Карън Робърдс
Тъмна луна (19)

Деветнадесета глава

На следващия ден напрежението в Данъмор все още беше високо. За първи път, откакто го познаваше, Конър остана в леглото почти до обед. Понеже не се прибра вкъщи до зори — Кейтлин знаеше това, тъй като не можа да спи и непрекъснато се ослушваше за стъпките му. Но когато се появи, той хвърляше смъртоносни погледи и беше нервен. Дори извинението на Кормак беше прието само с едно изръмжаване, въпреки че не изглеждаше Конър да има зъб на брат си. Гневът му като че ли изцяло бе насочен към Кейтлин. През целия ден не й проговори. Тя, на свой ред, също не му проговори. Ако някой трябваше да се извини, каза тя на Рори, който дойде да я убеждава да го направи, то това беше Конър.

Лошото настроение на Конър се отрази върху всички. Като започнем от мисис Макфий в къщата и стигнем до Микийн в конюшнята, до селяните в полята и до по-младите братя д’Арси, всички стъпваха много внимателно, за да не си навлекат гнева на графа. Микийн шумно обяви, че за всичко е виновна Кейтлин. Мърморенията му относно нейния характер, непокорство и пол я караха да копнее да го удари по главата с някоя здрава сопа.

На Фаранейн му беше влязъл камък в копитото по време на последната част от самотната езда на Конър през изминалата нощ. Това беше добавено към списъка на неприятностите и Кейтлин си помисли, че също ще й го лепнат на гърба. Ядосана на света, тя заряза наполовина свършената си работа и в ранния следобед излезе да се разходи из ливадата. Реши, че свежият въздух е лек за всички рани. Нуждаеше се от дълга разходка на тишина и спокойствие.

Нямаше я около два часа и като се върна, се чувстваше по-добре. В конюшнята нямаше никой. След това установи, че същото се отнасяше и за кошарата. Семейство д’Арси и Микийн не се виждаха никъде. Уили отдавна се беше оттеглил със семейство О’Лийри, при които живееше, и несъмнено режеше торф с останалите мъже. Напоследък го виждаше много рядко; дружбата им бавно, но безвъзвратно се стопяваше. Мисис Макфий беше в къщата, но Кейтлин нямаше желание да разговаря с нея. Затова се качи в плевника над конюшнята и се изтегна в мекото сено, като се втренчи през отворената врата в почти безоблачното небе. В полезрението й прелитаха бели пухчета, после изчезваха. Тя се забавляваше, като си мислеше на какво й приличат. И така заспа.

— Тя е тук!

Думите проникнаха в съня й. Изплувайки от мъглите, които я държаха в обятията си, тя отвори очи и видя, че над нея се е надвесило намръщеното лице на Кормак. Кейтлин му се усмихна: бавна, сладка, сънена усмивка. Той толкова приличаше на Конър и тя си представи за миг, че отново са приятели. Лицето на Кормак вече не беше намръщено.

— Тя е била тук и е спала през цялото време — каза Кормак през рамо с извинителен тон. Кейтлин още не се бе разсънила напълно, но й се стори, че глезените й неприлично се подаваха изпод полата й. Тя седна и оправи дрехата си. Движенията й бяха забавени, все още повлияни от съня. Кормак й се усмихна прощаващо и й подаде и двете си ръце, за да я изправи на крака. Кейтлин ги пое. Остави се да я вдигне, после му се усмихна в знак на благодарност, продължавайки да премигва, за да се събуди напълно. Той не я пусна веднага, а продължи да държи ръцете й и да се взира в белязаното от съня лице с безумно влюбен поглед.

Тъй като нямаше сили да освободи ръцете си, тя ги остави в неговите и се постара да прогони съня. Един звук, нещо средно между сумтене и ръмжене, я накара да погледне зад Кормак, към високата сянка, на която като че ли говореше преди малко. Сянката пристъпи напред и се материализира в Конър. Изглежда, пак беше в лошо настроение. Очите му заблестяха с неприятен блясък, щом се спряха на ръцете й, които Кормак все още държеше. Като отбеляза, че изражението на лицето му не вещае нищо добро, Кейтлин усети как спокойствието от прекарания следобед отстъпва място на собствения й яд.

— Значи се цупеше тук, така ли? Търсим те цели два часа! — в гласа му имаше някаква нотка на бяс, много по-голям бяс, отколкото изискваше ситуацията. Кейтлин се зачуди дали все още беше в лошо настроение заради изминалата нощ и реши, че сигурно бе така. После той вдигна поглед от ръцете й и тя направо се смая от яростта, която се криеше в тези дяволски очи Кейтлин примига изненадано. Клепачите му се спуснаха и когато пак ги повдигна, чувството беше внимателно прикрито. Една мисъл внезапно се появи в главата й. Като погледна спокойно към Конър, Кейтлин прехвърли вниманието си върху Кормак, усмихвайки му се топло. Бе решила незабавно да изпробва новото си хрумване.

— Нима сте ме търсили? — сладко попита тя, дарявайки Кормак с най-хубавата си усмивка. Никога досега не бе имала възможност да използва женските си прелести, но откри, че това й се отдава съвсем лесно. — Съжалявам, че съм ви разтревожила — тя леко стисна ръцете му. Кормак беше като замаян.

— Аз… аз… Кон те търсеше — изтърси той.

— О, Конър — каза Кейтлин с тон, с който обявяваше аудиенцията за приключила, като че ли Конър беше крайно незначителен. Като хвърли бегъл поглед върху обекта на експеримента си, тя със задоволство отбеляза, че Конър изглеждаше още по-мрачен. Всичко, което можеше да направи, беше да сдържи триумфалната си усмивка. Почти беше сигурна, че интуицията й я е довела право до целта: това, което бе разпалило гнева на Конър до степен да излезе извън контрол снощи и продължаваше да го ядосва сега, беше вниманието на Кормак към нея. На Конър това не му харесваше. Не беше съвсем сигурна за причината, но това беше изключително приятна идея и имаше намерение напълно да се възползва от нея.

— Следващия път, когато решиш да подремнеш в сеното, имай любезността първо да кажеш на някого. Изгубихме половин ден да те търсим.

Конър й прочете конското. Кейтлин забеляза, че ръцете му, стиснати на юмруци, бяха пъхнати в джобовете. Душата й се развълнува. Тази нова игра, да дразни Конър, щеше да се окаже изключително интересна.

— Че защо ще се тревожите? Трябваше да знаете, че съм наоколо.

— Помислих си, че може да ти е щукнало отново да избягаш — признанието беше доста грубичко. Сянката се беше преместила така, че Конър отново се бе озовал в мрака и беше доста трудно да прочете нещо по лицето му. Кормак продължаваше да държи ръцете й. Пръстите на Кейтлин взеха да изтръпват. Тя направи опит да се освободи, без това да бие на очи, но накрая трябваше буквално да изтегли ръцете си от хватката на Кормак. Той я пусна съвсем неохотно.

— Но защо ще правя подобно нещо? — Кейтлин се усмихна на Кормак, изгледа войнствено Конър и се упъти към стълбата. Полата на роклята й в жълто райе шумолеше по сламата, която покриваше дъските.

— Защо ли, наистина? — гласът на Конър беше язвителен. Той наблюдаваше как Кормак следва Кейтлин, изгарящ от желание нежно да й помогне при слизането по стълбата. Тя се справи и без помощта му, но не пропусна да го дари със сладка усмивка. Кормак слезе след нея. Конър беше последен.

Навън вече се здрачаваше. Кейтлин не се нуждаеше от насочващата ръка на Кормак, уловила лакътя й, докато си проправяха път навън, към свежия въздух. Щеше да му го заяви съвсем безцеремонно, ако не беше Конър. Той вървеше от другата й страна и тя дори не беше сигурна, че е видял колко нежно Кормак я държи за лакътя. Но тъй като познаваше добре Конър, по-скоро й се струваше, че е забелязал.

Никой не проговори, докато и тримата вървяха към къщата. Когато спряха пред площадката и Кормак най-после освободи лакътя й, за да може да се изкачи по стълбите, Конър рязко заяви:

— Бих искал да те видя в кабинета си след вечеря, Кейтлин, ако обичаш.

Тя нарочно изкачи стъпалата до входната врата, преди да се обърне към него. Кормак се качваше след нея и тя се дръпна настрани, за да го остави да мине. Той спря точно зад гърба й, изчаквайки я. Кейтлин изобщо не го погледна. Цялото й внимание се бе концентрирало върху Конър, който също я наблюдаваше.

— Ако имаш намерение да се извиняваш за държанието си миналата нощ, наистина няма нужда — каза тя с възможно най-сладкия си глас. — Вече съм ти простила.

След това тя се врътна на пети и пое към кухнята. Конър не й проговори по време на вечерята, така че тя запълни времето си, като безпристрастно флиртуваше с Рори и Кормак. Лиъм беше остър камък и не ставаше за тази работа. Той я поглеждаше подозрително всеки път, щом му се усмихнеше, но въпреки това тя опита, показвайки най-доброто от себе си. Струваше й се, че флиртуването с мъжете и се отдава изключително лесно. Направо беше смайващо. Но в това нямаше нищо сложно: една усмивка и поглед с бялото на очите, леко докосване на ръка или рамо и Рори и Кормак изглеждаха пленени. Микийн наблюдаваше мимиките й с горчиво неодобрение, докато мисис Макфий изразяваше мнението си със серия от звучни изсумтявания. Конър през цялото време се правеше, че не забелязва. Кейтлин реши да му даде да се разбере. Тя удвои усилията си и успя така да омае Кормак, че той изсипа соса на масата, вместо в чинията си, докато се наслаждаваше на една от ослепителните й усмивки.

Когато вечерята привърши, братята д’Арси и Микийн се изправиха, готови да напуснат масата. Това Кейтлин най го мразеше, тъй като трябваше да остане и да помогне на мисис Макфий в почистването. Тогава Конър я погледна.

— В кабинета ми, Кейтлин — меко каза той. Кейтлин отвърна на погледа му. Хрумна й да откаже, за да види реакцията му, но много й се искаше да чуе какво ще й каже, а и ненавиждаше кухненските задължения. Затова кротко го последва по стълбите, съпроводена от погледите на по-младите д’Арси.

Конър отвори вратата на кабинета си и се дръпна назад, за да й направи път. Несвикнала на кавалерски жестове от негова страна — Конър се отнасяше с нея като с един от по-малките си братя, а не като с момиче — Кейтлин все пак успя да мине самоуверено покрай не го. Той затвори вратата след нея. Движенията му бяха бавни. Тя наблюдаваше с нарастващо безпокойство как той запали лампата върху писалището си. Изведнъж се почувства неловко в присъствието на Конър. Той й се струваше едва ли не непознат, висок, красив, мускулест непознат. Като гледаше как отблясъците на светлината играят по фините черти на лицето му, тя се стъписа от мрачното му изражение. Той беше по-мрачен, отколкото се очакваше да бъде. Вероятно приемаше флиртуването й с братята му прекалено навътре…

— Седни, моля те — тонът му не й подсказа абсолютно нищо и тя се запъти към кожения стол пред писалището, който й посочи.

Той продължаваше да се държи с нея като с напълно пораснала млада дама. Не седна, преди тя да се настани. Беше го виждала да се държи така любезно с мисис Конгрив и тайничко злобееше. Сега установи, че е много приятно добрите му маниери да бъдат насочени към нея и го дари с една съблазнителна усмивка.

Конър не отвърна на усмивката. Той седна на стола зад писалището си. Изражението на лицето му беше по-мрачно от когато и да било. Поставил лакти върху писалището, той сплете ръце и положи брадичката си върху тях. Дълго време я оглежда, без да проговори. Накрая Кейтлин се размърда неспокойно. И като че ли това се оказа сигналът, който той очакваше.

— Кейтлин — накрая разчупи тишината с името й, но не каза нищо повече. Очите му не се отделяха от лицето й, докато прехвърляше нещо наум.

— Това е името ми — нехарактерното за него колебание я изнервяше. Тя отговори насмешливо, за да прикрие мрачното си предчувствие. Очите й потърсиха неговите, изпълнени с въпроси и готови да се защитят.

Той най-после заговори. Думите му бяха внимателно премерени.

— Първо, трябва да призная, че беше права. Дължа ти извинение. Съжалявам, че те ударих, въпреки че беше случайно, което със сигурност знаеш. Дори и така да е, ако бях обуздал гнева си, това нямаше да се случи. Моля да ми простиш.

Това съвсем официално извинение обезпокои Кейтлин. Тя му хвърли несигурен поглед.

— Ти беше предизвикан — мислеше си, че извинението ще я изведе една крачка пред него. Сега откри, че, както винаги, той печелеше играта. Пред лицето на мрачния Конър тя бързо се превърна в нервно дете.

Той се усмихна леко на неочакваното й признание, но очите му останаха тъжни. Изобщо не приличаше на себе си и този факт все повече я плашеше.

— Да, бях предизвикан. Ти, изглежда, си майсторка на тази работа.

Стори й се, че забелязва весела нотка в гласа му и се опита да се усмихне, като търсеше очите му. Той не се усмихна в отговор. Беше напълно сериозен, дори в известна степен завладян от меланхолия.

— Кейтлин.

Самият начин, по който произнесе името й, я разтревожи. Струваше й се, че иска да й съобщи лоша новина и се притесняваше от това, как тя щеше да я приеме. Черният пръстен около ирисите му се беше увеличил, от което очите му изглеждаха тъмни.

— Имаме проблем, момиче — продължи той след кратко колебание. — Трябваше да предвидя тази трудност по-рано, но за голямо учудване не го направих.

— Каква трудност? — мрачните предчувствия я лишаваха от дар слово. Той я гледаше с такова съжаление, че тя едва ли не се видя мъртва, положена в ковчег.

— Трудността идва от отглеждането на момиче в мъжко домакинство. Момичетата по природа са различни от момчетата и момчетата са различни, когато наоколо има момичета. Съвсем естествено е ти да искаш да пробваш как действа женствеността ти, а за тях е естествено да ти отговарят. Искам да разбереш, че никой не те обвинява за това. Не си направила нищо лошо.

— За какво говориш? — някаква ужасна тежест се настани в гърдите й.

— За твое собствено добро трябва да те отпратя, момиче — това беше изречено с ужасяваща нежност.

Кейтлин се втренчи в него. Сините очи изглеждаха огромни върху бялото лице. Ръцете й бяха сплетени една в друга и положени в скута. Тя ги стисна така, че ноктите се забиха в нежната плът. Беше толкова разтревожена, че не усети болката.

— Какво? — изявлението му беше толкова неочаквано, че временно я обърка.

Той бързо продължи, без да обръща внимание на изписаното на лицето й нещастие.

— Това не е голяма трагедия, Кейтлин. Нямам намерение да те върна в предишния ти свят. Добрите сестри от църквата „Света Мария“ в село Лонгфорд ръководят училище за момичета. Те ще те приемат. Един мой приятел се е погрижил да уреди формалностите. Те ще те научат на много неща: как да се грижиш за домакинството, как да се справяш в живота, как да се държиш добре. Има много неща, които една жена трябва да знае, а ние мъжете нямаме понятие от тях.

— Не!

— Всичко е уговорено, и то за твое добро, момиче. Повярвай ми. Не бих го направил, ако не беше така.

— Не!

Той побърза да продължи, сякаш искаше да заглуши протестите й с разумни слова:

— Нищо добро няма да излезе от оставането ти тук, с нас. Мястото на едно момиче е сред други жени, а не сред млади, наперени овни. Утре трябва да си събереш нещата и да се сбогуваш. Потегляме за „Света Мария“ вдругиден рано сутринта.

Кейтлин се почувства така, като че ли нечия гигантска ръка стисна сърцето й. Очите на Конър се бяха спрели на лицето й и бяха потъмнели от състрадание. Състрадание, което й причиняваше такава болка, че й се искаше да крещи!

— Не можеш… — ти не можеш да направиш това! Ако е заради онази нощ, никога повече няма да се повтори, обещавам. Когато излизате, ще си стоя вкъщи и никога няма да погледна Кормак, нито Рори, нито Лиъм, нито който и да било друг, щом не искаш и ще…

Той прекъсна лудешкото й бръщолевене с едно повдигане на ръка.

— Не е заради това, което се случи през онази нощ. Не е заради нищо. Заради самата тебе е. Ти стана красива девойка, Кейтлин, а ние тук сме мъже. Мъжете, дори и най-добрите, за каквито смятам братята си, себе си изключвам, могат лесно да си изгубят ума по едно красиво момиче. Появиха се неприятности, но те могат да бъдат изкоренени още в самото начало. Помисли за хаоса, който ще създадеш, ако останеш.

— Няма да създам хаос…

— Не е по силите ти — изявлението беше тежко. — Освен това трябва да помислиш за себе си. Скоро ще дойде денят, в който ще поискаш да се омъжиш и да си имаш собствени деца. Кой свестен мъж би те взел, след като разбере, че си живяла сама с нас? Ще мислят, че не си много добродетелна и ако някой те вземе, няма да те уважава тъкмо по тази причина. Доброто ти име ще бъде запазено при добрите сестри. А и ние няма да те изоставим. Ще идваме на посещения, ще ти носим подаръци. Когато се омъжиш, ще ти осигуря малка зестра. Как ти се струва това, а?

— Не!

— Съжалявам, момиченце. Така трябва да бъде!

Устните на Кейтлин трепереха, докато търсеше по лицето му и най-малката следа от склонност да промени решението си. Наистина беше решил да го направи. Наистина щеше да я отпрати… От очите й бликнаха сълзи, но тя ги прогони. Нямаше да заплаче! Нямаше да го направи!

— Мислех си, че… те е грижа за мене — думите бяха сърцераздирателни.

Конър стисна устни и протегна ръка към нея, но след това я издърпа обратно. Беше неумолим, смръщил вежди и впил потъмнелия си от мъка поглед в лицето й. Кейтлин погледна това красиво, мъжествено лице, което й бе станало толкова близко и скъпо, и изхлипа жално. Като я гледаше как се опитва да удържи сълзите, едно мускулче около устата на Конър заигра.

— Ние всички те обичаме като по-малка сестра, дете. Никога не се съмнявай в това.

— Тогава защо?

— Факт е, че не си ни сестра. Нямаш никаква кръвна връзка с нас. Ти си красива млада жена, на възраст за женене, а ние сме четирима здрави мъже. Това е рецепта за бедствие, Кейтлин. Да благодарим на добрия Бог, че съм достатъчно възрастен, за да го забележа, преди да е настъпило.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Останалите знаят ли? — таеше слаба надежда, че братята му ще я подкрепят. Вероятно щяха да го направят, но никой не можеше да отмени решението на Конър. Конър беше господарят на Данъмор, графът, главата на семейството. Дали се харесваше на останалите, или не, последната дума бе негова.

— Не. Исках първо да съобщя на тебе.

Нямаше никакво съмнение, че щеше да постъпи така, както каза. Кейтлин го погледна отчаяно, отправила безмълвна молба да я пощади. От очите й се стичаха сълзи. Той стана и се приближи към нея. Мускулчето около устата му заигра отново, като вдигна ръка да изтрие влагата от бузата, която беше ударил предишната нощ. Улови сълзата с върха на пръста си. Кейтлин усети докосването на ръката му и вдигна изпълнения си с мълчалива молба поглед. Той не я гледаше. Взря се за момент в уловената сълза, после с внезапна неволна гримаса стисна ръка в юмрук, като че ли се заканваше на болката, която бе причинил и искаше да я прогони.

— Нямам какво друго да ти кажа. Можеш да си вървиш.

Кейтлин се изправи на крака и тръгна сковано към вратата. С почти непоносимо усещане за загуба тя си даде сметка колко много бе обикнала Данъмор, как го бе приела за свой дом. Обичаше всяко стръкче трева, всяка блееща овца, всяко хълмче, дърво и поточе. Обичаше всички от семейство д’Арси. Обичаше дори този суров непознат, който я отпращаше. Тук беше домът й, а те бяха семейството й. Сърцето й се блъскаше в гърдите, сякаш се бе уголемило от болката.

— Моля те, Конър, не прави това — помоли тя сломено. Очите й срещнаха неговите в последен опит да го разубедят.

— Вече е направено. И е за добро отговори той през стиснати устни. После, сякаш не издържаше повече да я гледа, той излезе от стаята, изоставяйки да плаче, докато й се пръсне сърцето.