Мартин Еймис
Последните дни на Мохамед Атта

Никакви улики, показания и анализи не ни дават убедително обяснение защо [Мохамед] Атта и [Абдул-Азис ал] Омари са пътували от Бостън до Портланд, Мейн, сутринта на 10 септември, само за да се върнат към Лоугън с полет 5930 сутринта на 11-и.

Доклад на комисия „11-и септември“

На 11 септември 2001-ва, в четири сутринта, той отвори очи в Портланд, щата Мейн; и започна последният ден на Мохамед Атта.

Каква бе сцената на това пробуждане? Стая в хотел от описаните като „изгодни“ в неговия пътеводител — една стъпка над „елементарни удобства“. Водеше се „Рипоуз Ин“, беше част от верига. Ала другаде тя предлагаше оживени и чисти хотели; този тук беше тежък, безсистемен като лабиринт и застарял като повечето клиенти. При това беше евтин. И така. Подплатената найлонова кувертюра, тежка като оловна жилетка; обемистият куб на телевизора върху шкафчето и хладилникът, бял и очукан — впрочем поводът да пристигне в Портланд, щата Мейн, беше в него… Особената пестеливост на тези последни седмици влизаше в надпреварата по набожност между неговите другари; Мохамед лаконично се бе включил в нея. Като другите съблюдаваше всеки час за молитва, даваше милостиня, миеше се редовно, хранеше се оскъдно, спеше малко. (Но не бе като другите.) Няколко дни по-рано излишъкът от оперативни средства — близо 26 000 долара — бе върнат пестеливо на посредника от Дубай.

Измъкна се от леглото и повика Абдулазис, който вече се беше размърдал и навярно се молеше в съседната стая. После в банята: дълг е да се облееш, изпитание да се изходиш, изтезание да се избръснеш. Пусна слушалката на душа и свали гащите си. Влезе и изтърпя лепкавата и хладна милувка на найлоновата завеса по бедрото си и по прасеца. След това изненадващо дълго прави опити да отстрани един косъм от калъпа сапун; чуждото влакънце непрестанно променяше формата си — въпросителен знак, после знак за безкрайност — но не искаше да се отлепи; а самият сапун, отначало с размерите на книжка кибрит, бе почти изразходван накрая. После, както се случва в тези стари, масивни и като цяло добронамерени и щедри хотели, душът хлъцна сподавено и за миг се превърна от възтопъл капчук във врящ водопад; дръпна се, ала стъпи върху скъсано пликче от хотелския шампоан и тупна рязко и тежко на опашния си прешлен. Трябваше да се избута с крака изпод парата и ожули главата си о ръждивия чучур на душа. След малко бавно се изправи на крака и застана така с ръце на хълбоци, притворени очи и наведена глава, докато му попремине. Изсуши се с тънката бяла кърпа, ала си закачи кожичката на нокътя.

После, като изпусна неприкривано мрачна въздишка, седна сведен върху чинията. Даже и не понечи да се мръщи, тресе и напъва, както правеше друг път, отчасти защото чувстваше главата си застрашително пълна с кръв. Другата и по-явна причина беше липсващата от май насам перисталтика. Торсът му общо взето беше забележително строен след прекараните във фитнеса часове с „мускулестите“ саудитци; но на мястото на коремните мускули бе изникнал величествен хълм, твърд и горд като бременност в първото си тримесечие. И не само това. Чувстваше пареща и неизменна болка не в корема, а долната част на гърба, таза и скротума. На всеки няколко минути му се налагаше да изчака пристъпите на гадене, тъй като неизползваният стомашен сок пълнеше водосборната яма на гърлото. Дъхът му миришеше на заблатена река.

Но най-лошото предстоеше: трябваше да се обръсне. Лошо, тъй като го принуждаваше да се взира в собственото си лице. Бузите сапунисваше, свел очи надолу, ала вдигнеше ли брадичка, ето го, постепенно разбулвано на вертикални отрязъци: лицето на Мохамед Атта. Две години по-рано, подир Афганистан, той се беше простил с брадата си. Сплъстена, правоъгълна, леко асиметрична, тя успяваше да смекчи отвратените линии на устата и напълно прикриваше откровено враждебната му обратна захапка. Да, червата му бяха на възел, но лицето бе някак разхлабено, поне тъй му се струваше. Отвращение, отвращение от всичко бе изваяно върху него отвътре. Удивляваше се, че още го оставят да ходи по улиците, та дори да влиза в сгради, да се качва на самолети. Още ден, още само ден — и не биха го пуснали. Защо хората не го сочеха с пръст, не потръпваха и не бягаха? И все пак това лице, злобно до карикатурност, скоро щеше да бъде посрещнато с усмивка и фалшиво внимание (билетът му бе за бизнескласа) от обречената стюардеса.

Хипотеза. Ако се откажеше да участва в операцията със самолетите и тя се състоеше без него (или ако някак си оцелееше), никога не би могъл да се движи по въздуха в Щатите и навсякъде другаде — ни по въздуха, нито с влак, нито с кораб или автобус. Щяха да ги издирват не по расата, а по лицето. Кой нормален човек би приел да бъде с него в някакво затворено пространство? С неговото лице — с всеки ден по-гангренясало. С името, под което пътуваше — то самото обещание за разплата: Мохамед Атта.

През последните десет години само един човек бе изпитал очевидно удоволствие при вида му, и това беше шейхът. Случи се при запознаването им в Кандахар — където само след минути шейхът го назначи за водач на операцията. Мохамед Атта очакваше първо да го попитат дали е готов да умре. Ала шейхът му каза усмихнат и едва ли не с обич: „Няма нужда от този въпрос — рече той. — Виждам отговора върху лицето ти“.

Полетът им до Лоугън с „Коглан Еър“ бе насрочен за шест. Значи имаше още час. Мохамед се облече (тъмносинята риза, черните панталони) и се облегна неудобно на скрина, извъртял стъпалата си леко встрани. Два документа лежаха пред него. Мохамед се прозя, после кихна. Докато се бръснеше, за пръв път си поряза устната (долната); с удивителна бързина разрезът се превърна в убедителна имитация на херпес. После (това вече не беше твърде необичайно) цепна месестата извивка на дясната ноздра, отприщвайки като че ли безкраен поток кръв; непрекъснато ходеше за салфетки и оставяше хартиена диря от втвърдени съсиреци. Темите за повторението и продължителността вече почваха да се асоциират с последния му ден.

Първият документ се намираше на екрана на лаптопа му. Неговото завещание, съставено през април 1996-а, когато плановете на групата бяха обърнати към Чечня. За свидетели взе двама марокански приятели, Мунир и Абделгани; бяха доста набожни, тъй че той включи немалко благочестиви клишета. Всичко по-старо вършеше работа. На моето погребение искам пълно мълчание; Бог е казал, че трябва да се мълчи при четене на Корана, по време на погребение и когато пълзим. „Пълзим“? Може би беше грешка. И друго условие му се набиваше и очите, врязваше се в челото му: Този, който ще мие трупа ми в близост до гениталиите, трябва да носи ръкавици, за да не се докосва до тях. И още: Не желая бременни или нечисти жени да идват да се сбогуват с мен, тъй като не одобрявам това. Страхове като тези сега бяха абстрактни. Никой нямаше да се сбогува с него. Никой нямаше да го измие. Никой нямаше да докосне неговите гениталии.

Другият документ върху масата беше брошурка от четири страници на арабски, отпечатана от информационната служба в Кандахар (и подвързана с мазен пискюл). Всеки в групата бе получил такава; другите често вадеха личния си екземпляр, кимаха, поклащаха се и мълвяха над страниците с часове. Мохамед Атта обаче не бе като другите (и си плащаше за това). Досега едва беше погледнал брошурката. Здраво пристягайте връзките си и носете тесни чорапи, които не се плъзгат в обувките и не се подават над тях. Предположи, че това е разумен съвет. Нека всеки от вас наточи ножа си, за да носи на жертвите си облекчение и удобство. Вероятно се отнасяше до съдбата на пилотите, помощник-пилотите и стюардесите. Казват, че някои саудитци били клали овце и камили в Халдан, тренировъчен лагер в околностите на Кабул. Мохамед си представи жените с техните униформи, с разтворените яки на блузите им. Не очакваше да му хареса, не очакваше да хареса смъртта в тази й форма.

Сетне се облегна назад и усети как погнусата го връхлита: сбираше се край него и се вливаше като през сито. Умът му, доколкото беше отделим от тялото, беше близо до „съвършения покой“, хвален и препоръчван в Кандахар. Един по-различен мъж на трийсет и три би изпитал същата сънна увереност, докато се приготвя да прекара следобеда в чужда квартира със своята истинска любов (и сексуална обсесия). Ала тялото и умът на Мохамед Атта бяха неотделими; тъкмо там беше пречката, тъкмо там бе проблемът — в случая изумително остър. Мохамед Атта не бе като другите — неговият мотив бе същинският. И на другите също, но те бяха постигнали сублимация чрез джихадско усърдие, убедило телата им да ги слушат. Те ядяха и пиеха, хъркаха и се усмихваха; вземаха стъпалата по две. Тялото на Мохамед Атта не го слушаше. В действията му нямаше друг мотив освен онзи, същинския.

Пречистете сърцата си, изчистете ги от петна. Забравете и останете вечно слепи за всичко, което именуваме Свят. Мохамед Атта не бе религиозен, нито имаше особени политически пристрастия. Беше се съюзил с активистите просто защото джихадът беше най-харизматичната идея на неговото поколение. Да сбереш в една дума ярост и високонравственост: нищо не можеше да се мери с това. Той участваше в него и правеше всичко, от което другите се впечатляваха; колекционираше цитати, благодеяния, поклонения и параноични теории, както някои си събират автографи и подложки за бира. Пасваше на характера му. Махнеш ли религиозното дрънкане, фундаментализмът пасваше на характера му с почти плашеща последователност.

Да вземем например отношението към жените: комбинацията от крайна враждебност и крайна мнителност му се струваше близка. Идеята за братство също му допадаше, въпреки че изпитваше абсолютно презрение към сегашния контингент и особено към останалите пилоти: Хани (Пентагона) го познаваше слабо, но Маруан (вторият от небостъргачите-близнаци) го вбесяваше непрестанно, а стръвта на омразата към Зиад (Капитолия) го изпълваше с удивление… Прелюбодейството се наказваше с камшик, содомията — със заравяне жив: тези принципи му се струваха правилни. Споделяше омразата към музиката. И омразата към смеха. „Защо никога не се смееш?“ — питаха го понякога. Зиад казваше „Как да се смееш, когато хората в Палестина умират?“ Мохамед Атта никога не се смееше не защото в Палестина умираха хора, а защото не виждаше нищо смешно. Всичко, което именуваме Свят. И това чувство познаваше. Светът винаги му се струваше илюзорен — нереален фарс.

Времето между вас и небесната ви женитба е кратко. А, да, девиците: шест дузини на всеки — половин гроса. Беше чел в новинарско списание, че думата „деви“ в свещената книга била грешка при превода от арамейски. Всъщност било „стафиди“. Мохамед се зачуди нехайно дали грешката не бе свързана с думичката sultana, означаваща а) дребна стафида без семка и б) съпруга или наложница на султана. Абдулазис, Маруан, Зиад и останалите няма да са възхитени, ако на влизане в Градините открият малко черно пакетче със стафиди „Сънмейд“ (средно 72 броя). Мохамед Атта обаче, с двете дипломи по архитектура, с превъзходния си английски и отличния немски, нито вярваше в девиците, нито вярваше в Градините. (Как да вярва в такъв невъзможно и плашещо приапически рай?) Един вероотстъпник: ето какво беше той. Не очакваше рая. Очакваше забвение. Странно, но нямаше да намери ни едното, ни другото.

Той си стегна багажа. Спря и се наведе над очукания хладилник, след това се изправи и тръгна към вратата.

На спускане асансьорът спря с поредица от многострадални въздишки на дванайсетия, единайсетия, десетия, деветия, осмия, седмия, шестия, петия, четвъртия, третия и втория етаж. Стари хора с потрепващи от недоверие лица изпъпляха ту навън, ту навътре; през това време някой от тях натискаше копчето за отваряне на вратите с нагъл и изкривен палец. Пък и толкова рано: тъкмо се беше съмнало. Мохамед Атта за момент се ужаси от идеята, че всички те са любовници, връщащи се по леглата си на сутринта. Ала не: вероятно причината беше старческото безсъние — утринните бдения на възрастта. Беше се чувствал така в болницата предишната вечер, като отиде да види имама… Гледайки си часовника на всеки десет-петнайсет секунди, той реши, че това пътуване надолу е мъртво време, възможно най-мъртвото — като чакане на опашка или вечно червен светофар, или като си зяпнал тъпо лентата за багажа на летището. Той стоеше, обграден с бледнина и разруха, изтезаван от сложни ревулсии.

Абдулазис го чакаше сред мъждивата светлина и напевната музика на фоайето. Без думи и без закуска се наредиха на опашка на изхода. Още мъртви минути. Като влязоха в крачка и стигнаха до паркинга през остатъците от нощта, Мохамед Атта огледа колегата си с не особено снизходителен поглед. Мускулестият саудитец имаше непохватния телешки вид на Ахмед ал Нами — хубавецът от взвода на Зиад. Но от друга страна с мекото си африканско лице и детинския поглед бе направо обидно лесен за манипулиране. Имаше дъщеря и жена в южната част на Саудитска Арабия. Ала все едно имаше камион с каросерия в южната част на Саудитска Арабия, толкова слабо го вълнуваше този факт. Освен това — да не повярваш — беше изпълнявал някакви свещенически функции в местната джамия. И все пак тъкмо Абдулазис носеше ножа, Абдулазис беше готов да го вдигне към кожата на стюардесата.

Като стигнаха до колата си, спътникът му изрече няколко думи за прослава на Бога и добави в опит да прозвучи по-наперено: „И така. Да започваме с «лекция но архитектура.»“

Мохамед Атта почувства как тялото му неволно подскочи.

— … кой ти каза?

— Зиад.

Натовариха си багажа и се вмъкнаха на предните седалки.

Той не трябваше да узнава кодовете на мишените. „Право“ значеше Капитолия. „Политологията“ беше Белият дом. В разговорите с шейха имаше твърдо съгласие за „архитектурата“ (Световния търговски център) и „изкуствата“ (Пентагона); ала имаха разногласия относно една по-различна мишена, тъй нареченото „електроинженерство“. Атомната електроцентрала, която Мохамед Атта бе виждал на един тренировъчен полет край Ню Йорк. Странно, но шейхът бе отказал благословията си — въпреки предполагаемо примамливата възможност да превърнеш огромни множества от източното крайбрежие в гробище от плутоний за следващите седемдесет хилядолетия (до 72001-ва година). Шейхът даде някакво обяснение (ограничено въздушно пространство, никаква „символическа“ стойност). Но Мохамед Атта почувства скрупулите и негласния намек, че подобен ход би бил прекомерен. Това бе първият и единствен признак, че в тяхната борба срещу божиите врагове имаше горна граница.

Мохамед Атта често се питаше дали шейхът бе готов да умре. По време на техните разговори беше станало ясно, че макар очевидно да се бе примирил с бъдещото си мъченичество (друго нямало да приеме и прочее), шейха не го теглеше към смъртта; според Мохамед Атта щеше да се прочуе още повече с усърдието, с което я избягваше.

Тези срещи и разговори — с шейха и по-късно с йеменския му емисар Рамзи Биналшибх — губеха тежест и ценност за него, опетнени от нехайството и безразборното бъбрене на Заид (щом Абдулазис знаеше, значи всички саудитци го знаеха). Спомни си пак историческия си разговор с Рамзи по телефона през третата седмица на август.

— Нашият общ приятел живо се интересува кога ти почва курсът.

— По-интересно е да учиш „право“, когато Конгресът е в сесия.

— Но не трябва да отлагаме. Толкова наши студенти има в Щатите…

— Добре. Две клонки, бекхенд, близалка.

После Рамзи му звънна да каже.

— Дай по-ясно. Единайсети, девети?

— Да — потвърди Мохамед Атта. Той го каза пръв: — Единайсети септември.

Пази тайната до девети. Е, сега очевидно всички бяха разбрали: денят беше настъпил. Чакаше с нетърпение телефонния разговор със Зиад, насрочен за седем часа на летище Лоугън. Зиад още твърдеше, че се колебае между „право“ и „политология“. Май клонеше към „правото“. Белият дом бе изгубил много от привлекателността си, след като установиха (доколкото можеха), че президентът няма да е там.

В този миг президентът се приготвяше за сутрешния си крос в Сарасота, Флорида, където през септември двехилядната година Мохамед Атта се бе учил да пилотира в „Джоунс Авиейшън“.

Главоболът започна, докато караха към международно летище Портланд. През последните месеци Мохамед беше станал познавач в тази област. И все пак му се струваше, че първите главоболия, общо взето, са били недостойни за подобно определение: ей това беше истински главобол. Отначало приписа яростта му на инцидента под душа; само че сетне болката се пренесе напред над темето му и се опъна като електрическа змиорка от ухо до ухо, после от око до око — и накрая и на двете места. Имаше две главоболия, не едно; и те двете очевидно воюваха. Автомобилът, нисан „Алтима“, беше чисто нов, от завода; на десети септември това им се струваше малка награда, но сега вакуумният дъх му миришеше на морска болест и на корабен кил. Изведнъж зрението му бе пикселизирано от малки рояци слепи петна. Ето защо се наложи да спре и да накара удивения Абдулазис да поеме кормилото.

Трафикът беше необяснимо натоварен. Американците вече бяха тръгнали всеки по своята работа… Въпреки че го мъчеше с постоянно загрижени погледи, Абдулазис караше с обичайната си суеверна бдителност; тъкмо този ден го тормозеха дребните страхове. Мохамед се стараеше да не се гърчи на седалката си; десет минути по-рано, на път към паркинга, се стараеше да не побегне; а преди това в асансьора се стараеше да не стене и вика. Непрекъснато се стараеше нещо да не направи.

Беше 5:35. В този миг той започна да съжалява за отбивката в Портланд: тя сега му се струваше детинско начинание. Всички в групата му си съперничеха не само по набожност, но и по нихилистичен устрем, нихилистично нехайство; та му се стори доста стилно да се поразходят от единия край на Лоугън чак до другия за по-малко от час. Глождеше го и по-сладкото от всякога обещание за разговора със Зиад. Но причината да дойдат и Портланд беше дълбоко несериозна. Нямаше да го направи, ако на десети септември интернет не го бе уверил многократно, че идната сутрин ще бъде абсолютно безоблачна.

Не се успокояваше с мисълта, че в крайна сметка е единайсети септември и все още човек можеше да стигне на летището без много време за губене.

— Лично ли опаковахте този багаж?

Ръката на Мохамед Атта пропълзя към челото му.

— Да — рече той.

— С вас ли беше през цялото време?

— Да.

— Някой молил ли ви е да пренесете нещо негово?

— Не. По разписание ли ще тръгнем?

— Би трябвало да се прехвърлите без проблем.

— А багажът ми ще се прехвърли директно?

— Не, сър. Ще го проверят пак на Лоугън.

— Значи втори път ще минавам през всичко това?

Каквото и друго да бе постигнал тероризмът през последните десетилетия, определено бе допринесъл да се вдигне нивото на досадата по света. Не че тези въпроси отнемаха време — трябваха към петнайсет секунди. Ала тяхното мъртво време се повтаряше без изменение по сто хиляди пъти на ден. Ако операцията със самолетите минеше по план, Мохамед Атта щеше да завещае на света още повече, много повече мъртво време. Може би беше редно, а не парадоксално, тероризмът да възпроизвежда най-явната си противоположност. Досадата.

Между другото, Мохамед Атта бе избран от Компютъризираната система за предварителен контрол над пътниците (КСПКП). Това значеше просто, че багажът му няма да бъде натоварен, преди той самият да се е качил в самолета. Както стана в Портланд. На Лоугън, летище от категория „Х“ като Нюарк Либърти и Дълес във Вашингтон, уж по-сигурно, трима от мускулестите саудитци щяха да бъдат избрани от КСПКП със същите незначителни последици.

Мохамед Атта и Абдулазис минаха през проверка на изхода. Чантите им не бяха преравяни, те самите не бяха претърсвани, нито благословени с ръчния сензор. Детската раничка на Абдулазис с макетните ножчета и бухалката мина през тунела на любовта. Малко преди да се качат в самолета, у Мохамед Атта се надигна нов прилив на гадене, като армия мънички мирмидонци. Той ги зачака да продължат пътя си, ала те не помръднаха, само коагулираха в гушата му. Влезе в тоалетната и избълва океани от жлъчнозелено. Още бършеше мръсната си уста, докато преминаваше по пистата и се изкачваше по треперещите метални стъпала.

Коглан 5930 не само бе закъснял; беше двумоторен, с открита перка. Беше пълен. С мъка успя да се смести до една тлъста блондинка с болест на скалпа и бебе, чийто възмутен плач (ушите!) тя напразно се мъчеше да усмири, вадейки постоянно гърдата си. Между ударите на сърцето, докато за момент бе способен да свърже две мисли, Мохамед си представяше, че блондинката е обречената стюардеса.

Самолетът подскочи пъргаво във въздуха без техническите проблеми при излитането на боинга.

Бе отишъл до Портланд за сделката си с имама.

Болницата, където умираше той, беше средно висока сграда с подкожурена мазилка в центъра на града. Бизнес като всеки друг. Мохамед Атта нямаше чувството, че пристъпва в атмосфера на призвание и загриженост-деловитост по американски, без притихване на гласовете и стъпките, без мекота в минималистичните усмивки на секретарките.

… След като го насочиха към отделението, той премина през влажната топлина на недоизядени или недокоснати вечери и по-тежката остатъчна миризма на лекарства. Имамът спеше в леглото си, потънал в него така, сякаш в матрака бе врязан канал с неговите размери. Забеляза, че устните му бяха тъмносиви, като устни на куче, Измина мъртво време. После имамът се събуди пред студения поглед на Мохамед Атта. Въздъхна нескрито. Двамата се познаваха много отдавна: от джамията във Фолс Чърч, Вирджиния.

— Да не си ми приготвил цитат? — попита имамът, неочаквано събуден.

— Да, от Корана: Пророкът рече: който вземе живота си с нож, с този нож: ще го мъчат сред адския огън… Който се хвърли от планина и се убие, вечно ще трябва да скача в адските пламъци… Който се самоубие по какъвто и да било начин, ще се мъчи по същия начин в Ада.

— Винаги има изключения. Не забравяй, че сме в земите на неверниците — рече имамът и заизрежда греховете на американците.

Те бяха познати на госта му, който ги смяташе за действителни. Както и да го гледаш, Америка бе отговорна за смъртта на еди-колко си милиона. Но Мохамед Атта не бе убеден в моралната еквивалентност. Някои оръжейни системи твърдят, че са прецизни; ала силата не е такава. Силата винаги е чудовище. А чудовище от величината на Америка не бе имало досега. Завъртеше ли се насън, то повличаше бедствия, които изравняваха цели села. Груби грешки, извратености и пресметлива жестокост — и никакво самопознание, нито капка дори. И все пак Америка не бе изобретателна в опитите си да избива невинните.

— Вражеско съоръжение ли е? — попита рязко имамът. Мохамед Атта не отговори. Само рече:

— У вас ли е?

— Да. И ще ти потрябва.

Както тракаше върху нощното шкафче под немилостивия поглед на Мохамед Атта, ръката на имама изглеждаше и звучеше като щипка на рак. Вратичката се отвори като някакъв подвижен мост. Вътре имаше нещо, което извънредно приличаше на полупразна трилитрова бутилка минерална вода „Волвик“.

— Не го пий сутринта, а когато усетиш, че изпитанието ти наближава. И… ти имаше добрината да кажеш, че би описал влизането си в групата.

Ето сделката: искаше да му разкаже за шейха. Точно в този момент имамът рязко се извърна с лице към Мохамед Атта и за миг в тази поза отблъскващо му заприлича на дете, което се заслушва в приказка за лека нощ. Но това беше само част от по-мащабна маневра. Имамът се изхлузи назад и нагоре, тъй че поне няколко блуждаещи косъма легнаха върху възглавницата.

Мохамед Атта лекомислено бе предполагал, че ще обрисува пред имама утвърдителен и дори идеализиран портрет на шейха — дългопръстия пророк от планината, който в своята откритост и скромност напомняше за обикновен божи воин. Но сега размисли. През живота си не бе изричал мислите си на глас. Мирисът на лекарства бе особено силен до жълтата мивка, на половин метър от носа му.

— Срещали сме се няколко пъти — рече той — в лагера Ал-Фарук в Кандахар. Също и в Тарнак Фармс. Той те хваща с магията на успеха — ей това прави той. Когато говори за поражението на руснаците… Като го слушаш, ще речеш, че не Западът е спечелил Студената война. Лично шейхът я е спечелил. Ала тази магия ни е страшно нужна, нали? Магията на успеха.

— Но успехите са реални. И едва сега почват.

— Неговите надежди за победа зависят от активното участие на Великата сила.

— … коя Велика сила?

— Бог. Оттам идва и сегашната криза.

— Какво имаш предвид?

— Вярата носи болка, не мислите ли? От векове насам Бог забравя за правоверните и награждава неверниците. Вие как обяснявате неговото безразличие?

Или неговата ненавист, мислеше си на тръгване от стаята и отделението. Той си даваше сметка, естествено, че подсъзнателно логиката можеше да е такава: щом молитвата и благочестието се бяха провалили тъй явно, може би е време да сменим съюзниците си и да призовем други сили.

На летище Лоугън двамата с Абдулазис бяха единствените пътници край конвейера, който трябваше да обслужва полета от Портланд. А конвейерът не помръдваше. Изведнъж да разглеждаш движеща се лента с истински багаж по нея, им се стори стимулиращо занимание. Междувременно всички змиорки или скатове в главата влязоха в смъртна схватка в областта зад ушите. Понякога успяваше за няколко секунди да се откъсне от болката и просто да я послуша. Тя бе музика в следващата си еволюционна фаза, отвъд атоналното. Внезапно осъзна защо винаги беше мразил музиката; дори най-гальовната мелодия се врязваше в ума му като болка. Като мобилизира всичкото си търпение, той позяпа още трийсет секунди непомръдващите панели черен каучук, след което се врътна, а Абдулазис го последва.

— Сам ли опаковахте този багаж?

— Но какъв багаж! Както ви обясних най-подробно…

— Сър, нещата ви ще пристигнат със следващия полет. Аз все пак трябва да ви задам задължителните въпроси.

Тези американци произнасяха „сър“ така, като че ли ги викаха „хей, гарсон“.

— Сам ли опаковахте този багаж?

Нищетата на повторенията — също като хотелския асансьор, който правеше допотопни реверанси на всеки етаж; като чуждия косъм, сменящ формата си през поредица от различни азбуки и като (задължителното) монотонно дрънчене в главата му. Преди време си мислеше, че тъй нареченото му заболяване е просто състоянието на скука — безграничната скука, при която цялото време бе мъртво. Сякаш целият му живот не бе правил друго, освен да отговаря на тези три въпроса; да повтаря „да“, „да“ и „не“.

— Някой молил ли ви е да пренасяте негови вещи?

— Да — рече Мохамед Атта. — Снощи в ливанския ресторант един сервитьор ни помоли да закараме тежкия му радиочасовник до братовчед му в Лос Анджелис.

Усмивката бе равнодушна и мимолетна.

— Да, наистина смешно — рече тя.

Стигнаха изход 32 и се върнаха при магазините. Той махна на Абдулазис да потърси своите съотечественици. После седна пред едно още дремещо кафене да се настрои за разговора със Зиад. Зиад с плажовете и дискотеките, с чашките и жените бе преминал към екзалтации и теманета, песнопения и ридания; люшкане и поклащане… Да разколебае Зиад, да го прати на смърт с обезверено сърце: това беше причината да пътува до Мейн.

Преди време в Германия Зиад беше казал, че невестите в рая ще бъдат „направени от светлина“. Значи — в рязък контраст с тежките и тъмнолики свои земни сестри и най-вече с тежката и тъмнолика Айсел Сенгвен, немската му туркиня или турската му германка. Мохамед Атта бе виждал Айсел само веднъж (непокрити крака, непокрити ръце, непокрита коса), в медицинската книжарница в Хамбург, и не беше забравил лицето й. Зиад и Айсел бяха негов контролен експеримент за живота, изживян с плътска любов; месеци наред те двамата населяваха неговите безсъници. Знаеше, че Айсел е идвала във Флорида през януари (и скандално го бе придружавала на пилотските курсове); беше смътно затрогнат от факта, че писмото до нея бе последното завещание на Зиад. Не преставаше да се пита как ли се срастваха телата им, как ли се разтваряше тя пред него с цялата си тежест и тъмнина… Мохамед Атта бе решил, че романтичната и религиозната страсти произтичат от съседни зони на човешкото тяло: части, които на него му липсваха. Ала все пак Зиад, заличителят на „правото“ (и на Юнайтед 93) бе готов да стане масов убиец. Значи зоните не бяха съвсем съседни; Зиад можеше да рече, че го прави в името на Аллах, и мнозина щяха да му повярват; но не можеше да рече, че е в името на любовта. Всъщност нямаше да убива ни от вяра, нито пък от любов. Неговият мотив бе същинският, точно като на Мохамед Атта.

— Всичко ли е наред на Нюарк Либърти?

— Да. Преминали сме в стерилната зона. Ти видя ли безценния си имам?

— Да, видях го. Той ми даде водата.

— Вода ли? Каква вода?

— Светена вода — отговори с наслада Мохамед Атта, — от Оазиса.

Тишина.

— За какво служи тя? — попита Зиад.

— За опрощение на „немислимото“, страшния грях да посегнеш на себе си.

Пак мълчание. Само че този път не бе съвсем вярно. Мохамед Атта реши, че би извлякъл повече от този разговор, ако наоколо не обикаляше една автоматична машина за миене, подобна на кораб на въздушна възглавница, с някакъв дядка на борда, който бибипкаше и се въртеше на седалката.

— Тъкмо сега се приготвям да изпия светената вода.

— В специална бутилка ли е?

— В кристално шишенце. Аллах казва: Само тези, които ме мразят, любят и сами търсят смъртта. Виж, Зиад, ти си попечител на своето тяло, а не собственик. Собственик е Аллах.

— А водата…?

— Водата е в теб и те пази за Него. Нова техника от Палестина. Твоят ад ще пламти вечно със самолетно гориво. А вечността няма край, Зиад — няма даже начало Така че твоите невести от светлина май ще се поотложат. Трябваше да се примириш с немската си нудистка. Сбогом, Зиад.

Той затвори, набра друг номер и проведе горе-долу идентичен разговор с Маруан, но без темата за Айсел. И този случай (Маруан беше вторият „курс по архитектура“ и сега бе отсреща на летище Юнайтед) преобладаваха други съображения. В основата на тяхното съперничество беше не толкова джихадския жар, колкото нихилистичната дързост. Затова двамата се надхвалваха закодирано колко ниско ще се забият и под какъв точно ъгъл, съгласявайки се хладнокръвно, че ако над Ню Йорк летят F–15, ще разбият самолетите на улиците… Накрая добросъвестно се обади на Хани (специалност „изящни изкуства“), когото слабо познаваше и съответно слабо мразеше. Мохамед Атта се надяваше, че не е разколебал решително Зиад, тъй като без него оставаше с един саудитец по-малко (или с двама, ако не се брои пънкоподобния Ахмед). Не. Той вярваше, че на този етап би могъл да разчита на яростната физика на групата от себеподобни.

Група себеподобни, които благочестиво се съревновават в самоубийството, беше нещо изключително мощно; на това вече Западът нямаше еквивалент. Група себеподобни, за които смъртта не е смърт — и животът не е точно живот. И все пак една толкова крайна инверсия скоро можеше да достигне декадентски привкус — болници, училища, детски ясли и старчески домове. Трансгресията е по природа безредна и винаги склонна към ескалация. А това тук би започнало да заглъхва след едно поколение, когато всички бавно и изумено проумеят какъв е същинският му мотив.

Може би най-близката аналогия или еквивалент на Запад бяха огнеборците. Мохамед Атта бе учил строителство и архитектура. Няма как да се бориш с огън, разпален от три хиляди галона самолетно гориво: стоманената арматура на кулата щеше да се стопи; стените, които не бяха замислени като носещи, щяха да се срутят една върху друга и всичко щеше да се срине. С такъв огън няма как да се бориш, но все пак огнеборци ще има. Казват, че били „безстрашни“, сигурно с право; след като са безстрашни, имат някаква отговорност. Нали всеки ден го повтарят: „Ако не ние, кой? Ако не ние, то кой би рискувал живота си, за да спаси непознати?“

Поседя още малко на железния стол; като гледаше как магазините се разбуждат за търговски живот, пълнят се с американци, с тяхната деловитост и автоматична увереност, чувстваше, че е избрал точния момент. (Не, избра го лицето му.) Защото не можеше да издържи нито ден повече това всеобемащо отвращение — пананатемата. Той познаваше това чувство от дванайсет тринайсет годишен; беше го връхлетяло като болест без симптоми. Кайро, Хамбург, дори зимното зазоряване над Кандахар; всички те му изглеждаха еднакви. Нереални и подигравателни.

Мохамед Атта извади бутилката от ръчния си багаж. Имамът бе казал, че е от Медина. Сви рамене и изпи свещената минерална вода.

Качването започна с първа класа. Ако нещо изобщо можеше да го разсмее, би се засмял на това: братята Ваил и Валид, полуграмотни селяци от запуснатите земи покрай границата на Йемен, пъплят всеки към трона си — към 2А и 2В. После бизнескласа. Той тръгна. Абдулазис и Сатам го последваха.

Още дори не бе стигнал до мястото си, когато изведнъж го присви. Ударът беше точен и измести всичко останало в изтерзаната му сетивност. Дори главоболието, макар да не бе отшумяло, незабавно отстъпи встрани, за да направи място на новия гост. Мислеше, че това чувство го е изоставило завинаги преди четири месеца; но сега се бе върнало. С лекомислена точност въздухът се изпълни с музика от консерва: баладично-банална цветна флейта с много трели и фиоритури. Дрезгавият припев се сливаше с къкренето на моторите, но и двете не можеха да заглушат пукането, скърцането и пращенето на вратите към занданите вътре в него — непристойния гняв на червата му.

Затова се бе вкопчил в облегалките на 8D, докато покрай него се нижеше пътническата класа. Защо трябваше да са толкова много; защо винаги се намираше още един куфар, още една раница, една къса войнишка подстрижка, една бяла коса?… Той почака, надигна се и със свити седалищни мускули запристъпва напред. И трите тоалетни светеха Заето. Ясно бе, че са празни. Като чест и любознателен клиент на американските аеролинии Мохамед Атта знаеше, че тези тук са заключени като всички останали тоалетни (такава беше практиката при оживените писти) и щяха да останат така, докато самолетът не се издигнеше достатъчно високо. Натисна с длан всяка врата: и пак мъката на повторението, на дублираните моменти. Въпреки всички усилия не успя да се сдържи кратък изблик на блъскане, ритане и тропане. На връщане към мястото си забеляза, че Абдулазис го гледа вече не със съчувствие, а с объркано разочарование, та дори се обърна назад да сподели смръщената си загриженост със Сатам.

След като си сложи колана, Мохамед Атта успя да навърже следните разсъждения. Човек имаше нужда от система на вярата, от идеи и фанатизъм. Без тях не можеше. Същинският мотив бе достатъчен за ума, но не можеше да удържи тялото.

Даде си сметка, че за другите представлява олицетворение на човек с изпуснати нерви. Но не беше си ги изпуснал. Още преди самолетът да се затресе (като любезно прокашляне при среща), с облекчение усети познатото притегляне: нужната бързина, ускорението на бягството, без което не би стигнал до края на своето пътуване.

 

 

В 7:40 Америкън 11 се откъсна от изход 32, терминал В. В него бяха капитанът, помощник-капитанът, девет стюардеси и седемдесет и шест пътника, без да броим Ваил, Валид, Сатам, Абдулазис и Мохамед Атта. В 7:59 вече беше във въздуха.

Сега той се чувстваше длъжен да направи това, което отдавна бе планирал за минутите на изкачване в атмосферата. Беше си приготвил спомен и мисловен експеримент. Искаше да се настрои за разтварянето на женската плът, искаше да се настрои за онова, което скоро щеше да сполети гърлото на стюардесата. Виждаше я оттук, седнала и привела глава, с писалка в ръка и подложка за писане в скута.

През 1999-а на връщане от Афганистан бе летял с „Иберия“ от Дубай към Мадрид. Тъкмо бяха изравнили курса, когато дочу някаква препирня в дъното на салона. Завъртя се и видя как петнайсет-шестнайсет мъже с бели роби и тюрбани се бяха проснали на пътечката, свили гръб в молитва. Чуваха се монотонните и пораженчески молби на стюарда, който отстъпваше назад. Por favor, senors. Es ilegal. Senors, por favor! Минути по-късно капитанът съобщи по уредбата на испански, английски и арабски, че ако пътниците не седнат обратно по местата си, самолетът се връща в Дубай. И тогава се появи тя. Дори Мохамед Атта призна незабавно, че това бе най-свински пищният образец на смугла женственост: висока, с източена шия, тяло гладко и аеродинамично, коса като шоколадов сладолед от рекламен билборд и безбрежна плът, влажна и засияла като от треска или даже от похот. Тя спря и завъртя очи така, сякаш го правеше с цялата си глава; после тръгна напред, загреба въздуха с ръце и закрещя — Vamos arriba, conos! А коленичилите мъже трябваше да надигнат очи към този серафим от гръд, хълбоци и униформена власт, трябваше да се изправят намръщено и бавно да стигнат местата си. Мохамед Атта изпитваше само презрение към превитите над шареното килимче мъже, но не можеше да забрави лицето на стюардесата — лице на безоблачна самозабрава, — нито колко отчаяно му се искаше да я удари.

И все пак не му вършеше работа. В близък план комбинация като тази бе съвсем невъзможна за него: комбинацията от жени и кръв. Дотук, рече си той, този ден е най-лошият от живота ми — мога да го докажа. В главата му изтощителната борба между двете гадинки бе свършила: едната умираше, а пък другата я ръфаше по най-гнусен начин. А слабините му готвеха нещо твърде близко до анално насилие. Дотук днешният ден бе най-лошият от живота му. Но в такъв случай всеки ден бе най-лошият, тъй като всеки ден бе последният, най-разгърнатият, най-напредналият (след толкова дни зад него) по пътя към пананатемата.

Самолетът изравняваше курса. Мохамед зачака сигнала. Щеше да го даде капитанът в мига, в който изключеше знака Затегнете коланите.

— Пленили сме няколко самолета — рече Мохамед хладнокръвно. — Стойте спокойно и нищо няма да ви се случи. Връщаме се на летището. Никой да не мърда. Всичко ще бъде наред. Ако се опитате да ни попречите, ще изложите на опасност себе си и самолета. Просто стойте спокойно.

Беше преминал през неизразимата гнус и сега контролираше пилотската кабина. Тук, в пещерата на лудия часовникар, също имаше разтреперана плът и също имаше кръв — ала този път поносимо мъжка. Изключи компютъра и се приготви да лети на ръчно управление.

Беше 8:24. Разсмя се за пръв път от детските си години насам: бе в небесния Атлантик, пред таблото на най-мощното оръжие в историята.

В 8:27 направи голям полукръг обратно на часовниковата стрелка и се отправи на юг.

В 8:44 започна да се спуска.

А същинският му мотив бяха всичките тези убийства — цялата тази смърт. Не пилотите от екипажа, нито пътниците, нито чиновниците в двете кули-близнаци, не чистачките и не сервитьорите, не нюйоркските полицаи и не градските огнеборци. Мислеше за войната, за войните, за порочните кръгове, тръгващи от този ден. Той не вярваше в Дявола като действена сила, ала вярваше в Смъртта. Понякога Смъртта изоставяше равномерния си ход и се втурваше в стръвен, непохватен бяг. Тук се криеше първичната тайна. Вече не зорко пазена — не добре охранявана. Да убиваш, бе небесна наслада. А пък твоето самоубийство беше само част от приноса ти — от масивния принос към смъртта. Цялото ти безразличие и безсилие се пренаписват и набъбват от смисъл. Това става възможно, когато обърнеш течението на живота си, когато тичаш със зверовете и летиш със мухите.

Първо по-малките тотеми на Куинс като отбранителна линия на божествата, покровителстващи този остров.

Когато задрънча над улиците и олуците на Манхатън, пред него и под него се простря нещото, което назоваваме Свят. Кръстовища, отсечки и квартали излитаха изпод бялата диря на самолета. Радваше се, че не трябва да се забива в града и усещаше даже любов към него и всичките му копнежи, разлъки и срещи. И не чувстваше порив да даде газ, да удари под ъгъл или да се прицели дори още по-ниско. Чувството го замайваше. Дори нуждата да се изходи беше правилна и полезна, докато целта му се носеше срещу него.

Има множество еднакво недовършени разкази за това какво значи едно бавно умиране. Ала нямаме информация какво значи да умреш внезапно от насилствена смърт. Милостиво описваме такава смърт като „мигновена“. Пътниците са загинали мигновено. А дали? Може би някои хора успяват да умрат мигновено. Престарелите, тъй като жизнените им сили са слаби; твърде младите, тъй като не са натрупали опит, който да бъде раздробяван. Мохамед Атта бе на трийсет и три. В неговия случай (вероятно дори и в случаите на изпаряване; може би даже при сенките по стените на Хирошима) бе отнело много повече от миг. Когато настъпи последната секунда, първата беше далеч като детството.

Американ 11 се заби в 8:46:40. В 8:46:41 тялото на Мохамед Атта си отиваше безвъзвратно, но съзнанието му не можеше да изключи веднага. Физическото страдание — паниката във всеки нерв, бунтът на атомите — само подчертаваше последните проблясъци на мозъка. Не бяха мисли; по-скоро серия незаобиколими изводи, наложени му отвън. Та нали беше вече в отвъдното; и това беше равносметката. Умът му стенеше и се оплиташе в някаква несводимост, поражение, самоотричане. Можеше ли да хване нишката на мисълта си? Тя е — по дефиниция „тогава и само тогава“. После мислите му се подредиха сами… Радостта да убиваш беше пропорционална на ценността на разрушеното. Но тази ценност убиецът никога не можеше да види и прецени. А къде бе радостта, която си мислеше, че изпитва — къде бе тази радост, този сърбеж, този лекичък гъдел? Как го бе подценявал. Колко бе подценявал живота. Своя собствен бе мразил и бе искал той да свърши; ала виж колко бавно го напускаше и с каква безсилна скръб Мохамед се сбогуваше с него, невъзмутим в красотата и силата си. Даже когато плътта зацвърча и кръвта му завря, животът целуваше пръстите си за сбогом. После ехото му заглъхна и спря.

 

 

На 11 септември 2001-ва в четири сутринта, той отвори очи в Портланд, щата Мейн; и започна последният ден на Мохамед Атта.