Карън Робърдс
Тъмна луна (11)

Единадесета глава

Верен на думата си, Конър я научи да язди. Той нямаше дамско седло и по тази причина се наложи да яхва коня с краката отстрани, но той се закле, че ще поправи тази грешка още следващия път, когато отиде до Дъблин. Между другото й беше позволено да обува бричове по време на този кратък отрязък от деня. Въпреки че прекарваха повече от час в обучение, на нея й се струваше като един миг. Кейтлин откри, че страшно й харесва да бъде на гърба на коня. А още повече й се нравеше специалното внимание, което й отделяше Конър.

— Толкова си естествена — каза й Конър с възхищение, като я наблюдаваше как обикаля ливадата след първия урок. Той й беше избрал една топчеста кобила на име Белинда. Кейтлин бързо схвана основните неща, а останалото беше просто въпрос на усъвършенстване на техниката. Конър й даваше съвети, като яздеше на известно разстояние от нея, докато тя разглеждаше околността. Ако той беше зает, един от тримата по-млади д’Арси не я изпускаше от очи, въпреки че имаше доста спорове, особено когато Кормак я придружаваше на езда. Тя не се караше с Конър, чиято компания предпочиташе. В нея се беше зародил някакъв респект към него, който граничеше с боготворене, и ездата с него беше най-приятният момент на деня.

По настояване на Конър, макар и неохотно, тя се бе съгласила сутрин да помага на мисис Макфий. В замяна на това следобедите си можеше да прекарва на чист въздух. Като работеше под контрола на Рори или на Микийн, които ежедневно се грижеха за овцете, тя стана сравнително добър овчар, особено след като разбра, че глупавите същества се бояха от нея повече, отколкото тя от тях. Понякога ходеше с Кормак да надзирават селяните, които режеха торф, служещ през зимата за огньовете и за храна на животните. Понякога грабваше косата, за да им помогне. Беше здрава и силна за ръста си и не отстъпваше на темпото им. Или пък когато времето беше лошо, стоеше в кабинета с Лиъм или Конър и се учеше да води сметките на фермата. Най мразеше да помага при клането, което се налагаше да правят от време на време, за да ядат месо и да подбират животните в стадото. Но не можеше да постъпва нечестно. Щом всичките д’Арси можеха да вършат тази работа и бяха благодарни на всяка допълнителна работна ръка, тя не можеше да се огъва. След като мина известно време, стомахът й престана да я заплашва, че ще я злепостави, и тя започна да се справя все по-добре с работата.

Конър пътуваше до Дъблин веднъж на всеки два месеца, за да докара провизии, пощата и всичко необходимо, като понякога качваше на каруцата и една-две овце за продан. Както беше обещал, още при първото си пътуване, след като Кейтлин се бе научила да язди, той се върна с дамско седло. Искаше й се да протестира, но обмисли нещата. Конър беше заявил, че ако иска да язди, ще трябва да го прави по дамски, странично на седлото и тя не желаеше да спори по въпрос, по който той със сигурност нямаше да отстъпи. Наложи се да трансформира наученото от ездата по мъжки и успя да се справи със страничното седене върху гърба на коня. Скоро след това Конър взе да й позволява да го придружава, когато имаше работа из фермата.

Четири месеца по-късно в едни хубав августовски ден, тя яздеше заедно с него покрай каменната стена, която ограждаше имота, с цел да проверят местата, които се нуждаеха от ремонт. Конър беше слязъл от коня, за да подреди камъните на едно разрушено място в стената. Той предпочиташе сам да свърши работата, ако беше по възможностите му, вместо да изпраща работници. Кейтлин се бе опитала да му помогне, но той доста рязко й бе казал, че повече пречи, отколкото помага. Тя се усмихна на себе си. Ако беше някой от братята му или друг мъж, щеше да я накара да работи, така че дим да се вдига, но Конър рядко забравяше факта, че тя е момиче.

Кейтлин се разхождаше покрай стената, възхищавайки се на пурпурния, яркорозов и бял цвят на цветята, като спираше от време на време, за да вдъхне от главозамайващия аромат. В края на моравата сред групичка борове бълбукаше поточе. Тя продължи нататък. Беше й горещо и й се пиеше вода. Кейтлин отново се усмихна на себе си. През последните няколко месеца животът й претърпя драстични промени. Не само че получи дом и сигурност, но братята д’Арси се бяха превърнали в нейно семейство. Те бяха далеч по-мили с нея, отколкото беше очаквала тогава, когато Конър я внесе в къщата крещяща и беснееща и я хвърли на кревата. Въпреки че Кормак и Рори се закачаха от време на време, Лиъм се мръщеше, а пък Конър често сипеше огън и жупел, тя ни най-малко не се боеше от който и да било от четиримата. Никой с нищо не я беше обидил или наранил и тя знаеше, че никога нямаше да го направят. Те бяха добри мъже, мили и с повече морал от всички, които бе познавала досега…

— Здравей, малко момиче. И какво правиш на моя земя?

Кейтлин до такава степен бе потънала в мислите си, че дори не бе забелязала мъжа, който стоеше в края на горичката, само на десетина фута разстояние. Понеже знаеше, че Конър беше съвсем наблизо, тя не се изплаши, а го погледна с любопитство. На рамото му беше преметнат мускет. От патрондаша и мъртвите диви кокошки, които висяха, прикрепени на кръста му, тя си направи извода, че е бил на лов. Вероятно беше в средата на четиридесетте. Беше по-скоро слаб, отколкото жилав и висок. Имаше оредяваща руса коса и светлосиви очи. Лицето му беше бледо, почти толкова бяло, колкото и нейното. Чертите му бяха правилни и въпреки че не можеше да се нарече красив, не беше неприятен. Тя му се усмихна и очите му се разшириха, после ги присви, за да огледа лицето й.

— Коя си? — попита той с по-различна нотка в гласа.

Кейтлин му съобщи името си и след това на свой ред го попита:

— Вие кой сте?

— Сър Едуард Дан. Ти си на моя земя — той посочи мястото, където беше застанала с цевта на мускета.

— Мислех си, че това е собственост на д’Арси.

Той поклати глава.

— Потокът бележи границата. Щом го пресечеш, идваш на моя земя. Да не би да живееш в Данъмор?

Кейтлин кимна. Щеше да каже още нещо, когато Конър остро заговори зад гърба й:

— Да, тя живее в Данъмор. В къщата, за да бъда съвсем точен. Тя е нашата малка братовчедка, остана сираче съвсем наскоро и дойде да живее при нас.

Кейтлин смля това, чудейки се каква бе целта на лъжата, и се опита да прикрие изненадата си. Съвсем охотно би потвърдила всичко казано от Конър и се радваше, че той дойде навреме, преди да е изтърсила нещо друго… истината всъщност.

Сър Едуард повдигна вежди.

— Трябва да ви поздравя, д’Арси, че сте се сдобили с такава… братовчедка. Съвсем скоро тя ще се превърне в истинска красавица — в думите му имаше някакъв подтекст, съдържащ враждебност, но Кейтлин не можа да разбере каква беше причината за нея.

— Тя има пълната ми протекция, сър Едуард — отговорът на Конър беше много остър. Кейтлин се обърна към него с недоумяващ поглед. Явно тези двамата не питаеха добри чувства един към друг. Конър отвръщаше на подигравателния поглед на сър Едуард с потъмняло като буреносен облак лице.

— О, сигурен съм, че има и всички наслади от тази протекция — отговори сър Едуард с кадифен глас.

Кейтлин не можеше да разбере причината за разиграващата се сцена, но инстинктът я накара да премине заднишком през потока и да застане до Конър. Той я погледна, без да се усмихва, и положи ръце на раменете й.

— Време е да си вървим. Приятен ден, сър Едуард — гласът на Конър беше рязък.

— Приятен ден, д’Арси. За мен беше удоволствие да се запознаем, мила моя мис О’Мали. О… между другото, скъпата Меридит имала ли е удоволствието да се срещне с вашата млада… ах, да, братовчедка, д’Арси?

— Не още — отговори Конър през зъби, като свали ръцете си от раменете на Кейтлин. После улови ръката й и я повлече по обратния път.

— Ще имам удоволствието да я информирам за най-новата придобивка на вашето семейство — извика след тях сър Едуард, смеейки се.

Кейтлин се взря в мрачното лице на Конър и остана безмълвна, докато той не я качи на седлото, след това яхна коня си и потеглиха по посока на Данъмор. Едва тогава се осмели да попита:

— Кой е той?

Въпреки че наричаше Кормак, Рори и Лиъм по имена, както правеха и всички във фермата, струваше й се смешно да се отнася толкова фамилиарно с Конър. Обикновено към него се обръщаха с „Ваша светлост“. Братята му, разбира се, правеха изключение. На нея обаче и това й звучеше смешно, затова в негово присъствие просто не го наричаше никак. Той беше за нея Конър, но само в мислите й.

— Сър Едуард Дан. Собственик е на Балимара, имението, което на север граничи с Данъмор.

Това не й говореше нищо и от мрачното изражение на Конър съдеше, че можеше още много да се каже, затова настоя.

— Защо му каза, че съм ти братовчедка?

Зелените му като морска вода очи се спряха на лицето й.

— Той е лош човек. Едно младо момиче не трябва да го познава, най-вече младите прислужници. Той изобщо не се замисля и си доставя удоволствие, където му падне, независимо дали момичето иска, или не. Казах, че си ми братовчедка, тъй като това ще го накара два пъти да премисли, преди да се възползва от тебе, ако случайно те срещне, не дай Боже, сама.

В очите му бушуваше такава буря, че Кейтлин побърза да смени темата. Но щом Конър я върна в конюшнята и отново препусна на гърба на Фаранейн, като че ли дяволът беше по петите му, тя, без да губи нито минута, се зае да разпитва Кормак, който неохотно изливаше лекарство в устата на една болна овца в кошарата.

— Кормак, какво можеш да ми кажеш за сър Едуард Дан? — поинтересува се тя без предисловия.

Кормак едва успя да я удостои с поглед. Овцата, която тъпчеше с лекарство, извиваше глава като змия и жълтеникавата течност се стичаше по врата й. По щедро осеяните му с жълти петна дрехи личеше, че от дълго време правеше безуспешни опити да я напои.

— Ще седнеш ли на главата на това гадно животно, а? — изръмжа той. Тъкмо в този момент овцата вдигна едното си копито и го ритна в пищяла. Той изохка, изруга и отприщи затаената си неприязън. — Мразя тези шибани овце!

Кейтлин направи това, за което я помоли. Тя се настани върху врата на овцата и притисна с колене главата й. Най-после Кормак успя да изсипе в гърлото на животното по-голяма част от отвратително миришещото лекарство, после се изправи и с облекчение изтри потта от челото си. Излезе навън и Кейтлин го последва.

— Кормак, разкажи ми за сър Едуард Дан! — настоя тя.

Той се беше облегнал на затворената порта на кошарата и с ненавист гледаше блеещите овце. Този път й обърна внимание.

— Значи си налетяла на сър Едуард, така ли? Вярвам, че не си била сама, нали?

Тя поклати глава.

— Конър беше с мене. Те май не се харесват много.

Кормак изсумтя.

— Конър мрази сър Едуард и не мисля, че сър Едуард обожава Конър. Когато баща ни умря, сър Едуард искаше да си присвои Данъмор, понеже Наказателните закони забраняват на католиците да наследяват земите си. Той дори се отнесе до Короната по повод земята. Но сър Едуард нямаше представа, че баща ми направи Конър протестант точно с цел да избегне присвояването на нашата земя. Конър просто трябваше да докаже, че не е католик, и той го направи. Така че в крайна сметка на Конър му беше позволено да наследи собствеността си.

— Конър е протестант? — Кейтлин си припомни, че Микийн й беше разказал почти същата история, когато бяха на път за Данъмор, но тогава не се интересуваше от тази част от сагата, която се отнасяше лично до Конър.

Кормак й хвърли един бърз поглед.

— Да, въпреки че останалите сме католици. Баща ми би направил всичко, за да задържи земята си, и го стори. Докато беше жив, постоянно се страхуваше, че ще му я отнемат, но това не стана, понеже баба ни по майчина линия имаше връзки в Двора. Но той знаеше, че след смъртта му нямаше да има начин да се запази земята, ако наследникът му следва правата вяра.

— Но това не обяснява личната омраза на Конър към сър Едуард.

Кормак се усмихна горчиво.

— О, ама ти не разбра ли, че сър Едуард от години е хвърлил око на Данъмор. Нашият имот щеше да удвои собствеността му. И още нещо, баща ни умря от насилствена смърт, когато подпалиха замъка. Конър вярва, както и всички ние, че зад цялата работа стои сър Едуард.

— Фюинеог ан Мюрдер ли? — прошепна Кейтлин, чийто келтски се простираше дотам.

— Значи си чула? Да. Но ние нямаме доказателства, а Конър не би убил човек само въз основа на подозрения. Ти стой настрана от сър Едуард. Той е от лош сой.

— Точно това ми каза и брат ти. Той каза на сър Едуард, че съм ви братовчедка.

Мрачното изражение на лицето на Кормак отстъпи място на бегла усмивка.

— Така ли? Мисля, че на Конър му харесва да си има вкъщи малко момиченце. Май това го ободрява. Всъщност за краткото време, което прекара с нас, ти си извоюва достойно място, малка Кейтлин.

Този разговор развълнува Кейтлин, която не беше свикнала да получава обич. Тя се усмихна срамежливо на Кормак, но после се сети за нещо друго. Усмивката й бързо се смени с намусена муцунка.

— Изобщо не е необходимо да ме наричаш „малка Кейтлин“ и то с този наставнически тон. Ти да не мислиш, че си много по-голям от мене?

— Аз съм на осемнадесет — надуто обяви Кормак, като че ли бе съобщил за преклонна възраст.

— Е, и? Аз пък съм на шестнадесет — заяви Кейтлин с вирнат нос. — Не съм дете, така че престани да се държиш с мене като с такова.

— Ти си едно бебе.

— Аз!…

— Вие двамата пак ли се дрънкате? — Лиъм се беше появил зад тях, без изобщо да го усетят. Той поклати глава. — Кормак, даде ли лекарство на онази овца? Добре. Има още три болни и Рори домъкна две от тях в кошарата. Можеш да им дадеш лекарство, докато той доведе и третата.

Кормак изръмжа, но се зае да изпълни нареждането на Лиъм. Кейтлин затътри крака след него, в отговор на молбата му да му помогне. Той искаше тя да седи на главите на жертвите. Понеже работеха в тандем, не им отне много време да излеят лекарството в гърлата на овцете. Когато приключиха и се отправиха към хамбара, Кейтлин се осмели да му зададе един друг въпрос, който я притесняваше.

— Кормак, мислиш ли, че съм… е, добре… че съм хубава?

Той я погледна силно изненадан. Кейтлин се изчерви чак до корените на косите си.

— Ти… хубава? — той подсвирна. — О’Мали, дето се правеше на момче просяк, да се интересува дали е хубава! Мили Боже, каква муха ти е влязла в главата пък сега?

Неговото отхвърляне на идеята й като абсурдна подпали фитилите на Кейтлин.

— Сър Едуард каза, че като порасна, ще стана истинска красавица.

Кормак пак подсвирна и задюдюка.

— Винаги съм смятал, че сър Едуард няма мозък. Сега това го доказва.

Побеснялата Кейтлин го удари с юмрук в ребрата, с цялата сила на бившия О’Мали. После го остави да охка и да разтрива удареното място и закрачи към къщата.