Карън Робърдс
Тъмна луна (15)

Петнадесета глава

Рано на следващия ден към Данъмор се насочи група ездачи. Конър не се беше отделял от къщи под предлог, че трябва да надзирава клането на овцете. Кейтлин обаче подозираше, че искаше да държи под око Рори, който въпреки че беше много отпаднал, бавно се оправяше. Съобщиха на мисис Макфий, че Рори се е заразил от настинката на Кейтлин и тя не прояви никакъв интерес повече. Що се отнася до самата Кейтлин, вълненията от изминалата нощ имаха неочакван ефект върху нея: на сутринта тя бе в цветущо здраве и се захвана с работата си, както обикновено.

Когато половин дузина конници започнаха да се приближават към замъка, Кормак извика на Конър да излезе навън от кошарата. С навити над лактите ръкави той наблюдаваше приближаването им. Кейтлин, която крадешком поглеждаше към двамата от мястото си над коритото, където стържеше овчите кожи, долови напрежението, изписано върху лицето на Кормак. Конър невъзмутимо наблюдаваше ездачите, които затрополиха по настлания с камъни двор до хамбара. Бяха раздърпани и опръскани с кал. Изглежда, бяха хора, яздили дълго време. Кейтлин разпозна само един от тях: сър Едуард Дан.

— Какво ви води в Данъмор, сър Едуард? — обърна се безцеремонно Конър към сър Едуард.

— Преследваме някакви проклети разбойници — отвърна сър Едуард. Сивите му очи проблясваха от вълнение, а патрицианското му произношение звучеше малко рязко. — Дирите ни доведоха до вашите земи, като следите се губят някъде около замъка. Да сте чули нещо необичайно снощи? Или пък някой да е видял нещо?

— Нищо не съм чул, нито пък ми е съобщено за нещо нередно — отвърна Конър със съвсем официален тон и посочи към Кормак, който също поклати глава отрицателно. — Как стана така, че вие, сър Едуард, преследвате някакви разбойници? Омръзна ли ви ловът на лисици?

Презрението в гласа на Конър беше толкова явно, че сър Едуард не би могъл да не го усети. Той обаче предпочете да не обърне внимание на остротата и отговори доста спокойно:

— Жертвата беше лорд Алвинли. Той ми е чичо, както знаете. След случилото се дойде в дома ми и незабавно тръгнахме по следите на бандитите, които се бяха оттеглили със завидна бързина. Чичо ми е носил със себе си парите, получени от наемателите му, както и сандъчето с бижута на жена си. Той пътувал за Дъблин, за да се присъедини към нея. Сумата е била значителна, а бижутата наистина бяха от класа.

— Очевидно някой е бил съвсем наясно с плановете на лорд Алвинли. Добре ще е чичо ви да потърси крадеца сред обкръжението си.

— Чичо ми се кълне, че мошеникът не е бил никой друг, а този, когото селяните наричат Черният конник. Казва, че всички от бандата били облечени в черно, а водачът им носел на гърдите си Кръста на Ирландия. Винаги съм си мислил, че Черният конник е само един мит, сътворен от селяните, за да плашат господарите си, но лорд Алвинли се кълне, че този човек съществува и е бил ограбен от него. Както и да е, но в случая лорд Алвинли е имал известен късмет: един от ездачите, съпровождащи екипажа на чичо ми е улучил някой от бандитите. Дирята, която следвахме, бе осеяна с капки кръв — последва кратка пауза, след което сър Едуард добави с едва прикрита подигравка в гласа си: — Вероятно бихте искали да се включите в преследването, д’Арси. Наградата е голяма, особено ако дивечът наистина се окаже Черният конник. Чичо ми удвои наградата за главата на този човек. А и отглеждането на овце не осигурява много разточителен живот.

— За разлика от вас аз не се интересувам от кървави спортове. А отглеждането на овце напълно задоволява нуждите ми.

Внезапният блясък в очите на Конър би уплашил и по-храбър мъж от сър Едуард, който незабавно се прехвърли на по-безопасна тема.

— Да, добре… Всички ли ваши наематели са здрави тази сутрин?

— Всички, които съм видял. Бихте ли желали да потърсите крадеца сред тях? — това беше добавено с такъв заплашителен тон, че ръцете на сър Едуард неволно дръпнаха юздите, движение, което накара животното нервно да отстъпи назад.

Докато сър Едуард успокояваше коня си, Кормак едва си поемаше дъх. Но явно сър Едуард бе решил, че нищо добро няма да излезе от това, да настройва срещу себе си господаря на Данъмор. Когато проговори, тонът му беше помирителен.

— Не, не е необходимо. Вие ще съобщите, ако някой се крие или пък не е на работното си място, нали?

— Можете да бъдете сигурен в това.

— Да тръгваме тогава. Имам чувството, че са наблизо, вероятно се крият в някоя дупка, за да се погрижат за ранените. Желая ви приятен ден, д’Арси — той кимна на Конър и Кормак, вдигна шапка по посока на Кейтлин, която бе забравила за кожите и го зяпаше с любопитство. После обърна коня си и се насочи към пътя, последван от хората си.

Кейтлин продължи да ги наблюдава с ококорени очи, като разсеяно пъхаше под забрадката измъкналите се кичури коса. Когато те се отдалечиха, тя се обърна и се загледа в Конър и Кормак, които се връщаха обратно към кошарата. Снощи те бяха навън, и то маскирани. Конър говореше за добре свършена работа. Рори бе прострелян. И снощи, в стаята на Рори, на врата на Конър проблесна сребърен медальон във формата на кръст. Не го беше виждала преди, не го виждаше и сега. Просветлението дойде съвсем неочаквано.

Тя остави кожите, които търкаше, да плуват в калната вода и последва двамата братя. Конър и Кормак стояха зад вратата и под прикритието на сянката наблюдаваха как ездачите изкачваха хълма. Щом Кейтлин влезе, два чифта очи я стрелнаха и после се присвиха.

— Какво ти става, момиче? — попита Конър, като очите му с безпокойство обходиха лицето й.

— Това си ти, нали? — настоя тя. — Ти си този, когото наричат Черният конник!

Конър отвърна на погледа й, като дяволските му очи проблеснаха предупреждаващо.

— Май прекалено много се мотаеш сред овцете — каза стегнато той. После, тъй като тя продължи да го зяпа, бавно излезе от кошарата. Кейтлин го проследи с поглед, поглъщайки всяка частица от него, от чупливата, черна коса, вързана с черна панделка, и широките рамене, които изопваха белия лен на ризата, до тесните бедра и дългите силни крака, обути в бежови бричове и черни ботуши за езда. Конър д’Арси, граф на Айва, лъже протестант, с цел да запази земята си, експерт по размахване на шпаги, добър със семейството си, ирландец, джентълмен, беше Черният конник. Тя си помисли, че е трябвало да се досети, трябвало е да го знае. Той беше всичко онова, което тя и Уили, и останалите си представяха за Черния конник. Но никога не бе и сънувала…

Погледът й се премести върху Кормак, който я гледаше така, сякаш беше змия.

— Брат ти е Черният конник — каза тя с абсолютна убеденост. Кормак понечи да отговори, после видя преклонението в погледа й и се отказа.

— Да — бавно изрече той, после добави с внезапен изблик на гордост: — Да, той е Черният конник.