Карън Робърдс
Тъмна луна (3)

Трета глава

— О’Мали! А аз тук си мислех, че вече са те обесили! — Уили се изправи, за да приветства Кейтлин, която се шмугна в порутената барака, служеща за жилище на една непостоянна група от около осем момчета. Направена със собствените им ръце от изхвърлен дървен материал и тенекии, тя се опираше в задната стена на Кралската болница. Дузина подобни малки постройки бяха издигнати около каменните стени на сградата. Те биваха редовно събаряни от драгуните и също толкова редовно издигани наново от обитателите им. Беше борба за живот.

— О, нали знаеш, че имам късмет на ирландец, Уили — Кейтлин се радваше на смайването на Уили, докато се грееше на малкия торфен огън. Пушекът беше зловонен, но тя едва го забелязваше. От самото си раждане беше изложена на ужасната воня на дъблинските бедняшки коптори. Каналните нечистотии се стичаха направо в канавките, поне в ирландските квартали беше така. Боклукът гниеше по улиците и в него се въдеха огромни плъхове и хлебарки с размера на тлъсти мишки. След двата часа, прекарани в протестантската част на града, Кейтлин почувства още по-осезаемо от какво ги лишаваха натрапниците. Протестантският Дъблин имаше широки улици, красиви тухлени къщи и магазини и поне някакво подобие на закон и ред. Католическият Дъблин беше застрашен от скитащи банди, просяци и крадци. Те бродеха из тесните улички след падането на нощта, убиваха и ограбваха жертвите си, изнасилваха жени, нахълтваха в домовете и магазините почти безпрепятствено. Липсата на дом, гладът и бруталността в най-лоша форма бяха част от ежедневието. Бушуваше малария, която идваше от река Лифей. Хората измираха от нея ежедневно. Труповете им се разлагаха в канавките заедно с боклука, ако нямаха роднини, които да ги погребат. Оцеляването беше единствената грижа на хиляди и това ги правеше злобни като диви кучета.

— Дойл и останалите отидоха в кръчмата. На мене не ми се ходеше с тях. Мислех, мислех си, че никога повече няма да те видя, О’Мали.

— Света Богородице, Уили, не започвай да цивриш като бебе. Трябваше да си сигурен, че шибаният Сасенак не би могъл да ме задържи.

Уили се усмихна през сълзи.

— Да, бе. Трябваше да го знам. Как се измъкна, О’Мали?

Кейтлин се изправи. Ръката и се вмъкна в джоба, където на най-дълбокото място бяха скрити парите на англичанина. Нямаше намерение да казва на никого за това неочаквано наследство. Ако се разчуеше, монетите щяха да й бъдат незабавно отнети, а можеха да й прережат и гърлото. Но Уили й беше приятел. Майка й умря при раждане. Беше изгонена от работата си като прислужница в един дъблински замък, понеже беше забременяла (въпреки че вината не беше нейна; беше насилена от един пиян лорд). Тогава малкият Уили, осиротял като нея самата, беше първият, който й стана приятел. Въпреки че беше по-малък от нея, той беше прекарал целия си живот на улицата и знаеше как да оцелява. Той й показа бесилата. Дълго време Кейтлин беше преследвана от спомени за любимата си майка, срамуваща се, нямаща къде да отиде, освен на улицата, разкъсвана от пристъпи на кашлица, които я бяха направили толкова бледа и слаба. Беше заприличала на вейка, освен, разбира се, нарастващият й корем. Краят й дойде преди около осем години в същата тази Кралска болница, на чиято стена се опираше бараката на Кейтлин. Кейт О’Мали беше починала в благотворителното отделение в страх и болка, без дори възглавница, на която да положи глава. Кейтлин стоя с нея до края. И тогава, докато лежеше на смъртния си одър, Кейт О’Мали бе настояла дъщеря й да се облича като момче, за да се предпази от хищниците, наречени мъже. Кейтлин, уплашена да не я стигне ужасната съдба на майка й, не се противопостави. И от времето, когато срещна Уили, подслонил се под един мост, тя почти беше забравила, че се е родила момиче. Уили и останалите изобщо нямаха представа от този факт.

През онези първи седмици Кейтлин плачеше нощем, изплашена и сломена от липсата на майка си. Тогава Уили я успокояваше, докато другите момчета се смееха. Тъничката му малка ръчичка обвиваше раменете на момчето, за каквото я мислеше. При този спомен Кейтлин погледна Уили, който беше най-близкото нещо до семейството и единственото, което тя притежаваше. Изпитото лице на майка й сякаш изплува пред нея.

„Не изпускай шанса, Кейти. Той е единственият, който ще имаш.“

Думите бяха толкова ясни, като че ли наистина бяха изречени. Кейтлин примига и бързо се прекръсти. Видението беше толкова реално, че само белязаното от сълзи лице на Уили я накара да се убеди, че така й се е сторило. По-рано през този ден се беше изправила лице в лице с окото на злото, а сега й се привиждаха призраци. Това беше обезпокоително.

— Ела, Уили, имам мъничка изненада за тебе — каза тя и прегръщайки го през раменете с необичаен жест на привързаност, го поведе извън бараката. — Имам нещо, което трябва да обсъдя с тебе…