Карън Робърдс
Тъмна луна (20)

Двадесета глава

Беше преди съмване. Конър не беше мигнал. Цяла нощ се мята в леглото. Щом затвореше очи, виждаше покрусеното от скръб лице на Кейтлин. Знаеше, че беше наранил душата й. Но това беше необходима мярка заради доброто на всички тях.

Както й беше казал, присъствието й в Данъмор беше рецепта за бедствие. Вече бе успяла да ги обърне един срещу друг. Сблъсъкът между Кормак и него самия предишната нощ беше последната капка, от която чашата преля. Напоследък Кормак и Рори често се хващаха за гърлата, съперничейки си за вниманието й. Дори Лиъм й хвърляше влюбени погледи. Колкото до него самия, той беше прекалено възрастен, на двадесет и седем, за да позволи да го води за носа новоизлюпено пиле. Но нямаше да бъде честен, ако откажеше да признае, че беше пленен от изключителната красота, разцъфнала така неочаквано сред тях. В края на краищата той не беше светец, нито свещеник, нито евнух. Притежаваше всички нормални за един мъж инстинкти. За нейно щастие притежаваше и съвест и беше достатъчно зрял и достатъчно преживял, за да я слуша. Братята му бяха по-млади: в нейно присъствие те му приличаха на млади сръндаци, които се бутаха с рогата си. Дори сред тях четиримата, които бяха в толкова близки отношения, съществуваше потенциал за насилие. И ако се вземеха предвид останалите мъже, които се навъртаха край Данъмор, след като се бе разпространила мълвата за красотата на Кейтлин, оставането й тук беше повече от рецепта за бедствие. Беше направо предзнаменование за кръвопролитие. Най-лошото беше, че вината не беше ничия и все пак Кейтлин щеше да изпита на свой гръб последствията. Но не беше в състояние да измисли друг приемлив вариант, освен да я изпрати далече.

На първо място трябваше да бъде семейството. Неговото семейство. Не трябваше да бъде допуснат външен човек да застане между братята, независимо от чара и красотата му. След смъртта на баща им те представляваха света един за друг. Той беше изразходвал до последна капка силата, изобретателността и страстта си, за да останат заедно. Някои искаха да ги дадат в сиропиталище, смятайки, че малките момчета ще умрат от глад. Той, Конър, в най-черните мигове от живота си бе мислил същото. Но въпреки всичко бе съумял да ти отгледа, без да се разделят. Те бяха семейство.

Пътят беше трънлив, но най-лошото остана зад гърба. Сега трябваше да съсредоточи силите си във възвръщането на предишната мощ на Данъмор. Трябваше да се погрижи братята му да се задомят прилично. Оставаше още едно нещо: трябваше да отмъсти за смъртта на баща си. С това щеше да се захване, след като приключи с другите задачи. Кейтлин нямаше място в нито един от тези планове. Присъствието й само объркваше поставените цели. Той пак си помисли, че е трябвало да предвиди усложненията веднага, след като разкри пола й. Но не го беше сторил. Сега беше дошло време да поправи грешката. Знаеше, че Микийн имаше право: Кейтлин беше беда за Данъмор.

Светите сестри щяха да бъдат добри с нея, щяха да я научат на нещата, които жените трябваше да знаят. Независимо от примамливите й погледи и последните й успехи във флирта, тя си оставаше повече момче, отколкото момиче и до известна степен вината бе негова. Той просто не знаеше нищо за отглеждането на момичета. Отнасяше се с нея като с едно от момчетата толкова дълго, колкото можеше, и когато това стана невъзможно, той направо загази. Нещата се изплъзнаха от ръцете му, и то в разстояние само на няколко седмици.

И после, докато препускаше през ливадите предната нощ, за да достави на отец Патрик очакваната пратка, в съзнанието му внезапно се появи видение. Той си представи Кейтлин, която го гледаше предизвикателно в конюшнята. Представи си я толкова ясно, като че ли стоеше пред него. Представи си сърцевидното лице, обградено от гъста гарвановочерна коса, сапфирените й очи, бялата й кожа, меките розови устни. Пред погледа му се очертаха формите на тялото й, съвсем очевидни в момчешките одежди, които повече разкриваха, вместо да прикрият: дългите елегантни крака, които изглеждаха още по-оформени и женствени, подчертани от износения плат на старите бричове на Кормак, стройните бедра и тънката талия, вързана с връв, заоблените й женствени форми… Усети яростен прилив на страст. Господ да му е на помощ!

В това се състоеше трудността при решаването на дилемата му: старото като света желание, което мъжът изпитва към младата хубава жена. Въпреки че успешно се справяше с прогонването на тази срамна страст — най-вече като изливаше гнева си върху твърдоглавото момиче, което я предизвикваше — не беше прогонил неловкото чувство, което му причиняваше. Братята му трябва да са изживели същото, но те бяха по-млади, по-малко дисциплинирани. Беше напълно възможно да не успеят да овладеят силните повици на плътта. А за последствията дори не смееше да мисли. И остана с твърдото убеждение, че съществуващото положение трябваше да се промени.

Отец Патрик беше стар приятел на семейството, един от хората, които разпределяха донесеното от Черния конник, и един от малкото, които знаеха истинската самоличност на разбойника. Като изповедник на стария граф отец Патрик познаваше Конър и братята му още от раждането им. Той не застана срещу Конър заради приемането на протестантството. Старият свещеник знаеше, че душата на момчето оставаше ръководена от правата вяра. Докато седеше в огромната мрачна столова на сиропиталището, управлявано от добрия отец, и пийваше заедно с него по чашка, преди да потегли обратно за Данъмор, Конър неусетно свали от гърба си товара на своята дилема и всичките си грешни мисли. Отец Патрик беше този, който предложи монахините от „Света Мария“ и пак той се зае да уреди подробностите. Конър прие с радост. Кейтлин беше проблем, който трябваше да бъде решен. Тя объркваше живота му, а също и живота на братята му. Доброто й име беше в опасност, да не говорим за добродетелта й. Предложението на отеца беше добро. Въпреки това сега на Конър му се искаше да бе потърсил по-приемливо разрешение на проблема, преди да бе приел предложението. Е, това беше така, защото позволяваше на сърцето да ръководи ума му, което винаги го водеше до грешки.

Но плачът й го измъчваше жестоко.

Конър се обърна в леглото, напразно търсейки си удобно място. През затворените капаци се процеждаше бледа лунна светлина. Отново имаше пълнолуние…

Той се обърна по гръб и изрита завивките. След като го направи, забеляза, че нещо помръдна до долния край на леглото му. Замръзна. Не смееше дори да диша. В стаята имаше някой, стоеше до леглото му и го наблюдаваше. Той предпазливо пъхна ръка под възглавницата, където се намираше пистолета му, надявайки се, че очите на непознатия не виждат по-добре от неговите в тъмното. Не за пръв път навикът да държи до себе си зареден пистолет щеше да му помогне.

— Конър.

Щеше да разпознае този глас дори и в последния кръг на ада. Пръстите му оставиха пистолета, за да сграбчат завивките. Той рязко се надигна, увивайки се със завивките, понеже спеше гол. После потърси с поглед в тъмнината източника на безсънието си.

— Какво, по дяволите, правиш в спалнята ми по това време? — въпросът представляваше едно враждебно съскане.

— Искам да сключа сделка с тебе — гласът й беше решителен, но тялото й бе забулено в тъмнина.

Конър изпусна една многострадална въздишка и се пресегна за свещника, който държеше на масичката до леглото си. След малко свещта бе запалена. Трепкащата светлина хвърляше странни сенки в ъглите на стаята. Той погледна към Кейтлин и почувства ново пробождане в сърцето. Носът й беше почервенял, очите й бяха подути и мокри, а черната й коса висеше около изгубилото цвета си лице, като косата на някоя вещица. Облечена в бяла нощница с дълги ръкави и високо деколте, тя наистина приличаше на дете. Фаталната красота, която толкова го тревожеше, беше потисната от невинен патос. Но като я огледа по-внимателно, откри, че около нея витае някаква триумфална атмосфера, която беше в противоречие с наскоро излетите потоци от сълзи.

— Сделка ли? — той застана нащрек. Беше се научил да го прави в нейно присъствие.

— Точно така, сделка. Ти няма да ме отпращаш и аз няма да кажа на никой, че си Черният конник.

Конър така се втрещи, че не бе в състояние да продума. Той подпря глава върху сложната дърворезба на таблата от палисандрово дърво и се втренчи в коравосърдечната малка хубостница, която съвсем спокойно заплашваше живота му, както и живота на всички, които му бяха скъпи. Никога не си бе представял такъв вариант и това направо го сащиса. Той го прехвърли в ума си бавно, внимателно. Всичко водеше до неизбежния извод: тя го държеше в ръцете си. След като установи този факт, внезапно го заля изблик на облекчение, примесено с яд.

— Не си ли дяволски неблагодарна, а? — настоя той, жегнат от поведението й.

Тя вирна брадичка. Конър не можеше да не забележи очертанията на стегнатите гърди под нощницата. За негов ужас тялото му отговори на повика на природата. Проклятие, ако тя останеше, това място щеше да се превърне в ад. И той беше трижди глупак, че се остави да попадне в това затруднено положение, въпреки че все още не виждаше какво би могъл да направи, за да го избегне. Той впери поглед в лицето й. Ако тя останеше с тях, тогава щеше да се наложи всички, включително и той, да обуздават низките си инстинкти.

— Не искам да ме отпращаш — това беше обяснение.

Конър подпъхна за по-сигурно завивките около кръста си, кръстоса ръце върху голите си гърди и й хвърли един поглед.

— Защо имам чувството, че блъфираш.

— Ами, пробвай тогава — очите й срещнаха неговите с хладен поглед, който му напомни за мъжете, с които се срещаше на дуел призори.

— Значи искаш да ме видиш обесен? И Кормак? И Рори? И Лиъм? Да споменавам ли и бедния Микийн?

Тя навлажни устни. Конър с интерес наблюдаваше движението на малкия розов език, което го смути ужасно. Да гледа само лицето й също не беше разрешение на въпроса. Опита се да стесни фокуса си до носа и очите.

— Не искам да стане така, но не искам и да си тръгна оттук. Сега Данъмор е моят дом.

Недоволен, той продължи да я наблюдава втренчено, надявайки се да я накара да се засрами от поведението си. Имаше неприятното усещаше, че с това нагло момиче нямаше лесно да се справи.

Голямо напрежение беше да се опитва да не плъзга очи по тялото й. Изпита истинско облекчение, когато тя кръстоса ръце пред гърдите си, дали от нерви или от студ, това не знаеше. Независимо от добрите намерения, които имаше, беше му невъзможно да пропусне слабото движение на гърдите й под свободната дреха.

Той й се усмихна предизвикателно.

— Знаеш, че бих могъл да те убия, за да те накарам да мълчиш — той си помисли със задоволство, че това трябваше да сплаши малката змия.

Тя се усмихна в отговор и поклати глава.

— Няма да го направиш — изявлението беше положително. Очите й срещнаха неговите без капка страх.

Раздразнен, Конър нацупи устни.

— Е, май стигнахме до задънена улица. Аз също смятам, че ти няма да предадеш Черният конник.

Той видя, че това малко я притесни. Очите й се ококориха и тя отново навлажни устните си. После се намръщи.

— Но не можеш да бъдеш сигурен, нали?

Тя го обвиняваше в блъфиране, също както и той я бе обвинил. И той беше напълно убеден, че всичко беше блъф, но щеше да й позволи да си мисли, че го държи в ръцете си. Не знаеше дали „позволявам“ беше точната дума.

— Значи искаш сделка: имам твоето мълчание, ако ти позволя да останеш.

— Да.

Едвам се сдържа да не прихне.

— Ти си дяволско изчадие, Кейтлин О’Мали. Много добре. Получаваш сделката. Желая ти да се радваш на последствията.

Тя въздъхна от облекчение. Една колеблива усмивка разтегна ъгълчетата на устата й. Конър усети как лошите предчувствия отново се надигат в душата му. Всяка капчица здрав разум му говореше, че е изправен пред огромна катастрофа.

— Ядосан ли си ми, Конър? — тя го оглеждаше през дългите си мигли с леко наклонена настрани глава. Това беше омагьосващ трик и напоследък тя често го използваше — несъзнателно, разбира се, както си мислеше той. Той поклати глава на себе си, спомнил си напереното, окъсано хлапе, което доведе от Дъблин. Откъде би могъл да знае, че тези очи принадлежаха на момиче.

— Бесен съм.

Тя го погледна. Колебливата усмивка се превърна в истинска. Преди той да разбере какво се кани да направи, тя притича покрай леглото, наведе се над него, постави ръце върху голите му рамене и нежно го целуна по небръснатата буза. Почувства как му се зави свят от внезапната атака над чувствата му. Спаси го самата неочакваност на това действие. Преди да може да отговори по някакъв начин, тя рязко се изправи. Ако имаше нещо разобличаващо в изражението на лицето му, тя, изглежда, не го бе забелязала.

— Не си.

След това понечи да си тръгне. Той безмълвно я наблюдаваше как пресича стаята. Тя се спря до вратата и се обърна да го погледне. Беше прекалено красива. Изобщо не беше нужно да кокетничи. Това момиче носеше неприятности за него, за братята му, за Данъмор. Въпреки това той й позволи да остане.

— Благодаря ти, Конър — промълви тя. И после потъна в тъмнината на коридора.