Карън Робърдс
Тъмна луна (4)

Четвърта глава

На другата сутрин Кейтлин стоеше неспокойно пред „Брейзън Хед“ на улица „Лоуър Бридж“. Малко хора имаше навън по това време, най-вече слуги, които подклаждаха огньовете и се грижеха за животните. Денят се прокрадваше мудно, слънцето с неохота си пробиваше път през плуващата завеса от сива мъгла. Канеше се да вали. Облаците бяха толкова ниско, че сякаш всеки момент щяха да се установят върху покривите. Въздухът бе напоен с влага.

Рошаво конемарско пони, теглещо добре натоварена каруца, се появи иззад ъгъла и бе спряно до кола за връзване на коне, недалеч от мястото, където стоеше тя. Мършавият коняр, когото бе видяла преди това, скочи от седалката на каруцата и сковано се упъти към кола, за да върже животното. След това се изправи и я огледа с мрачно неодобрение.

— Работа ли имаш наоколо, момче?

— Също както и ти.

— Така ли? Е, аз трябва да се върна и да доведа друг кон. Ако нещо бъде пипнато в тази каруца, докато ме няма, ще знам кого да търся.

Отговорът на Кейтлин беше груб, а още по-груб беше придружаващият го жест. Конярят се изплю в нейната посока, изгледа я и се затътрузи към конюшнята зад хана. Кейтлин огледа понито и каруцата с известен интерес. Изобщо нямаше да й хрумне да се занимава с тях, ако конярят не й бе дал тази идея. Но тъй и тъй го бе сторил и тя изчисли, че само понито би й донесло голяма печалба, да не говорим за товара в каруцата. Може би трябваше да се откаже от предложението на англичанина и вместо това да се заеме с понито и каруцата. Можеше да поживее достатъчно дълго време с припечеленото от продажбата им. Ако не увиснеше на въжето заради това…

Англичанинът излезе от „Брейзън Хед“. Независимо от сумрака на ранната зора бялата му риза и надипленото жабо проблясваха от белота. Тази сутрин яката с подвити краища на редингота му беше черна като бричовете му. Беше заменил обувките с червени токове с високи до коляното черни ботуши за езда. Очевидно не беше използвал пудра, понеже кожата му вече не изглеждаше нежна и бяла, но за нея той си оставаше чужденец, също както би бил някой хотентот. Докато го гледаше, устата й се изкриви в презрителна усмивка. Независимо от физическата сила, която бе сигурна, че притежава, независимо от факта, че бе имал добрината да я нахрани и да й предложи дом и работа, той си оставаше проклет англичанин. Шибано английско конте.

Той оглеждаше улицата, смръщил гъстите черни вежди над дяволските си очи. Явно не беше забелязал, че тя стои, скрита в сянката на сградата. Или пък я беше видял и бе забравил коя е. Внезапно я обзе тревога. Не си беше представяла колко много разчита на предложението му. Да напусне ада, който представляваше Дъблин, да се храни редовно и да не трепери при мисълта, че ще я обесят за това, изведнъж й се стори неописуемо желано.

— Ей, Ваша Светлост, ето ме — кльощавият коняр се появи иззад ъгъла, водейки едър черен кон. Щом видя англичанина, той забърза към него. — Този тук Фаранейн изобщо не е склонен да носи седло днес.

— Никога не е склонен да го прави — англичанинът пое юздите на коня и разсеяно погали ноздрите на животното. Като хвърли поглед към заплашително мрачното небе, заяви: — Най-добре ще е да тръгваме, Микийн. Може и да успеем да избегнем небесния порой.

— Дадено — конярят се приближи до коневръза, за да отвърже понито, като не пропусна да хвърли мрачен поглед на Кейтлин.

Явно бе настъпил часът да оповести присъствието си, ако изобщо имаше намерение да го прави. Сполетя я съвсем необичаен нервен пристъп. Знаеше, че проклетият Сасенак не говореше сериозно снощи и вече бе забравил за предложението си. Кейтлин О’Мали никога през живота си не бе молила някой за нещо. Гордостта не й позволяваше дори да проси. Нямаше да помоли за къшей хляб дори да умираше от глад. Но той й бе предложил честно занятие и тя беше тук да настоява за това. Нямаше да остави проклетия Сасенак да се отрече от думата си без борба.

— Ей, ти, помниш ли ме? — тя излезе от сянката и храбро се запъти към англичанина. Той се обърна и я погледна намръщено. После устните му бавно се извиха в усмивка.

— Наистина те помня. Значи приемаш работата във фермата?

— Да. Поне ще опитам.

— Много добре. Качвай се в каруцата при Микийн. Чака ни дълъг път.

Конярят изгледа господаря си.

— Знаете, че не ни трябва помощ в Данъмор. Имате си достатъчно хора, за които да се грижите.

— Затваряй си устата, Микийн, и се качвай в каруцата. Напоследък овцете нещо взеха да бягат от тебе и от Рори и това е нещо, което не мога да си позволя. Кой знае, още едни ръце при овцете могат и да оправят работата. Може би трима ще вършат по-добре работата на двама.

Микийн отново премести поглед от англичанина към Кейтлин и съвсем преднамерено се изплю на калдъръма.

— Ще сторите каквото сте си наумили, както винаги. Качвай се тогава, момко, и се дръж добре, разбра ли!

Кейтлин взе малкото си вързопче, в което беше скътала единствените си няколко принадлежности на този свят. После, като преглътна с усилие, вдигна поглед към мъжа, който олицетворяваше всичко, което беше научена да мрази. Трудно й беше да иска услуга, най-вече от проклет англичанин, но двете очи, които проблясваха откъм алеята до хана, изпълнени с надежда, я подтикваха.

— Ъ-ъ… — имам нещо да ти казвам.

Англичанинът тъкмо поставяше крак в стремето, но спря за миг и я погледна.

— Имам един приятел.

Прозвуча войнствено, а и самата тя изглеждаше войнствено с наклонената си на една страна глава и с предизвикателно блесналите си очи. Сасенакът присви очи и се метна на коня. После попита с нотка на примирение в гласа си:

— Къде е той?

— Излез, Уили!

Уили се измъкна от сенките и застана до Кейтлин, оглеждайки уплашено внушителната фигура на англичанина, който се намръщи.

— О, малкият просяк. Разбира се. Ти също искаш да се опиташ да поработиш във ферма, предполагам?

— Да, сър. Моля ви — Уили кимна нервно.

Кейтлин се намеси:

— Той и аз, ние сме екип.

Думите бяха предизвикателство към него, за да не се съгласи. Сасенакът премести очи върху нея, синьо-зелените им дълбини бяха неразгадаеми. После кимна веднъж.

— Така да бъде. Качвайте се и двамата и да потегляме, преди да сме се удавили в дъжда — той подвикна нещо на коня си, който потегли надолу по улицата. Кейтлин и Уили зяпаха след него. Нима нямаше да протестира задето му бяха лепнали на гърба още едно гладно гърло?

— Да ни пазят небесата и светиите! Той ще управлява цяло сиропиталище, преди да сме се усетили. И ще си има още повече грижи — тъй като вниманието им моментално се прехвърли върху дребничкия коняр, Микийн се намръщи на двойката, изплю се отново и посочи с ръка каруцата. — Чухте го: качвайте се!

Уили издаде един екзалтиран звук, докато скачаше в каруцата с широка усмивка на лицето. Кейтлин го последва по-бавно. Юмруците й бяха здраво стиснати. Пръстите й бавно се отпуснаха, когато установи, че нямаше да се наложи да влиза в конфликт с проклетия англичанин. Тя щеше да се бори за Уили. Той се надяваше, изпълнен с боязън, след като му каза, че заминават да живеят във ферма, където има достатъчно храна и повече нямаше да се налага да крадат. Изпълнената му със страх и надежда душа докосна сърцето й така, както нищо друго не го бе докосвало след смъртта на майка й. Но този Сасенак се съгласи да вземе и двамата, като направи една-единствена пауза. Не беше възможно проклет оранжист да притежава милостиво сърце, но този, изглежда, го имаше.

Размишлявайки върху алтернативите, тя се настани на грубата дървена седалка. Постави вързопчето си отзад, като внимателно го пъхна под омазненото чергило, покриващо товара на каруцата. Микийн, който продължаваше да си мърмори под носа, се качи откъм страната на Уили и пое юздите. Те затрополиха покрай „Свети Патрик“ в мълчание, минаха покрай сивите каменни стени на парка Феникс, покрай изоставени манастири, водни и вятърни мелници, намиращи се на края на града, за да излязат най-сетне на пътя, водещ на север.

Заваля. Треперещи от студ, Кейтлин и Уили се сгушиха един в друг, като покриха главите си с връхните си дрехи и продължиха да наблюдават високата фигура, възседнала коня пред тях, която сякаш изчезваше от време на време в дъждовната завеса. До тях Микийн смъкна шапката си ниско над челото, ръсейки здрави псувни под носа си. Така преминаха покрай Клоний и Даншоулин и продължиха да се движат, докато в ранния следобед дъждът престана. Щом слънцето взе да наднича иззад облаците, Кейтлин предпазливо се измъкна изпод дрехата си, последвана от Уили. Въпреки че неодобрителното мълчание на Микийн не насърчаваше разговора между спътниците му, те продължиха да разглеждат наоколо като омагьосани. Кейтлин никога досега не бе излизала извън Дъблин. Доколкото й беше известно, същото се отнасяше и за Уили. Най-големите тревни площи, които беше виждала, бяха в парка Феникс. Гледката, която представляваха смарагдените хълмове, простиращи се към хоризонта във всички посоки, прекъснати тук-там от сива каменна стена, пръснато стадо овце или пък от малък брой скупчени хижи със сламени покриви, беше толкова впечатляваща за нея, колкото би била триглава крава. Уили беше също толкова удивен. Но времето течеше и физическият дискомфорт започна да взема връх на възхищението на Кейтлин от природата. Онзи скапан англичанин яздеше пред тях, без да спира. Гъстата кал не залепваше по огромните подкови на Фаранейн. За каруцата можеше да се каже точно обратното. Тя се клатушкаше като кораб в морето, дървените й колела се забиваха в калта, докато планинското пони бавно ги теглеше през мочурището. Кейтлин си нареди да търпи със стиснати зъби. Никога нямаше да се говори, че Кейтлин О’Мали е молила за нещо.

Когато най-после англичанинът спря на завет зад един висок тревист хълм посред следобеда, тя с мъка успя да се вдигне, за да слезе от каруцата. Стрелите на болката се забиваха в нежното й тяло, спускаха се към краката й и плъзваха нагоре по гръбнака. Уили изпусна стона, който тя потисна. Ядосана, че е издал слабостта си, тя грубо го бутна от каруцата.

— Ох, защо правиш това, О’Мали? — Уили обърна към нея недоумяващо очи, след като си възвърна равновесието.

— Млъкни, бе, тъпанар такъв — изсъска раздразнено тя, скачайки долу, за да застане до него. После, неспособна да се сдържи, разтърка изтръпналите си мускули. Уили направи същото.

Микийн разговаряше с онзи Сасенак на известно разстояние от тях. Той беше слязъл от коня и държеше юздите на Фаранейн, докато огромното животно пощипваше трева. Кейтлин и Уили продължиха да стоят до каруцата и да наблюдават спътниците си. Сасенакът изрови нещо от седлото на Фаранейн и го подхвърли на Микийн, който изглеждаше доста намръщен, докато го улавяше. После англичанинът отново се метна на коня и с едно кимване по посока на момчетата пое надолу по пътя. Микийн се върна при тях, стиснал вързопа и още по-начумерен.

— Ще хапнем по някой залък и ще оставим понито да си почине. После ще продължим нататък.

— Ами той? — Кейтлин не можа да се въздържи да не попита, кимвайки с глава в посоката, в която се беше отправил чужденецът.

— Ако имаш предвид Негова светлост, той ще се нахрани чак когато пристигне вкъщи. Той остави за вас хубавия обед, който му беше приготвила готвачката от „Брейзън Хед“. Каза, че храната ви е необходима повече отколкото на него, но аз мога да споря по този въпрос. Чудесен човек е Негова светлост, а вие сте само едни малки просяци.

— Абе ти на кого викаш просяци? И ти също като нас си изкарваш хляба от проклетия Сасенак — Кейтлин стисна юмруци и ги насочи срещу дребничкия човечец, но преди да успее да атакува, Уили я сграбчи за раменете и я дръпна назад.

— За Бога, О’Мали, не го нрави! — простена той в ухото й. — Та той ще ни изостави насред път!

Полудяла от ярост, Кейтлин се опита да се освободи от Уили. Микийн грабна една здрава тояга и я размаха срещу нея.

— Изобщо не опитвай подобни работи — предупреди я той. — Или ще ти съдера кожата от бой.

— Хайде, О’Мали. Недей да обръщаш внимание на стария гном. Давай да хапнем. На него му се ще да ни изостави, не схващаш ли! — прошепна Уили, като я раздруса.

Кейтлин трябваше да признае вероятната истина, която се съдържаше в думите му. На Микийн сигурно би му харесало да си намери извинение да ги остави. Тя помисли и реши, че би могла да не обърне внимание на няколко злонамерени слова, дръпна се от ръцете на Уили и се настани върху туфа мека трева. Уили я последва, като държеше дадения му от Микийн вързоп. Микийн ги наблюдаваше с очевидно неодобрение, продължавайки да върти в ръка тоягата. След малко неохотно я остави на земята, разопакова собственото си пакетче, застана малко настрани от момчетата и задъвка храната, като от време на време им хвърляше сърдити погледи.

— Потеглям за дома.

Микийн избърса устата си с ръкав и погледна мрачно към нежеланите си спътници. Уили и Кейтлин бяха привършили с обяда си малко преди това и бавно се изправиха на крака. Микийн откачи юздите и бавно подкара понито.

— Накъде сме се запътили все пак? — попита Уили, който забравяше и прощаваше по-бързо от Кейтлин.

Конярят премести поглед върху рижото момче, наблюдаващо го с нетърпение и любопитство, после погледна и чернокосото, което следеше намръщено първото. Дребният човечец изви глава и се изплю настрани.

— Данъмор — каза той.

— Това град ли е?

Той изсумтя. После отвърна без желание.

— Беше замък. Сега не е нищо друго, освен овцеферма.

— Той ли го притежава?

— Кой?

— Онзи Сасенак — думите бяха на Кейтлин. Бяха се изплъзнали от езика й, независимо от желанието й да се покаже незаинтересована от разговора.

Микийн я погледна с явно неодобрение.

— Ако имаш предвид онзи там, знай, че говориш за Конър д’Арси, Негова светлост графа на Айва, и му дължиш известно уважение. Той е толкова Сасенак, колкото съм аз или пък ти. Той е толкова ирландец, колкото и добрата зелена земя. Произхожда от самия Браян Бору, по бащина линия, и от Оуен Роу О’Нийл, по майчина.

— Той е ирландец? — Кейтлин разтвори широко очи. — Но…

— Не вярвай на всичко, което ти говорят очите и ушите. По волята на баща си Негова светлост се изучи в колежа „Света троица“ заедно с мръсните протестанти. Когато се налага, той може да им подражава достатъчно добре.

— Но защо?…

— Ррр, това ти стига, момче. Не е работа на някое просяче да задава въпроси относно действията на Негова светлост.

Очите на Кейтлин пламнаха при описанието, което й направи той, но Уили я сръга в ребрата достатъчно силно, че да я накара да мълчи. Тя извърна към него блесналите си от гняв очи. Той настойчиво поклати глава. Овладявайки буйния си нрав, Кейтлин се съгласи наум, че Уили пак беше прав. Нямаше да има никакъв смисъл да раздруса тази торба със стари кокали. Единственото, което щеше да постигне, беше да бъде изхвърлена от каруцата и да се намери паднала по задник в калта.