Карън Робърдс
Тъмна луна (34)

Тридесет и четвърта глава

Зимата щеше да бъде сурова. Въпреки че беше едва октомври, нощта бе студена и имаше вероятност да завали сняг. Дори пращящите огньове в големите камини на английската къща не успяваха да го стоплят и Конър стоеше на стълбищната площадка, наблюдавайки веселбата долу в балната зала.

Къщата принадлежеше на маркиз Стандън, известен женкар, който наскоро беше погребал третата си съпруга. Гостите представляваха странна смесица от джентълмени и техните любовници, много разпространена напоследък мода сред англичаните. Веселбата наистина беше много голяма. Всъщност Конър просто наблюдаваше как една от жените се разсъбличаше, докато танцуваше върху някаква мраморна маса, като ръкоплясканията на развратниците бяха нейният акомпанимент. Той презрително сви устни, след като младата жена, гола и кикотеща се, беше изведена от един джентълмен, който очевидно щеше да се наслаждава на прелестите й тази нощ. Това беше последната вечер от едноседмичното домашно парти, което дори самите англичани не биха нарекли благопристойно.

Жените, тъй като не можеше да ги нарече дами, бяха облечени по най-причудлив начин. Беше бал с маски и костюмите на повечето от тях бяха впечатляващи с това, което разкриваха. Деколтетата на някои от тях бяха толкова дълбоко изрязани, а полите толкова къси, че между тях не оставаше много за въображението. Повечето бяха със странни прически, други — с перуки и втъкнати в тях щраусови пера. Джентълмените бяха по-уравновесени. Бяха облечени в официални костюми и носеха домина в различни цветове, обсипани със скъпоценни камъни. Тук-там се срещаше по някой по-разточителен денди, като ухиления Юлий Цезар в ъгъла, но те бяха рядкост. Всички бяха с маски.

Тъкмо поради тази причина Конър беше избрал тази къща, и то точно в тази нощ. Входът беше почти свободен. Със своето домино и маска той не се различаваше от останалите джентълмени. Беше в къщата вече цял час и си позволи да предположи, че се е запознал с бижутата на почти всяка жена, присъстваща в залата, да не говорим за прекрасните рубини, които безмозъчният домакин беше наследил от богатата си споминала се съпруга и които безгрижно си стояха в кутията за бижута на тоалетната й масичка. Целта му бяха тъкмо тези рубини. Те чакаха в една торба, която беше прехвърлил през един прозорец на горния етаж само преди минути. Сега беше на път да ги прибере, преди да напусне тържеството. Като прецени стойността на находката си, на устните му се появи лека усмивка. В крайна сметка, независимо от риска, обирането на домове беше за предпочитане пред ограбването на карети.

Тъкмо се канеше да се обърне и да си тръгне, когато погледът му бе привлечен от една млада жена. Нямаше представа какво го накара да й обърне внимание. За разлика от останалите жени тя си бе сложила черно домино, също като неговото. Високият кок на главата й също беше черен като ахат. Без да се усмихва, тя танцуваше с висок, слаб джентълмен, който също беше добре маскиран. После разбра, че нещо в стойката й беше привлякло вниманието му. Лекотата и грацията, с които се движеше, му напомниха за Кейтлин. Устните му се свиха, но очите му продължиха да я следват. Едната му ръка автоматично се вдигна и разтърка раненото бедро. В сърцето му отново се разгоря болката.

Измина една година, откакто я загуби. Все пак му се стори, че тази чернокоса жена е онази, изгубената. Но това щеше да е истинско чудо, каквото дори Господ не би могъл да сътвори. Кейтлин беше мъртва. Бяха я застреляли през онази нощ. Обявена за разбойник, тя бе погребана в някой трап и той нямаше дори гроб, над който да скърби, но това не му пречеше да го прави.

Не й беше казал колко я обича и това беше част от отровата, която разяждаше сърцето му. Той дори не беше разбрал какво се бе случило, докато Лиъм не му каза. В първия момент не повярва, крещеше и спореше с брат си. Когато накрая го убедиха, за първи път в живота си плака в прегръдките на брат си. След като кракът му се излекува и физическата болка намаля, той си помисли, че същото ще стане и със сърдечната. Грешеше. Дори и след година всеки спомен за Кейтлин беше толкова болезнен, че не можеше да се сравни с нито една физическа болка.

След като се възстанови, той се опита да удави мъката си в алкохол. Но когато беше пиян, сянката й като че ли се материализираше и това правеше болката нетърпима. Накрая се убеди, че и най-силното ирландско уиски няма да я върне. Престана да пие, взе братята си и Микийн, остави човек да се грижи за фермата и напусна Ирландия. Но дори и преместването не намали болката.

Беше загубил Кейтлин. Не желаеше да изгуби и друг от останалите членове на семейството. Откри, че не може да се справя със загубата на свои близки. Може би това се дължеше на преждевременната смърт на родителите му. Тогава щеше да умре от скръб. Същото стана и след загубата на Кейтлин. Той, Конър д’Арси, лорд граф на Айва, известен като Черния конник бе плакал като малко момче след смъртта й в най-потайните часове на нощта. Това беше тайна, от която се срамуваше и която, съчетана със страха за братята му, го накара да напусне Данъмор.

Черният конник беше умрял заедно с Кейтлин. Повече не беше излизал на нощни походи. Страхът за братята му също не му позволяваше да го направи. Беше ги довел със себе си в Англия. За ужас на Кормак и Рори, той ги беше настанил в Оксфорд, където със закъснение да получат образование. Лиъм беше отказал да го остави и сега живееха заедно в наетата лондонска къща. Мисълта за Лиъм го накара да се усмихне. Той и Микийн, който също беше тук и играеше ролята на паж, когато се наложеше, бдяха над него като квачки над единственото си пиле.

Преди три месеца отец Патрик му беше изпратил вест за едно деветчленно семейство, чийто баща умираше от белодробно заболяване и те щяха да бъдат изхвърлени от Балимара, понеже нямаха пари за наема. Имаше много такива и Конър знаеше, че отчаянието им беше още по-голямо, понеже Черният конник вече не препускаше в нощта. Но той им правеше подаръци (като този), които осигуряваха средства както на нещастниците, така и на него самия. По този начин потушаваше и скръбта си до известна степен. Но тази нощ не беше като другите. Болката отново се разгоря в гърдите му, понеже тази жена толкова много му напомняше за Кейтлин.

Наблюдавайки как младата жена се върти във вихъра на танца, Конър стисна с всичка сила перилото на стълбището. Тя танцуваше, а Кейтлин никога не се беше научила да танцува. Той забеляза, че роклята й е от много скъпа, поръбена с дантела коприна. Кейтлин никога не бе притежавала подобна рокля, никога не бе поискала такава. Но цветът на роклята беше син като очите й.

Разбира се, от това разстояние той не можеше да види очите на младата жена. Вероятно бяха кафяви, или лешникови, или дори зелени, ако тя наистина беше ослепителна красавица, каквато му се струваше. Но със сигурност нямаше да бъдат тъмносини, нямаше да има такова малко, фино носле, гъсти като четки мигли и прави черни вежди. Косата й не можеше да бъде като черна коприна и талията й нямаше да е толкова тънка, че да я обхване с ръце. Ако се приближеше, щеше да се увери, че тя не беше Кейтлин.

Но под маската виждаше устата й и тя беше същата като на Кейтлин, пълна и червена. Челюстта й беше крехка, но въпреки това волева. И кожата й беше бяла и гладка като прясна сметана.

Той се обърна и видя един лакей да минава покрай него. Той повика мъжа с пръст.

— Коя е онази жена там? — той я посочи. Знаеше, че греши, знаеше, че е глупост, но не можа да се въздържи. Трябваше да разбере коя е.

— Дамата с доминото ли? Не знам, сър, дойде с един от гостите.

— Знаеш ли с кого е и коя стая са й дали?

— Не, сър, но ако желаете, мога да разбера.

— Да, направи го.

Лакеят се поклони и изчезна. Конър остана да наблюдава младата дама. Тя продължи да танцува, но с друг партньор. Държеше се сковано, като че ли не го харесваше. Устните й се извиха в тънка учтива усмивка. Тази усмивка така му напомни за Кейтлин, че сърцето му подскочи. Щеше му се да слезе по стълбите, да разбута тълпата и да свали доминото й. Но това щеше да привлече вниманието върху него, дори можеха да го арестуват.

Но сърцето му го подтикваше да го стори.

— Извинете, сър, но никой от персонала не знае името на дамата. Но ако желаете, бих могъл да ви покажа стаята й.

— Да. Наистина желая.

Конър последва лакея като замаян. Той го заведе до една врата на втория етаж в източното крило.

— Бихте ли желали да влезете, сър?

От хитрата усмивка на лакея Конър си направи извода, че човекът си е помислил, че е влюбен в дамата и би желал да си опита късмета. Разбира се, трябваше да се сети. Жените долу бяха държанки и се продаваха за по-висока цена. Тази, която така приличаше на Кейтлин, сигурно беше някоя проститутка.

Конър кимна с глава. Лакеят се усмихна, извади ключ и отвори вратата. Конър пъхна една банкнота в ръката на мъжа и влезе, като прибра ключа в джоба си.

— Нито дума за това — предупреди го той с глас, който много се различаваше от обичайния му спокоен тон.

Лакеят кимна и излезе. Конър заключи вратата и огледа стаята. Тук нямаше нищо, което да подсказва за присъствието на Кейтлин. Дрехите в гардероба бяха скроени по последна мода от най-фини тъкани. Четката и гребенът на тоалетната масичка бяха сребърни. Имаше кутийки с пудра и руж. Там стоеше дори кристално шишенце с парфюм. Кейтлин никога не беше притежавала парфюми.

Тази млада жена не беше Кейтлин. Знаеше, че не беше. Трябваше да се научи да приема неоспоримия факт за смъртта й. Трябваше да се махне оттук, преди да открият липсата на бижутата или преди някой случайно да попадне на скритата в храстите торба. Но натрапливата идея го беше обзела толкова силно, че не можеше да се пребори с нея.

Конър чака повече от час. Искаше само да се убеди, че тя не е Кейтлин, и веднага щеше да се махне. Най-накрая се чу изщракване на ключ в ключалката. Отдавна минаваше полунощ. Тя влезе и заключи вратата след себе си. Поне беше сама. Облегна се на вратата с облекчение и постоя така известно време. Не беше свалила маската си. Конър все още не можеше да установи самоличността й. Той седеше в единствения стол в стаята и стискаше облегалките, впил поглед в нея.

Спалнята беше осветена само от слабия огън в камината. Тя носеше свещ, с която запали свещника на тоалетната масичка, после я духна и я остави. Без да усети присъствието му, започна да се съблича. Застана до леглото с гръб към него. Първо свали доминото, после вдигна ръце към кока. След като освободи косата си, тя тръсна глава и черната маса се спусна като коприна чак до кръста й. Конър преглътна. Беше направо в шок. Той се наведе напред, забравил да диша. След като тя свали и маската и я остави на леглото, той беше сигурен, че кръвта му е престанала да тече по вените.

Все още не виждаше лицето й. С гръб към него тя изви ръце назад и се зае да разкопчава копчетата на роклята. Справи се с първото, после с второто. Третото й се опря. Тогава, изчерпала търпението си, тя го дръпна и съдра фината материя. Последвалото тихо проклятие накара сърцето му да спре.

— Света Богородице — този звук излезе като дихание от устата му, докато той гледаше като омагьосан елегантния й гръб.

Тя, изглежда, дочу нещо, защото се обърна. За свое изумление Конър откри, че се взира във фино напудреното и гримирано лице на изгубената си любов.