани краката й, за да не може да го рита, той се наведе към нея, докато очите му застанаха на едно ниво с нейните. Блясъкът на тези очи, с цвят на аквамарин, я накара да спре за момент. Крясъците и буйствата й престанаха, докато отвръщаше на погледа му. Ако ръцете й бяха свободни, щеше пак да направи оня знак, дето предпазваше от окото на злото. После се съвзе. Око на злото или не, този мъж беше смъртен и щеше да й навреди така, както смъртен мъж може да навреди на една жена. Тя трябваше да се бие, за да се спаси.

— Ще те убия, само да ме докоснеш! Ще те убия, кълна се! — каза тя през зъби.

Жестоката закана накара веждите му да се повдигнат и ъгълчетата на устните му потрепнаха, готови да се разтегнат в неволна усмивка. Кейтлин, която дълбоко в себе си съзнаваше, че беше абсурдно да го заплашва — тя, която не беше дори наполовина на ръста му и никога не би могла да се мери със силата му, — не виждаше нищо смешно в ситуацията. Може и да беше малка, но ако не я оставеше на мира, щеше да му нанесе сериозни повреди. Да, щеше да го направи!

— Никой няма намерение да те нарани — каза той с успокояващ глас. — Нужни са ми само няколко прями отговора, ако обичаш. Първото и най-важното, момче ли си, или момиче?

— Момче!

Той я огледа преценяващо. Лицето му беше много близо, толкова близо, че тя можеше да види, че без оризовата пудра кожата му имаше цвят на бледозлатист бронз. Носът върху тясното лице беше дълъг и прав, скулите му бяха високи, а челюстта — силна, но изтънчена. По бузите му бе набола еднодневна брада. Устата му беше широка и добре оформена и сега мърдаше влудяващо насреща й. Отвърна на погледа му. Първият й импулс беше да го заплюе, което с мъка успя да потисне, страхувайки се от последствията.

— Имаш ли нещо против да кажеш истината?

— Момче!

Конър въздъхна.

— Знаеш, че много лесно мога да проверя, ако се наложи. Ще ти задам същия въпрос само още веднъж и последиците от лъжата ще се стоварят върху собствената ти глава: момче ли си, или момиче?

Кейтлин впери поглед в него. Намираше се в ужасно затруднение. Инстинктите й говореха да отрича истината, но както той каза, лесно щеше да провери. Сигурно щеше да му хареса да го направи. Това можеше дори да доведе до онова нещо, от което се страхуваше толкова дълго време.

— Момиче — избълва тя с омраза. Очите й срещнаха неговите, изпълнени със смесица от яд, гордост и желание да се защити. Ако той си мислеше, че сега щеше да се огъне пред него, много грешеше.

— Аха! — каза той. После продължи: — Смяташ ли, че ако те пусна, ще ме разкъсаш на парчета? Ако сметнеш, че това не е необходимо, и като знаеш, че не те грози никаква опасност, ще поседиш ли мирно, докато поговорим?

Тя не каза нищо, само продължи да го гледа кръвнишки.

— Ще мируваш ли? — попита той, като стисна още по-силно китките й. Тя рязко кимна.

— Да.

— Много добре.

Той се изправи и я пусна, после постави ръце на бедрата си и продължи да я разглежда, сякаш представляваше много проблематичен обект.

Кейтлин повдигна брадичка и му отвърна със същия прям поглед. Вътрешно трепереше от страх. Но ако беше научила нещо през годините, прекарани на улицата, то това беше никога да не показва, че се бои от някого или от нещо.

— И така, ти си момиченце. Какво ще правим сега с тебе?

Мекият тон на гласа му й подсказа, че той говореше предимно на себе си. Отговорът щеше да му хрумне не след дълго, ако вече не се бе появил в ума му. Какво друго би могъл да прави един мъж с безпомощна жена, освен да я използва да си достави удоволствие? Може би всички те щяха да го направят. Пот изби върху горната й устна при тази мисъл. Трябваше да избяга… трябваше! От отчаяние в съзнанието й се зароди план.

— Направо умирам от глад — каза меко тя, свела очи, за да не види той блясъка на отчаянието в погледа й и да застане нащрек. — Има ли някаква възможност да ми донесеш нещо за хапване, преди да продължим да говорим?

Усети погледа му върху наведената си глава. Когато се осмели да го погледне крадешком, видя, че пак е смръщил вежди. Обезпокоена, че прекалената й сговорчивост може да го накара да заподозре мотивите й, тя бързо си пое въздух за кураж. Като повдигна брадичка, срещна безцеремонно очите с цвят на аквамарин.

— Или имате намерение да ме уморите от глад? — тя реши, че враждебността в тона й е прозвучала съвсем естествено. Нямаше дори намек за подозрение от негова страна, той дори се усмихна.

— Не, не сме планирали да те оставим да гладуваш, независимо дали си момче, или момиче. Сигурен съм, че мисис Макфий е оставила нещо от вечерята. Но ти ще стоиш в тази стая, докато я донеса. И ще заключа вратата след себе си. Все още не сме приключили разговора.

След това предупреждение той се обърна и излезе от стаята, като заключи вратата, както беше обещал. Кейтлин едва успяваше да сдържи облекчението си. Тъкмо това целеше, да бъде оставена сама. В стаята имаше прозорец. Беше малък, но и тя не беше голяма. Щеше да бъде навън само след миг.

Тя прекоси стаята колкото бе възможно по-тихо, като много внимаваше да не изскърца някоя дъска.

Сграбчи резето на прозореца и дръпна. С шумно скърцане, което едва не накара сърцето й да спре, едното крило се отвори навътре. Тогава разбра защо той толкова охотно склони да я остави сама. Прозорецът беше плътно затворен с капаци. Като отвори и другото крило, тя натисна капаците с всички сили, но напразно. Бяха от солидно дърво и здраво затворени с резе от външната страна. После забеляза през една цепнатина в дъските тясна, тъмна линия. Резето! Само ако можеше да намери нещо достатъчно тънко, за да се вмъкне в тази тясна пролука. Но трябваше да е и достатъчно здраво, за да може да повдигне куката…

Понеже знаеше, че Конър щеше да се върне всеки момент, тя бързо претърси стаята и най-после откри това, от което се нуждаеше, да блести върху гладката повърхност на махагоновото писалище: елегантен сребърен нож за отваряне на писма! Сграбчила находка си, тя се втурна обратно към прозореца. Острието беше възшироко, но тя успя да го натика в пролуката, държейки го с лявата си ръка и използвайки дясната като чук. Най-после успя да го закрепи точно където трябваше. Тя сдържа дъха си и тикна ножа напред. След доста маневри острието попадна в центъра на мандалото. Резето се плъзна нагоре, после падна назад и се удари във външната страна на капака. Тя бутна капаците и те се отвориха, като изскърцаха, завъртайки се на пантите си. Откри, че се намира в онази част на къщата, която гледаше към пътя, откъдето беше пристигнала. На хоризонта се очертаваше силуетът на замъка Данъмор, извисил снага нагоре към почти черното небе. Кейтлин погледна надолу. Убеди се, че дворът беше опустял. Тогава прехвърли крак през рамката на прозореца. Беше доста високо, но имаше и по-лоши неща. Като увисна на ръце на рамката, тя се остави да падне на земята. Тупна долу със свити колене, пружинира леко и остана приклекнала, докато се огледа. След като установи, че никой не я наблюдава, тя се изправи и хукна да бяга. Накъде — не знаеше; знаеше само, че трябва да се махне.