Карън Робърдс
Тъмна луна (35)

Тридесет и пета глава

— К-К-К-Конър! — с ръце на устата, с широко отворени очи, тя го гледаше с такъв ужас, като че ли не тя, а той беше призракът. Независимо от шока, умът на Конър работеше. Веднага разбра, че първата му хипотеза за факта, че е останала жива и е изгубила паметта си при падането, отпада. Тя знаеше кой е той и от изражението й съдеше, че е изплашена до смърт.

Той не можеше да говори. Без да откъсва очи от нея измина като в сън разстоянието, което ги делеше. Застана пред нея. Тя го гледаше. В очите й имаше ужас. Изглеждаше отчаяна и изплашена до смърт. От него ли се страхуваше? Като че ли така беше. Намръщен, той вдигна ръка, за да улови брадичката й и да огледа лицето й. Тя се отдръпна, но той не я пусна.

Хрумна му, че може би сънува. Но брадичката в ръката му беше съвсем истинска, кожата й беше гладка като коприна, точно както си я спомняше. Усещаше някакво напрежение, което се излъчваше от тялото й. Тя приседна на крайчеца на леглото, усетила, че краката й не я държат. Тези големи сини очи, които го преследваха вече година, останаха съсредоточени върху лицето му. Другата възможност, че е полудял и си представя чертите й върху лицето на непозната жена, също бе отхвърлена. Тя беше произнесла името му и той виждаше ужаса, изписан на лицето й.

— К-К-Конър — тя заекна отново.

Изглеждаше толкова стъписана, колкото и самият той. Но в края на краищата той я бе смятал за мъртва, докато тя през цялото време е знаела, че е жив. А може и да не е знаела, хрумна му друга възможност. Може би си е мислила, че е умрял от тежката рана, и е била толкова покрусена от скръб, че е напуснала Данъмор, също както беше направил и той, за да избяга от спомените за нея. Може би изминалата ужасна година беше резултат на страшно недоразумение.

— Кейтлин! — той едва успя да изговори името й. Ръката му продължаваше да стиска брадичката й, очите му се движеха толкова бързо по лицето й, като че ли до този момент е бил сляп и сега проглеждаше. Малкото й розово езиче се показа, за да навлажни устните й. Стомахът му се сви. Би разпознал това движение, където и да беше. По време на щастливите дни то многократно бе тревожило сънищата му. Най-после той си позволи да повярва.

— Кейтлин — каза отново той с дълбок глас. Ръцете му се вкопчиха в раменете й. После я вдигна от леглото и я притисна до себе си с такава сила, че я заболя. Усети топлината й, усети гърдите й, опрени до неговите, усети учестеното биене на сърцето й. Собственото му сърце отговаряше с много силно блъскане по гръдния кош. Наведе глава и я подпря до копринената черна коса. Очите му се затвориха. Той я държеше така, като че ли никога нямаше да я пусне и тихичко шепнеше благодарствени молитви.

— Милостиви Боже, това си ти! Ах, как ми липсваше, куилин.

Той усети, че тя се разтрепери. За първи път през живота си той намери това, което беше загубил. Беше станала някаква идиотска грешка. Но това вече нямаше значение. Той беше благословен. Тя беше жива, жива! Бог, в своята мъдрост беше сътворил това чудо.

— К-Конър — тя изглеждаше неспособна да произнесе името му, без да заекне.

Очите му се отвориха и той премига, за да прогони заплахата от напиращите сълзи. Като отправи към Господ нов поток от благодарности, той обсипа косата й с целувки.

Тя изведнъж го отблъсна. Той направо се вкамени.

— Пусни ме, Конър — думите бяха изречени тихо, но от тона им личеше, че си е възвърнала самообладанието. Имаше някаква нотка в гласа й, която показваше, че това нямаше да се окаже подновяване на съюза им.

Той пое дълбоко въздух и я погледна въпросително. Все още не я изпускаше от ръцете си. Една част от него се страхуваше, че тя беше привидение и щеше да изчезне, ако я пуснеше.

— Трябва да поговорим, Конър. Моля те, пусни ме!

Имаше смисъл в думите й, знаеше го. Наистина трябваше да поговорят и да си обяснят обстоятелствата, които му бяха причинили толкова силна болка. След като си разкажеха всичко, щеше да я грабне на ръце и да я отнесе обратно в Данъмор. Всичко щеше да бъде както преди. Щеше да се ожени за нея и да я държи до себе си до края на дните си. Щеше да я обича вечно. Той й се усмихна толкова щастливо, усетил как от сърцето му се смъкват вериги и окови. Кейтлин отново беше при него. Смъртта й беше само един лош сън, отнел му една година. Най-после се беше събудил.

— Тук не е място за обяснения, мила моя — каза й той, напълно възвърнал способността си да говори. — Изгубеното се намери и това чудо ни стига засега. Облечи нещо, което ще те стопли и да вървим. Микийн чака на улицата и сигурно вече се е побъркал от притеснение. Мотах се тук дълго време. Как ще го изненадаме! Да не говорим за братята ми. Как ще го отпразнуваме само!

— Няма да дойда с тебе — тихо изрече тя, като успя да се освободи от ръцете му.

Той се намръщи. Нещо не беше наред, но еуфорията от откриването й беше засенчила всичко останало.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че ще дойдеш с мене. Ти ми принадлежиш, мила моя, така че си вземи пелерината.

Обхвана го някакво лошо предчувствие. Очите му виждаха това, което умът му отказваше да отбележи. Това беше неговата Кейтлин и все пак не беше тя. Красивото й лице беше гримирано, а устните й начервени. Дрехите й бяха изключително скъпи. Той се намръщи и отново я огледа. Беше нагиздена като скъпоплатена проститутка.

— Радвам се, че те виждам, Конър, и предай поздравите ми на братята си, но сега искам да си тръгнеш.

Конър имаше усещането, че отново потъва в някакъв кошмар. Изражението му стана свирепо, но беше повече объркан, отколкото ядосан. Протегна ръце към нея, но тя се отдръпна.

— Би ли обяснила какво става, момиче. Всички те мислехме за мъртва и сега, когато те намерих жива, ти ме отпращаш. Ние сме сгодени, Кейтлин. Твоят дом е в Данъмор. Да не би да имаш проблеми с паметта?

Тя отстъпи настрани от него. Той й позволи тази дистанция, но не свали очи от лицето й.

— Да, наистина ти дължа обяснение. Сгреших, че не те уведомих, че съм жива, но бях толкова… толкова щастлива през изтеклата година. Аз… аз съм влюбена, Конър.

Той усети, че му се завива свят.

— Мислех си, че беше влюбена в мене — думите бяха изречени много тихо.

Очите й бяха огромни, когато срещнаха неговите, после се сведоха надолу.

— Повярвай ми, много ми е трудно да ти го кажа. Исках да ти го спестя, затова не се свързах с тебе, след като… ми беше възможно. Беше прав. Тогава в Данъмор бях още дете. Обичах те и още те обичам, но не по начина, по който си мислех. Ти си много красив мъж, Конър, и не можех да остана безразлична. Сега те обичам като брат, Конър.

— Като брат — той глупаво повтори думите й.

Тя заговори бързо.

— В живота ми има друг мъж. Човекът, който ме излекува. Бях простреляна през онази нощ, и то много лошо. Сметнали ме за мъртва, но той се усъмнил и платил на охраната, за да ме вземе. Оттогава живея с него. Той е мил, нежен и… аз открих, че го обичам. И той ме обича. Той е английски благородник и ме доведе тук, в дома си.

Конър я гледаше невярващо. Тази Кейтлин, която познаваше, не би извършила подобно нещо. Тя не би могла да спи с мъж от благодарност или от съжаление. Не би могла да се влюби в друг.

— Дванадесет месеца те смятах за мъртва! — гласът му стана дрезгав. — Ти ми казваш, че през цялото това време не си намерила начин да ми съобщиш, че си жива, и отгоре на всичко спиш с друг мъж. Имаш ли представа каква мъка съм изживял? Да не си си изгубила и сърцето, както разбирам, че е станало с ума ти?

— Много съжалявам, Конър. Постъпката ми беше необмислена.

— Необмислена — той си помисли за агонията, която беше изживял, и му се прииска да я удуши. — Да, бих казал, че постъпката ти е била малко необмислена.

Сарказмът му, изглежда, не я трогна и безразличието й още повече го вбеси. Хвана я за раменете и я повлече към гардероба. Отвори го и въпреки протестите й прерови съдържанието му. Повечето от дрехите бяха изключително помпозни и не ставаха за нощна езда. Изхвърли няколко рокли, преди да попадне на смарагденозелен вълнен костюм за езда. Той щеше да свърши работа за случая.

— Облечи това! — той го хвърли към нея.

— Казах ти, че няма да дойда с тебе, Конър!

— О, така ли? Ще се погрижим за това.

С едва сдържана ярост той хвана деколтето на роклята й и я раздра. Тя извика и се опита да се отскубне от него, но усилията й бяха напразни. Погледът му се задържа на бельото й. Беше изключително фино, бельо за показ. Щеше да полудее. Тя беше споменала, че има любовник.

— Престани, Конър! Не можеш да ме накараш да дойда с тебе!

Той не й обърна внимание и се зае да развързва връзките на корсажа й.

— Какво правиш?

— Не можеш да яздиш с това.

— Какво трябва да направя, за да те убедя? Няма да дойда с тебе! Съжалявам, ако това ти причинява болка, но повече не те обичам! Обичам друг!

— И как се казва любовникът ти?

Тя се засмя.

— Да не мислиш, че съм толкова глупава, че да ти кажа? Познавам те. Знам колко си ревнив. Ще го убиеш само за миг!

— Да, ако си спала с него.

— Виждаш ли? Тъкмо затова не ти казах, че съм оцеляла. Махай се! Сега съм щастлива, много по-щастлива, отколкото бях с тебе.

— Не ти вярвам!

— О, нима? — очите й се присвиха. Тя показа истински ирландски темперамент. — Ти винаги си бил едно надуто същество! Красив си, но имаш дяволски темперамент. Човекът, когото обичам, е мил и внимателен и ми позволява да правя каквото си поискам. В Данъмор работех от сутрин до вечер в проклетата ти ферма. Ако се бях омъжила за тебе, щях да го правя цял живот и отгоре на всичко да отглеждам дечурлигата ти. Сега имам собствена къща и прислужници. Спя, докогато си поискам и единственото нещо, което върша, е да пазарувам. Спомняш ли си парцалите, с които бях облечена, докато живеех при тебе? Погледни гардероба ми сега! И имаш наглостта да заявиш, че не вярваш, че предпочитам него пред тебе!

Очите й блестяха. Сцената му беше толкова позната, че искаше да я прегърне и да я целуне, за да я накара да замълчи. Но думите й стигнаха до съзнанието му. Дощя му се да й извие врата. Каквото и да беше станало с Кейтлин, тя не беше изгубила способността си да го влудява.

— Малка мръсница — той изрече думите хладно, преднамерено и с удоволствие видя как лицето й побледня.

— Наричай ме както си искаш, само си тръгни.

— Да си тръгна ли? Добре, ще го направя. Да не мислиш, че искам една мръсница да ми бъде съпруга? Трябваше да се досетя, че един ден ще тръгнеш по стъпките на майка си. Крушата не пада по-далеч от дървото.

— Не смей да наричаш майка ми мръсница!

— Тогава нямаш нищо против да наричам тебе с това име, нали?

— Копеле!

— Мръсница, която кълне като шибан драгун — обобщи той.

Тя се хвърли насреща му. Ноктите й бяха готови да му издерат очите. Той отблъсна ръката й, но тя беше излязла от кожата си, риташе го и дърпаше ризата му, докато накрая я разкъса.

— Мразя те! — изсъска тя със сълзи на очи.

— Не толкова, колкото аз тебе.

В този момент думите бяха казани от сърце. Те се гледаха свирепо и когато очите й се спуснаха към гърдите му, се разшириха.

Заровен в тъмните косми на гърдите му, открит от раздраната риза, лежеше годежният пръстен, който й беше даден толкова отдавна. След като я загуби, той го носеше непрекъснато, окачен на златна верижка на врата му. Той също погледна надолу и видя къде се беше спрял погледът й. Яростта го обхвана с нова сила. Той се уплаши, че може да й направи нещо лошо от гняв, изпсува и без да я погледне, излезе от стаята.