Карън Робърдс
Тъмна луна (36)

Тридесет и шеста глава

Конър накуцваше след раняването. Подпряла се на леглото, Кейтлин усети, че сърцето й спира, когато той излезе от стаята. Нейният великолепен Конър беше оставен със спомен от онази нощ, също както и тя. Той влачеше леко левия си крак. Тя си представи картината от ужасната нощ така ярко, сякаш действието се разиграваше в момента пред очите й. Виждаше кръвта, която шуртеше от бедрото му. Яростта й се стопи. Остана само болката. Как копнееше да изтича след него, да му разкаже всичко, да избяга с него! Как копнееше да го прегърне, да притисне устни до неговите.

Кейтлин зарови лице в ръцете си. Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги прогони. През изтеклите дванадесет месеца беше понесла толкова много страдания, че едва ли би намерила утеха в сълзите. Нямаше лек, който да предложи на разкъсаното си сърце. Болката се беше превърнала в неизбежна нейна спътница. Беше се научила да я посреща със сухи очи.

Надяваше се да не го види никога повече и това беше цената, която плащаше за живота му. Конър не трябваше да я открива. Ако беше открит в стаята й, щеше да умре. Тя имаше тайна, една ужасна тайна, която той не трябваше да разбере. Въпреки че сърцето й се късаше, тя трябваше да го отпрати. Трябваше да го прогони, понеже знаеше, че само така щеше да си тръгне.

Ключалката щракна и вратата се отвори без предупреждение.

Кейтлин вдигна глава едновременно с надежда и ужас, в очакване да види Конър. Почти й се искаше насила да я изведе оттук, което щеше да я освободи от оковите, задържащи я тук. Но това не трябваше да става. Каквито и болки да се налагаше да понася, както и да страдаше Конър заради нея, беше за предпочитане пред това, да види него и братята му на бесилото.

Мъжът, който толкова самоуверено закрачи из стаята й, не беше Конър. Той й се усмихна. Кейтлин усети, че краката й започват да треперят. Познаваше тази усмивка. Беше я видяла за първи път в оня ден, когато все още беше невинна и Конър я беше спасил от насилието му, пребивайки го до смърт. Тази усмивка носеше нещастие. Сър Едуард Дан, който я държеше затворена като птичка в позлатена клетка, изпитваше наслада от болката на хората.

— Е, скъпа, уплаших се, че съм те изгубил след партито. Би трябвало да ме уведомиш за оттеглянето си. Никога няма да те изгубя, нали така, малката ми?

— Да, Едуард — отвърна вдървено тя. Без да се усети, бе стиснала ръцете си в юмруци и ги бе опряла в леглото. Той обаче забеляза безсилния жест и усмивката му стана още по-широка.

— Какво прекрасно нещо си ти — той се приближи до нея.

Кейтлин усети как стомахът й се свива от отвращение. Това, че много пъти трябваше да понася докосването му, нямаше никакво значение. Тя продължаваше да изпитва физическо отвращение от него. В началото на дяволската им сделка си беше мислила, че времето ще намали погнусата й. Колко наивна е била! Беше си мислила, че знае доста неща за мъжете, но се оказа абсолютно неука.

— Оу, какво е това? — той се спря и намръщено погледна разкъсаната рокля, която беше паднала до гардероба. Другите изхвърлени от Конър рокли също бяха наблизо. Зеленият костюм беше захвърлен на леглото. И най-лошото от всичко беше, че на стола се намираше черната маска на лицето на Конър. Тя се притесни. Каквото и да се случеше, сър Едуард в никакъв случай не трябваше да заподозре, че Конър я е открил. Тя не знаеше каква би могла да бъде реакцията на насилника й, но беше сигурна, че щеше да бъде ужасяваща. А тя беше страдала толкова много и толкова дълго само за да запази живота на Конър.

— Аз… пробвах рокли. Исках да… избера най-подходящата за утре. Май… бях забравила да заключа вратата. Един джентълмен, един от гостите влезе и… и ми скъса роклята — знаеше, че пелтечи, но нищо не можеше да направи.

— Значи един от познатите ни гости се е опитал да те вкара в леглото? Е, както казах, ти си красиво парче. Не мога да виня този приятел. Вярвам, че си го обезкуражила.

— Д-да.

— И как го направи? — той се усмихна отново. Кейтлин пребледня.

— Издрах му лицето.

Сър Едуард се засмя. Кейтлин го наблюдаваше. Мразеше го отчаяно. Искаше да го убие, но не смееше. Той я държеше в ръцете си с тайното си оръжие. Тя преднамерено извикваше в съзнанието си картината от онзи ден, когато Конър го преби. Представяше си окървавения сър Едуард да коленичи и да проси за милост. Това я успокояваше донякъде. Само ако можеше да каже на Конър. Той щеше да убие този човек заради това, което й беше сторил. Но не можеше.

Когато дойде в съзнание преди година, тя се оказа в Балимара, в имението на сър Едуард. Тогава разбра, че самият той е предвождал драгуните и е устроил капана за Черния конник. Сър Едуард първи слязъл от коня и се приближил до простреляния разбойник, за какъвто я помислили. Той разбрал коя е и решил да я използва за низките си цели, като бил сигурен, че едновременно с това ще причини и болка на Конър. Сър Едуард веднага се досетил кой е Черният конник. Така беше сътворен дяволският план. Тя щеше да принадлежи на сър Едуард и ако посмееше да каже на Конър, щеше да го види обесен заедно с братята му.

— Не е трябвало да оставяш вратата си незаключена. Някой би си помислил, че едва ли не си се надявала да си имаш компания. Аз не ти ли стигам, скъпа? Треперя при мисълта, че може да е така.

— Стигаш ми, разбира се. Просто… беше недоглеждане от моя страна.

Той кимна преценяващо.

— Възможно е, но мисля, че се изразих съвсем ясно, когато казах, че си изключително моя собственост, докато не се отегча от тебе. Не желая това да се случи отново. Междувременно трябва да бъдеш наказана.

Кейтлин стисна зъби. Повдигна й се. Тя знаеше, че той щеше да намери някакъв претекст още от момента, в който видя усмивката му. Той беше звяр, чудовище и тя нямаше друг избор, освен да му се подчини. Така се подчиняваше, откакто бе оздравяла достатъчно, за да може да понася извратените му прищевки. Беше се подчинявала на всяко болезнено и перверзно деяние, на което я беше подлагал, въпреки че освен тялото я болеше и душата. Ако откажеше да го направи, той щеше да разкрие на властите истинската самоличност на Конър д’Арси.

Ако Конър знаеше как страда, незабавно щеше да убие сър Едуард. Но той се беше застраховал срещу подобно действие. Беше оставил три запечатани писма с едно и също съдържание и с указания да се отворят, ако бъде убит. Едното се намираше при адвоката му, другото съхраняваше икономът, а третото беше у някаква неизвестна персона. В писмата обвиняваше Конър дори и за евентуалната си смърт.

— Съблечи се, ако обичаш.

Кейтлин знаеше, че няма смисъл да говори разумно с него, нито пък да го моли. Това само повече го възбуждаше и го караше да й причинява още по-силна болка. Тя се беше научила да се оттегля на едно място, което съществуваше само в душата й, и да предоставя само тялото си на обидите му. Това поддържаше духа й през изминалата ужасна година.

Ръцете и краката й трепереха, но тя се изправи и започна да развързва фустите си. Не можеше да избегне това, което беше замислил. Щеше да търпи и да се моли да настане денят на отмъщението.

Той тръгна към гардероба и извади камшика за езда. Беше я принудил да го държи винаги подръка.

— Хайде, Кейтлин, цяла нощ ли трябва да чакам? — гласът му й показа, че нямаше търпение да си намери извинение да й се ядоса още повече. Ядът го възбуждаше. Правеше го още по-злобен. Тя преглътна нервно и съблече останалата част от бельото си. Очите му я огледаха, блеснали от възбуда при вида на голото й тяло. Застанала пред него, безпомощна, тя почувства такъв срам, че си помисли, че ще умре. Изпита и омраза и силен яд.

— Ти наистина си изключително създание — каза й той. Гласът му стана по-дълбок, докато очите му я опипваха навсякъде. — Какъв срам, че си толкова опърничава. Правиш така, че се налага да те вкарвам в правия път с камшика. Никога ли няма да се научиш, че трябва да бъдеш чиста за мене, че трябва да ми се подчиняваш, без да задаваш въпроси? Ядосвам се, като се налага да повреждам хубавата ти кожа.

Тя не каза нищо, защото нищо не можеше да спре ужасяващата му тирада. Той я произнасяше всеки път, когато идваше в леглото й. Това го възбуждаше, също както го възбуждаше ядът и страхът. Нейният страх, който наистина изпитваше, въпреки че се опитваше да си вдъхва смелост. Като я винеше за белезите, които не изчезваха дълго време от заоблените й части и от бедрата й, той си намираше друга причина да се ядосва. Коленете й трепереха. Очертаваше се лоша нощ.

Тя повдигна брадичка. Единственият жест на защита, който си позволяваше. Ако не можеше да се предпази от предстоящото, поне можеше да го посрещне смело.

— Лягай и приеми наказанието си, непослушно момиче такова — остротата в гласа му й подсказваше, че възбудата му нараства и скоро щеше да прекрачи границите на здравия разум. Тя легна по очи в леглото върху хладния сатен на покривката. Не можеше да контролира треперещите си крака. Надяваше се той да не го забележи. Тя не желаеше той да разбере колко силно страдаше и колко силен бе страхът и срамът й.

— Вдигни косата от гърба си — гласът му беше гърлен.

Кейтлин преглътна един стон, надигнал се в гърлото й. Тя вдигна косата си и покри с ръце главата си, за да предпази поне нея от ударите. Не успя да се стегне преди първия удар и извика, пронизана от нетърпимата болка. В началото се беше опитала да понася ударите без да вика, но разбра, че това го караше да я бие още по-жестоко. Той искаше тя да се гърчи от болка, за да се задоволи.

Би я жестоко по задника и бедрата, разкъсвайки кожата й отново и отново, докато тя стенеше и се извивайте под камшика. Накрая го захвърли, качи се на леглото зад нея, улови бедрата й и ги разтвори, за да коленичи между тях. Той никога не проникваше в нея. Доставяше си удоволствие, като пръскаше семето си върху малтретираната й плът. Като усети топлата влага да се стича по тялото й, тя се отпусна. Ужасът беше приключил за тази нощ.

След малко той стана и закопча бричовете си. Въпреки че притискаше лице до покривката на леглото, тя знаеше, че той я наблюдава с алчен поглед. Това също беше част от ритуала. Щеше да я гледа гола и малтретирана, и белязана от семето му, докато запечаташе в изкривеното си съзнание нейното унижение. После щеше да си отиде. До следващия път.

Чу, че вратата се затвори и разбра, че беше сама. Мускулите й се отпуснаха и палещата болка се увеличи хиляди пъти. Тя си пое дълбоко въздух и се опита да възпре сълзите. Но тази нощ за първи път от месеци насам не успя. Тя притисна ръце до устата си, за да заглуши хлипанията и заплака така, като че ли сърцето й щеше да се пръсне.

Но както беше научила още като дете, плачът не променяше нещата. Въпреки сълзите разранената й кожа продължаваше да пулсира от болка. Беше все още гола и омърсена. И все още в капана на сър Едуард. А Конър си беше отишъл завинаги от нея.

При тази мисъл отново й се доплака. Вместо това тя смъкна от леглото изтръпналите си нозе, приближи се до умивалника и се опита да почисти и успокои малтретираното си тяло.

Като се погледна в голямото огледало, Кейтлин си помисли, че оттам я гледа някоя непозната. Тя не познаваше момичето, по чието лице беше изписана болка, чиито очи бяха зачервени, а устните — подути. Голотата й беше неприлична. Белезите върху тялото й бяха морави с жълто-зеленикав оттенък, останал по кожата от предишни побои. Струваше й се, че някаква непозната се е напъхала в тялото й и не за първи път се зачуди дали не започва да губи разсъдъка си. После стисна зъби. Нямаше да позволи да бъде смазана и победена.

Един ден щеше да си отмъсти.