Сюзан Кулидж
Кейти на училище (8)

Осма глава
Промени

— Кловър! Къде е Кловър? — Роуз Ред подаде глава в класната стая, където Кейти седеше и пишеше съчинението си. — О, Кейти, ти си тук! Искам и с теб да говоря. Ела веднага в стаята ми! Имам нещо страхотно да ви казвам!

— Какво? Кажи ми и на мен! — каза Бела Аркрайт. Бела беше истинско потвърждение на израза „любопитна сврака“ и притежаваше ненаситно желание да знае всичко, което знаеше някой друг.

— Да ти кажа на тебе? Бих искала да знам защо! — отвърна Роуз, която не харесваше Бела.

— Ти си лоша и подла — захленчи Бела. — Мислиш се за много важна и голяма и затова имаш тайни. Но не си! Ти също си едно малко момиче — като мен.

Роуз направи зверска физиономия и изръмжа, а Бела изпищя и избяга. Роуз се върна в класната стая и каза:

— Непременно ела, Кейти. Намери Кловър и побързайте! Нещо много важно е. Чувствам, че ще избухна, ако не споделя с някого това, което научих.

На Кейти й стана любопитно. Тя потърси Кловър и я намери да се упражнява в друга класна стая. Трите момичета побързаха да отидат в стаята на Роуз.

— Сега се закълнете — каза Роуз, подавайки по един стол на двете сестри, — че няма да кажете на никого, защото това е истинска тайна — най-голямата през живота ми. Госпожа Флорънс ще ме разкъса, ако разбере, че знам.

Тя спря, за да се наслади на ефекта на думите си и изведнъж започна да души въздуха.

— Момичета — каза тя тържествено, — малката вещица Бела е тук в стаята. Сигурна съм в това.

— Откъде ти дойде наум такова нещо? — извикаха изненадано двете сестри.

— Надушвам отвратителния брилянтин, който тя слага на косата си! Не усещате ли? Някъде се е скрила — Роуз се огледа за минута, след което се хвърли и измъкна изпод леглото ритащо и съпротивляващо се тяло. Това беше Бела.

— Какво правиш тук, тъпачке? — изкрещя Роуз.

— Изобщо не ме интересува твоята тайна — промърмори Бела. — Ти си ужасна, Роуз Ред. Изобщо не си ми симпатична.

— Твоята привързаност съвсем не е нещо, към което се стремя — отвърна й Роуз, държейки престъпничката за двете плитки. — Не искам малките момиченца, които се крият и ме следят, да ме харесват. Дори искам да не ме харесват. Сега слушай! Знаеш ли какво ще направя, ако влезеш някога в стаята ми без разрешение? Първо ще отрежа косата ти и брилянтина по нея с джобното си ножче — тук Бела изпищя, — и след това ще се превърна в мечка — голяма кафява мечка и ще те изям! — Роуз произнесе всичко това страшно и така изръмжа, че се видяха всичките й зъби. Бела уплашено извика, изскубна плитките си, отключи вратата и хукна. Роуз не я последва, само се настани удобно в стола и ръмжеше от време на време, докато жертвата й се отдалечи дотолкова, че да не може да подслушва. След това стана и отново заключи вратата.

— Добре че вещицата Бела постоянно използва този миризлив брилянтин — отбеляза тя. — Човек винаги може да я открие по него. Сякаш си е закачила звънче на шията! Сега ще ви кажа тайната. Само че ми обещайте на никого да не казвате. Новината е, че госпожа Флорънс ни напуска по-следващата седмица, и освен това — тя ще се омъжва!

— Наистина ли?! — извикаха момичетата.

— Наистина. Ще се омъжи за свещеник.

— Откъде научи?

— Съвсем случайно. Нали ви бях казала за синия батист, който ще шие госпожица Джеймс? Е, тази сутрин отидох на проба, госпожица Барнс ме съпровождаше, разбира се, и докато госпожица Джеймс нагласяваше талията на роклята, влезе госпожа Секом и каза:

„Кога заминава госпожа Флорънс?“

„По-следващия четвъртък“ — отговори госпожица Барнс. Тя почти го прошепна и ме погледна, за да разбере дали слушам. До този момент не го правех, но естествено след това започнах да напрягам слуха си колкото сили имам.

„И къде ще се състои събитието?“ — попита госпожа Секом. Толкова е смешна с малката си устичка и дългите си думи! Сякаш всяка дума е голямо хапче и тя иска да го глътне, но не може.

„В Луисбърг, в къщата на сестра й“ — каза госпожица Барнс. Тя прошепна това още по-тихо, но аз я чух.

„Каква огромна загуба за нашето общество тук!“ — каза госпожа Секом.

Не можех да разбера какво имат предвид. Но когато се върнах, намерих писмо от Силвия, в което пишеше:

„Обожаваната от теб госпожа Флорънс ще се жени. Сигурна съм, че много ще се натъжиш от тази новина. Майка се запозна с нейния избраник онази вечер. Каза, че изглеждал умен, но изобщо не бил красив, което е жалко, защото според мен госпожа Флорънс е поразително красива. Чували сме, че бил много добър проповедник, а и тя би се справила с енорията. Как ли ще се чувстваш, оставена на грижите на госпожа Нипсън?“

— А сега, кажете ми, чували ли сте нещо по-невероятно през живота си? — продължи Роуз, прибирайки писмото. — Само си помислете, че тези две събития се случиха в един и същи ден! Също както в аритметиката уравнение с едно неизвестно събираемо се решава, като знаем сбора и другото събираемо, нали?

Роуз разчиташе да впечатли момичетата и наистина успя. И двете известно време не можеха да говорят и да мислят за нищо друго през останалата част на деня.

Съвсем естествено, след два дни всички ученички знаеха, че госпожа Флорънс ще се жени! Не е ясно кой издаде тайната. Роуз твърдеше, че не е нейна вината — тя била изключително дискретна, безмълвна като сфинкс, но очите й виновно се смееха и Кейти заподозря, че сфинксът е проговорил. Нищо по-вълнуващо не се беше случвало преди в пансиона. Някои от по-старите ученички бяха безутешни. Те се самосъжаляваха и се събираха по ъглите да се наслаждават на мъката си. Не ги успокояваше нищо, освен мисълта да поднесат подарък на госпожа Флорънс.

Какъв трябва да е подаръкът — това предизвика много спорове в училището. Всеки имаше своя собствена идея и смяташе, че тя е по-добра от останалите. Цялото училище се включи. Парите бяха събрани — почти четиридесет долара и въпросът сега беше: Какво да се купи?

Предлагаха се различни неща. Лили Пейдж настояваше, че най-подходящ е букет от восъчни цветя със стъклена подложка. Много момичета подкрепяха идеята за чаени лъжички. Ани Силсби предложи статуя, някой друг — часовник. Роуз Ред искаше подаръкът да е пиано, но Кейти положи доста усилия да я убеди, че четиридесет долара няма да стигнат за това. Бела смяташе, че трябва да купят орган.

— Можеш да се разхождаш по него като маймунка — каза Роуз и забележката й накара Бела да тропне с крак от възмущение.

Най-накрая, след много дискусии и спорове, момичетата се спряха на кошничка за сладки. Силвия Рединг щеше да ходи скоро в Бостън и трябваше да избере подаръка, после да го изпрати по експреса. Всички мислеха, че едва ще издържат да го дочакат.

— Надявам се, че ще е хубава — повтаряха си ученичките.

Когато колетът пристигна, всички се събраха при отварянето му. Естер Диърборн махна гвоздеите, няколко ръце вдигнаха капака на кутията и Роуз разви опаковъчната хартия. Кошничката се показа.

— Колко е красива! — извикаха момичетата в един глас.

Тя беше изплетена от усукани сребърни нишки. Две фигурки на деца с крилца и гирлянди поддържаха дръжките от двете й страни. По средата на дръжките имаше двойка гълъби, които нежно си гукаха над изящен щит с инициалите на госпожа Флорънс.

— Никога не съм виждала подобна красота! Не е ли прекрасно! Роуз, сестра ти е невероятна! — извика хор от гласове, докато Роуз, безкрайно поласкана, продължаваше да показва кошничката.

— Кой ще я поднесе? — попита Луиза Агню.

— Роуз Ред — каза някое от момичетата.

— Не, не съм достатъчно висока — възрази Роуз, — трябва да е някой внушителен и впечатляващ. Аз предлагам Кейти.

— О, не! — каза Кейти и се отдръпна назад. — Няма да се справя. Нека да гласуваме.

Елен Грей изряза листчета от хартия, всяко от момичетата написа на него име и го пусна в една кутия. Когато гласовете бяха преброени, се оказа, че само трима не бяха гласували за Кейти.

— Обявявам гласуването за действително — каза Роуз с удоволствие. Момичетата се съгласиха. Роуз се качи на стола и извика:

— Три пъти ура за Кейти Кар! Внимание — едно, две, три — ура-ура-ура!

Момичетата с ентусиазъм извикаха ура, защото Кейти, без сама да го осъзнава, беше станала популярна. Тя беше трогната и поласкана. Когато проговори, тя се възпротиви на избора.

— Естер ще го направи по-красиво — каза тя, — и мисля, че госпожа Флорънс ще хареса кошничката повече, ако тя й я поднесе. Освен това… — Кейти спря. Дори и в този момент тя не можеше да говори спокойно за историята с бележката.

— О! — извика Луиза. — Тя си мисли за онази глупава бележка, за която госпожа Флорънс вдигна толкова шум. Като че ли някой си е мислил, че може да си ти, Кейти! Дори госпожица Джейн не е толкова заблудена. А и да е, това е още една причина ти да поднесеш кошничката, за да покажеш, че ние не вярваме в това.

И тя целуна Кейти.

— Добре, съгласна съм — щастливо отвърна Кейти. — Какво трябва да кажа?

— Ще ти подготвим реч — отговори Роуз. — Говори мило и стой изправена! Не се изгърбвай, няма нужда да криеш, че си висока — заключи Роуз с поучителния тон на грижовна майка.

Учудващо е колко много неща могат да останат незабелязани от възпитателките. Госпожа Флорънс дори не подозираше, че момичетата знаеха за тайната. Нейният план беше да замине уж на гости и да остави госпожа Нипсън сама да обяснява. Затова тя съвсем не беше подготвена, когато Кейти се появи в стаята й с красивата кошничка, пълна с бели, розови и червени рози.

— Момичетата ме натовариха да ви поднеса този подарък в знак на нашата голяма любов към вас — каза Кейти, чувствайки се малко объркана и почти не смеейки да вдигне очите си. — Пожелаваме ви да бъдете щастлива — добави тя с нисък глас и тръгна към вратата.

Госпожа Флорънс беше твърде изненадана, за да каже нещо, но я спря:

— Чакай! Върни се за малко!

Кейти се върна. Бузите на госпожа Флорънс порозовяха. Изглеждаше много красива. На Кейти й се стори, че вижда сълзи в нейните очи.

— Предай на момичетата, че много им благодаря. Подаръкът им е много красив. Винаги ще го пазя — беше искрено развълнувана.

На Кейти й стана неловко да наблюдава как сдържаната госпожа Флорънс се обърка.

— Какво каза тя? Какво каза? — обкръжиха я момичетата, които я чакаха да излезе до вратата на класната стая.

Кейти им повтори всичко дума по дума. Някои от ученичките бяха разочаровани.

— Само това ли? — възкликнаха те. — Ние мислехме, че госпожа Флорънс ще излезе пред нас и ще произнесе реч.

— Или кратко стихотворение — добави Роуз Ред.

Чу се обичайният смях, което накара госпожица Джейн да изскочи от класната стая.

— Тишина! — извика тя, биейки звънеца. — Госпожици! Какво правите тук, когато часът е започнал?

— Толкова съжаляваме, че госпожа Флорънс си заминава — отвърна едно от момичетата.

— Как разбрахте, че си заминава? — строго попита госпожица Джейн.

Никой не отговори.

На следващия ден госпожа Флорънс си тръгна. Кейти забеляза скрита тъга в нейните очи.

— Ако само беше казала, че не вярва за бележката! — сподели тя със съжаление пред Кловър.

— Не ме интересува дали вярва! Тя е глупава и несправедлива! — отговори малката Кловър.

Сега госпожа Нипсън беше главния отговорник за реда в училището. Тя имаше собствени планове и само чакаше да замине госпожа Флорънс, за да ги въведе на практика.

Едно от тези нововъведения беше, че три пъти седмично момичетата трябваше да закусват само хляб с масло и пудинг. Госпожа Нипсън имаше теория, че е вредно през лятото младите хора да ядат месо всеки ден.

Пудингът беше от тесто и тук-там имаше стафиди или къпини. Ставането в шест и дългите часове в клас изостряха апетита. Бедните момичета слизаха на обяд гладни като вълци и гледаха големите безцветни парчета в чиниите си с гняв и разочарование, които трудно могат да бъдат описани. Парчетата бяха дебели и с много захарен сироп. Хлябът и маслото също бяха в изобилие, но това беше абсолютно недостатъчно. Момичетата се качваха горе почти толкова гладни, колкото и когато слизаха. Втората смяна за обеда винаги висеше надвесена над перилата и питаше: „Какво имаше за обед?“

„Пудинг!“ — беше отговорът и тихо охкане се предаваше от момиче на момиче. Мрачно настроение обхвана училището.

Може би вследствие на това гладуване поръчките за Четвърти юли — Деня на независимостта — бяха тази година неестествено големи. Беше традиция за празника момичетата да си купуват каквото пожелаят. В Хилсовър нямаше сладкарница и затова госпожа Нипсън събра поръчките и ги изпрати в Бостън. Сумите се включваха в училищната такса и поради това момичетата почувстваха, че могат да си позволят някои излишества. Те правеха списъците си, без да се замислят за цените.

Например Роуз Ред състави следния списък:

„Два фунта шоколадов карамел,

два фунта захаросани бадеми,

два фунта лимонов дропс,

два фунта дъвчащи бонбони,

два фунта ореховки,

десет портокала,

десет лимона,

пакет фурми,

пакет сушени сливи,

бадемов кейк.“

Според традицията на този либерален обичай бяха раздадени големи пакети и цялото училище пирува двадесет и четири часа. Като резултат от непривичното изобилие Роуз Ред, смъртно бледна, лежеше на кревата си и повтаряше:

— Никога повече през живота си да не чувам за нещо сладко! Говорете ми за оцет, туршия, кисели ябълки, но никога за нещо сладко, ако все още държите на мен! О, Господи, защо поръчах всички тези ужасни неща!

Ала сладките бяха изядени и всички се върнаха към нормалния живот. След три седмици се раздаваха дипломите на момчетата от колежа срещу тяхното училище.

— Вие двете с Кловър от Кратерите ли сте или от Симпозиумите? — попита Лили Пейдж, срещайки Кейти в хола няколко дни преди събитието.

— Какво означава това?

— Никой ли не ви е казал? Това са двете големи дружества в училището. Всички момичета са от някое от тях и украсяват с венци различни части на хола. Кратерите поемат източната страна, а Симпозиумите — западната. Когато венците ни станат много дълги, ние ги провесваме през прозорците. Това е най-забавното нещо на света! Ела при Симпозиумите като мен!

— Трябва да помисля, преди да реша — каза Кейти, мислейки си наум, че ще се присъедини към дружеството, в което е Роуз Ред. Оказа се, че тя е от Кратерите, затова двете с Кловър също станаха Кратери. Три дни преди раздаването на дипломите започна правенето на венците. Следобедите бяха за това и момичетата седяха и сплитаха дъбови листа в дълги гирлянди, вместо да ходят на уроци по пиано или на разходки. Доставяха им постоянно кошници с листа и съревноваващите се дружества се караха за тях.

Както каза Лили, наистина беше много забавно да седиш сред зелените клони и приятната миризма на листа сред веселите гласове и усещането за празник. Украсата на залата беше достойна за окото на някой художник, но нямаше кой да я оцени.

Един ден Роуз Ред забеляза нещо бяло под листата.

— Лимонови бонбони! — извика тя, сръчно отваряйки пакета. — Хайде, Кратери, тук има нещо за вас! Не ви ли е жал за Симпозиумите?

Но на следващия ден голям пакет ментови бонбони се появи в кошницата на Симпозиумите, така че нито едно от дружествата не бе пренебрегнато. Венците им бяха почти еднакво дълги. В залата, която те видяха вечерта преди раздаването на дипломите, източната и западната страна изглеждаха еднакво красиви. Всяко от дружествата предпочиташе своята украса, но президентът Сърлз каза, че и двете са се справили отлично.

Всички ученички стояха на балкона на църквата и слушаха речите. Беше много горещо и словата бяха скучни, тъй като бяха на теми като: „Влиянието на републиката върху образованите хора“ и „Абстрактното право на справедливостта по отношение на човешките дела“. Но музиката, тълпата и видът на цели шестстотин дами, които като една махат с ветрилата си, бяха забавни и момичетата не искаха да изпуснат тази гледка.

След този ден Хилсовър сякаш потъна в дълбок сън. Семействата на професорите заминаха на планина или на море и къщите им останаха празни. Нямаше повече момчета да играят на поляната или да висят на оградата на колежа. Времето беше топло, обичайните уроци и упражнения станаха скучни. И ученици, и учители с облекчение посрещнаха средата на септември — есенната ваканция.