Карън Робърдс
Тъмна луна (44)

Четиридесет и четвърта глава

Дори в самия ад едва ли беше по-лошо, отколкото в затвора „Килмейнхам“. Така си мислеше Конър, който беше извил глава назад и я беше подпрял на хлъзгавата, влажна каменна стена, по която хлебарките извършваха пътешествията си до тавана и обратно.

Студеният януарски вятър се промъкваше през хилядите пукнатини и зловещо виеше по коридорите на затвора и в самите килии. За разлика от ада, където се предполагаше, че цари убийствена жега, в „Килмейнхам“ човек умираше от студ. Но той скоро щеше да изгуби способността да прави сравнение между двете. Процесът му беше приключил. Призори щеше да увисне на въжето и в момента — на края на Феникс парк — издигаха бесилката. На представлението се очакваха огромни тълпи. Всяко обесване беше всеобщ празник, но екзекуцията на прочутия Черен конник обещаваше да бъде много специално зрелище.

Щяха да го закарат до бесилото окован в открита каруца, за да могат всички да видят падението му. Стражите, които бяха разумни и се държаха дружелюбно, респектирани от личността му, бяха така любезни да му съобщят, че хората вече са заели най-добрите места на пътя, по който щяха да минат и направо лагеруваха там. Народът се стремеше да си осигури колкото се може по-добро място за забавлението, което щеше да се състои на следващия ден. След обесването следваше изкормяне на трупа и изгаряне на червата му — най-голямото зрелище за тълпата. Това беше последната грижа на Конър. След смъртта му можеха да правят каквото си искат с тялото му.

Треперещ, той придърпа по-плътно до тялото си остатъците от сребристия си брокатен жакет. Вече шеста седмица беше в затвора и оттогава не се беше стоплял. Въздухът в малката му килия беше толкова студен, че от устата му излизаше пара. Дори и да не го обесеха, не след дълго щеше да умре от пневмония. С много други се беше случвало същото, ако преди това не ги пипнеше треската, която носеше река Лифей.

Бяха го извели от „Нюгейт“ окован във вериги и го бяха прекарали през цяла Англия в затворническа каруца, после го затвориха в клетка като животно, за да пресекат Канала на път за Дъблин. Две седмици след арестуването му той беше заключен в затвора „Килмейнхам“ и оттогава не беше напускал това място. Нямаше и да го напусне, докато не го поведяха към бесилото.

Беше гладен. Мили Боже, наистина ли беше гладен! Вече шест седмици не беше ял нищо друго, освен плесенясал хляб и застояла вода. О, не! Дадоха му късче от глава на коч за Коледа. Никой не можеше да каже, че проклетите британци не се държаха гостоприемно със затворниците си.

Но гладът, както й изкормянето, беше нещо, което скоро нямаше да го притеснява.

Сега трябваше да мисли за състоянието на душата си, за помирението си с Господ. Не би трябвало да му се привижда вкусна овнешка яхния, халба бира или пък огнище. Тези телесни нужди му пречеха да мисли за други по-малко свързани със стомаха неща.

Простата истина беше, че не искаше да умре. Нямаше още тридесет години. Имаше толкова живот пред себе си. Не искаше да умре и по-специално не искаше да умре по начина, по който те бяха планирали. Ужасяваше се от мисълта да увисне с вързани на гърба ръце на бесилото. Би посрещнал с открити гърди всяка друга мъжествена смърт. Поне така се надяваше. Не искаше да се предаде на съдбата, която му бяха отредили.

Процесът му се състоя в затвора. Беше просто едно представление, за да могат да обявят с удоволствие смъртната му присъда. Екзекуцията на Черния конник щеше да покаже на ирландците кои са господарите на тази земя.

Не му бяха разрешени свиждания. Не че това имаше значение! Единствените хора, които искаше да види, щяха да се изложат на смъртна опасност, ако дойдеха. Братята му бяха негови съучастници и ги очакваше същата съдба. Дано поне имаха достатъчно разум, за да позволят на изповедника му да го посети. И на Кейтлин… Кейтлин. Мъчение беше да си представя какво се е случило с нея. Молеше се да не е попаднала отново в ръцете на сър Едуард. Единственото, за което съжаляваше, беше, че не бе успял да го убие, преди да го заловят. Ужасяваше се от мисълта, че щеше да напусне този свят, оставяйки сър Едуард все още дишащ. Ако можеше всичко да се повтори отново, първо щеше да счупи врата на този човек. Но естествено нищо нямаше да се върне отначало.

Един от стражите се беше смилил над него и понеже щеше да умре на сутринта, го беше снабдил с пера, мастило и пергамент. Разтрепераният Конър пак придърпа краищата на жакета си и се зае със задачата да напише своето последно сбогом на тези, които обичаше. Ако всичко станеше така, както беше предвидено, повече нямаше да ги види на този свят.