Карън Робърдс
Тъмна луна (45)

Четиридесет и пета глава

— Трябва да има нещо, което можем да направим! — Кейтлин оглеждаше лицето на отец Патрик и търсеше отговора в него. Въпреки че навън беше още светло, в тунелите под Данъмор беше по-тъмно и от най-тъмната нощ. Един-единствен фенер осветяваше мястото, където и шестимата се бяха сгушили. Извън това малко кръгче светлина всичко тънеше в мрак.

— Семената са посети и по волята божия ще дадат плод. Всичко, което ни остава, е да изчакаме утрото и да се молим.

— Можем да направим опит да нападнем затвора — както и всички останали, Кормак беше блед, понеже бе прекарал изминалия месец в тъмнината на подземията. Беше отслабнал също както Рори и Лиъм, а и самата Кейтлин. Микийн пък беше станал само кожа и кости. Единственият, запазил предишния си външен вид, беше отец Патрик, който неуморно работеше за спасяването на Конър от деня, в който беше чул новината за арестуването му.

— „Килмейнхам“ е непревземаем — отговори уморено отец Патрик. Вече доста време говореше и силите му го напускаха. — Няма смисъл да рискувате живота си за подобна глупост. Със сигурност няма да зарадвате Конър, ако се оставите да ви убият заедно с него.

— Но, отче, мислите ли, че онази работа ще стане? — Лиъм загриза нокътя си, докато се взираше в свещеника.

— Право да ти кажа, Лиъм, не знам. Мога само да се осланям на Господ. Но според мене това е единственият шанс за брат ти.

— Не можем и няма да позволим да го обесят! — Рори скочи на крака и нервно взе да пристъпва наоколо.

— Повярвай ми, много хора мислят като тебе и тъкмо в това ми е надеждата. Хайде, готови ли сте?

Всички се изправиха на крака. Беше време да потеглят за Дъблин. Пътуването щеше да бъде рисковано, тъй като наоколо все още сновяха драгуни и търсеха останалите членове на бандата на Черния конник. Но те щяха да пътуват по двойки, за да не привличат вниманието и щяха да бъдат изключително предпазливи. Щяха да се срещнат в един от бедняшките квартали на Дъблин, наречен Батъни Бей. Всички приготовления за следващата сутрин бяха направени. Сега предстоеше най-трудната част: чакането.

— Отче, можеш ли по някакъв начин да уведомиш Конър за намеренията ни? Той сигурно е… — гласът на Лиъм му изневери, заглъхна и той довърши изречението с изразителен жест.

Кейтлин си представи как се чувстваше Конър в нощта, която смяташе за последна в своя живот и сърцето я заболя. Копнееше да отиде при него и да го успокои. Може би нямаше да има друга възможност да го види на този свят.

— Спокойно, деца мои. И това съм планирал. Конър си има роля за утре сутринта — очите на отец Патрик обходиха и петте лица, които го гледаха с такава тревога. Умореното му лице беше мрачно. — Дори мръсните англичани не могат да откажат на осъдения посещение на свещеник в нощта преди смъртта му. Всеки има право на опрощение на греховете си.

— Ще го видите ли, отче?

— Мислите ли, че ще ви пуснат при него?

— Кажете на Негова светлост… кажете му… о, кажете му каквото трябва — Микийн, неуспял да придаде словесна форма на посланието си за преданост и обич, се намръщи и се изплю.

— Ще ме пуснат при него, не се тревожете. Ще направя всичко, което мога, за да облекча пътя му към смъртта… или към каквото и да е там друго — дълго отсъстващият блясък се появи в очите на отец Патрик. — Това ми струваше доста рушвети. За щастие англичаните са толкова продажни.

— Ами след като всичко е готово, защо стърчим тук? Да потегляме!

— Не бързай толкова, млади Кормак! Първо ще ми дадете дума, че няма да вършите глупости! Трябва да си изиграете ролите утре сутринта, не и преди това!

— Имаш думата ни, отче — Лиъм отговори от името на всички.

Отец Патрик кимна. Групата се отправи към входа на тунела, който беше скрит точно над Бойн. Там се намираха и конете им. Оседлаха ги мълчаливо. Микийн оседла и Фаранейн. Участието на коня в пътешествието без ездач щеше да подхранва надеждата им. Ако всичко минеше добре, Конър щеше да язди Фаранейн на връщане от Дъблин.

— Отче, ще ми позволите ли да яздя с вас? — каза Кейтлин, като се приближи до свещеника, който затягаше ремъците на седлото си.

Той я погледна състрадателно. После кимна.

— Да, детето ми. Много ще се радвам на компанията ти.

Кейтлин, облечена подходящо за случая, се метна върху гърба на хубавата петниста кобила, която Кормак й беше подсигурил по време на един от нощните си набези в надземния свят. Тя я нарече Мег и се стараеше да не мисли за нещастието, което беше сполетяло предишния й кон.

Микийн изтъркаля настрани каменния блок, който затваряше входа в скалната пукнатина. След миг се озоваха навън под дъжда и дръпнаха качулките на плащовете си. Щяха да се срещнат отново точно преди зазоряване.

— Аз също ще яздя заедно с вас, ако нямате нищо против, отче — каза Кормак като накара Килдеър да застане до Мег. — Не желая да изпускам Кейтлин от погледа си. Конър направо ще рухне, ако успеем да го освободим, а по време на този поход изгубим Кейтлин.

Отец Патрик не се противопостави и тримата поеха в мълчание към Дъблин. Пътищата бяха доста оживени. Всичко беше свързано с обесването, което щеше да се състои на следващата сутрин. Цялата околност беше настръхнала от новината за обесването на Черния конник.

Пътят беше хлъзгав. Кейтлин яздеше между двамата мъже. Не се чувстваше добре. Измъчваха я тревожни мисли и видения. От седмици тя и младите д’Арси се тревожеха до смърт и крояха планове за освобождаването на Конър. Накрая беше дошъл отец Патрик и беше предложил единствения възможен вариант. Трябваше да повярва. Трябваше да се моли и да има търпение. И тя трескаво се молеше за спасението на своя любим…

След като си разчисти сметките със сър Едуард, тя побягна право към дома на Конър на „Кързън Стрийт“ само за да открие, че е напуснат. По-късно научи, че веднага след като беше чул за залавянето на Конър, Лиъм беше потеглил за Оксфорд, за да прибере братята си. Сигурни, че властите щяха да ги търсят, те се бяха скрили в една порутена къща до пристанището, в очакване да чуят нещо за съдбата на Конър.

Останала сама на улицата, без пукната стотинка и под заплахата да бъде арестувана като съучастничка на разбойник и убийца, Кейтлин бързо бе решила да възвърне предишната си самоличност. Бе откраднала дрехи от просторите и се беше дегизирала като момче. Цяла седмица бе обикаляла улиците около „Нюгейт“, за да чуе нещо за Конър. Беше продала дрехите, с които напусна къщата на сър Едуард на една проститутка и тези пари й осигуряваха препитание през тези дни.

След като присъдата бе произнесена, тя бе чула, че през същия този ден Черният конник щял да бъде поведен към Ирландия. Тя се беше присъединила към малката тълпа пред затвора, но успя да види само задната част на затворническата каруца, в която беше Конър. Сред тълпата обаче зърна Микийн. Въпреки че бе застанала до него, той не я позна, докато тя не го дръпна за ръкава и не му прошепна името си в ухото. За първи път, откакто го познаваше, той се беше зарадвал, че я виждаше.

— Това е, защото Негова светлост ще иска да те намерим — бе й казал той и я бе отвел в скривалището им.

Срещата й с Кормак и Рори беше трогателна. Лиъм побесня, като им разказа част от това, което бе преживяла при сър Едуард. Той и братята му се заклеха, че няма да го оставят да диша дълго време.

Всички бяха потеглили за Ирландия, където посетиха отец Патрик в „Свети Олбан“. Той ги беше посъветвал да се скрият, докато обмисляше какво да предприемат. Нито един от тях не искаше да повярва, че Конър наистина ще да бъде обесен. Очакваха някакво чудо, но досега такова не беше станало. Конър щеше да умре на следващата сутрин, ако не се задействаше последният им план. Кейтлин не можеше да понесе подобна мисъл. Ако Конър умреше, тя също щеше да потърси спасение в смъртта.

Когато пристигнаха в Дъблин, минаваше полунощ. По улиците бродеха хора, въпреки студения дъжд. В града витаеше предпразнична атмосфера. Бесенето обещаваше добра реколта за джебчиите. Независимо от факта, че Черният конник беше едновременно силно обичан и силно мразен и от двете страни, забавлението щеше да бъде неописуемо. Всеки, който можеше да пристигне в Дъблин, беше там.

Пътят им се разделяше пред църквата „Света Кейтлин“. „Килмейнхам“ беше на изток, а Батъни Бей на север. Отец Патрик дръпна юздите и се обърна, за да се сбогува.

— До зори, деца мои — каза той и вдигна ръка.

Кейтлин приближи Мег до коня му. Тя искаше да отправи една настоятелна молба към свещеника, въпреки че много се притесняваше от това, което щеше да се наложи да сподели. Той сигурно щеше да я помисли за лека жена. Но ако това беше цената, която трябваше да плати, щеше да го направи с удоволствие.

— Не можете ли да измислите някакъв начин да ме вземете с вас, отче? Бих искала да видя Конър, ако има някаква възможност за това. Той… и аз имаме някои неуредени неща.

— Аз също бих дошъл, ако има начин — Кормак се обади от тъмното зад гърба й.

Отец Патрик поклати глава.

— Кормак, ти си голям мъж и трябва да разбираш нещата. Не забравяй, че те търсят. Търсят и братята ти. Толкова приличаш на Конър, че е невъзможно да те сбъркат. Колкото до тебе, момиче…

— За мене не се е чуло нищо. Явно не ме търсят — като видя колебанието на свещеника, тя безсрамно реши да използва слабостта му към нея. — Моля ви, отче. Представете си, че Конър умре и аз… не съм успяла да говоря с него. Аз… аз… — гласът й се изгуби.

Отец Патрик се намръщи.

— Прекалено опасно е. Не мога да го допусна. Съжалявам, момиче, но…

— Моля ви, отче! — прекъсна го Кейтлин. — Не знаете колко е важно. Има нещо, което на всяка цена трябва да му съобщя.

Тя притеснено обясни защо се налагаше спешно да се види с Конър. Докато свърши, цялото й лице беше порозовяло, а отчето се взираше в нея изпод смръщените си вежди. Кормак изглеждаше като ударен с чук по главата.

— Мили Боже — каза той, като очите му обходиха тялото на Кейтлин.

Тя го накара да млъкне само с един поглед.

— Това вече е от голямо значение — съгласи се отец Патрик след дълго мълчание. — Много добре. Можеш да дойдеш с мен. Ще те вкарам вътре по някакъв начин, но има едно условие.

Като й каза какво е то, тя се хвърли на врата му и го целуна по бузата, което едва не го събори от коня.