Сюзан Кулидж
Кейти на училище (7)

Седма глава
Несправедливост

Лятото винаги идва бавно в Хилсовър, но най-накрая все пак идва — горите и хълмовете неочаквано сменят цветовете си и стават красиви. Скучният град също изумително се промени. Пълзящите по верандите растения напъпиха. Глицинията разкраси в алено белите стени на къщите. Кафявият клон на бряста, който се беше надвесил над терасата, се превърна във весела свежозелена гирлянда. Всяка разходка даряваше нещо ново на децата и завършваше с някое приятно откритие. Гората разцъфтя и даже птичките и техните песни бяха нови за момичетата от западните щати. Хилсовър през лятото беше много по-красив от Бърнет и на Кейти и Кловър започна много да им харесва.

Към края на юни обаче се случи нещо, което промени техните чувства — нещо толкова неприятно, че е неприятно дори да се разкаже.

Беше събота сутрин. Момичетата току-що се бяха върнали от баня и във весело настроение се качваха по стълбите. Кловър беше написала едно забавно стихотворение за събирането на клуба и го рецитираше на Кейти. Тогава срещнаха Роуз Ред. Тя очевидно имаше неприятности, защото беше почервеняла, възбудена и вървеше зад госпожица Барнс, която маршируваше с вид на полицай. Когато се разминаха, Роуз отвори широко очи и направи учудена физиономия.

— Какво се е случило? — прошепна Кловър. Роуз направи друга гримаса, посочи гърба на госпожица Барнс и изчезна в коридора, водещ към стаята на госпожа Флорънс. Двете сестри спряха и се загледаха след нея.

— Страхувам се, че Роуз си има неприятности — въздъхна Кловър.

И те продължиха към квакерското крило. В умивалнята се бяха събрали няколко ученички, които тихо си шушукаха нещо. Когато видяха Кейти и Кловър, веднага замълчаха и ги загледаха с любопитство.

— Защо Роуз Ред отиде при госпожа Флорънс? — попита Кловър, без да забележи странното поведение на момичетата.

В този момент тя видя нещо, което толкова я учуди, че забрави въпроса си. А това нещо беше нейният собствен куфар с надпис „К.Е.К.“, носен от двама мъже по коридора. Госпожица Джейн вървеше след тях, отрупана с техните дрехи и книги. Червената възглавничка за игли стоеше най-отгоре, а в ръката си госпожица Джейн държеше гребена и четката на Кловър.

— Какво става? — извика Кловър и двете хукнаха след госпожица Джейн, която влезе в една от стаите. Беше стая номер 1, в началото на коридора — стая, нежелана от никого, защото беше много малка и тъмна. Нейният прозорец гледаше право в тухлена стена, стояща съвсем близо, и в стаята не можеше да проникне нито един слънчев лъч. Затова госпожа Нипсън я беше превърнала в склад за празните куфари на пансионерките. Сега куфарите бяха извадени и на леглата бяха струпани нещата на Кейти и Кловър.

— Госпожице Джейн, какво се е случило? Защо местите нещата ни? — учудено възкликнаха и двете.

Госпожица Джейн сложи купчината с дрехи, която носеше, и ги погледна строго.

— Знаете не по-зле от мен защо — студено отвърна тя.

— Не, не знам. Нямам ни най-малка представа какво имате предвид. По-внимателно! — извика Кейти, като видя как сложиха обувките й върху вазата от братовчедката Хелън. — Ще я счупите! Кловър, твоят одеколон се е наклонил и се е разлял! Какво става? Стаята ни ли ще боядисват?

— Ваша стая — отговори госпожица Джейн, — в бъдеще ще бъде тази — стая номер 1. Госпожица Венсън и госпожица Джеймс ще заемат стая номер 6.

Кейти усети как кръвта нахлу в главата й. Предишната й сприхавост, която сякаш беше изчезнала през годините на болка и търпение, изведнъж отново се появи, тъй както тлеещите въглени пламват внезапно, когато най-малко очакваш. Тя се изправи в цял ръст, погледна госпожица Джейн с изпепеляващо негодувание, импулсивно изскочи от стаята и се втурна по коридора към стаята на госпожа Флорънс. Момичетата се разпръснаха вляво и вдясно от пътя й. Кейти изглеждаше толкова висока и се движеше толкова стремително, че те наистина се уплашиха.

— Влезте — каза госпожа Флорънс в отговор на рязкото почукване.

Кейти влезе. Роуз не беше вътре, а госпожа Флорънс и госпожа Нипсън седяха една до друга и нещо се съветваха.

— Госпожо Флорънс — каза Кейти, твърде възбудена, за да се чувства поне малко уплашена, — бихте ли ми обяснили защо нещата ни са преместени в стая номер 1?

Госпожа Флорънс почервеня от ярост. Тя се втренчи за около минута в Кейти, преди да отговори, след което сурово каза:

— По мое нареждане и с основателна причина. Известно ви е много добре каква е причината.

— Не, не ми е известно! — отвърна Кейти не по-малко ядосана. — Нямам ни най-малка представа и настоявам да разбера!

— Не мога да отговарям на въпроси, зададени по такъв недопустим начин — изсъска госпожа Флорънс и посочи на Кейти вратата, което означаваше, че тя трябва да си върви. Но Кейти не се и помръдна.

— Извинете ме за „недопустимия“ тон — опита се да заговори по-спокойно тя, — но мисля, че имам право да попитам за причината. Обвинени сме и е наше право да знаем в какво.

Госпожа Флорънс отново й посочи вратата, но госпожа Нипсън, която през цялото време неспокойно се въртеше в своя стол, се намеси:

— Извинете, госпожо Флорънс, но може би ще бъде по-добре да обясним на госпожица Кар.

— Не мисля, че госпожица Кар се нуждае от някакви обяснения — отговори госпожа Флорънс. — Когато едно младо момиче пише тайни писма на момчета, хвърля ги през прозореца си и това се разкрие, очевидно всеки почтен човек ще бъде шокиран и отвратен. Вашата бележка до господин Албърнети Сърлз, госпожице Кар, бе намерена в неговата чанта от майка му и ми бе предадена. След всичко това едва ли може да очаквате, че ще ви оставя в стая от тази страна на сградата. Не съм предполагала, че моя пансионерка може да си позволи подобно поведение.

За момент Кейти загуби способността си да говори. Тя се подпря на стола зад нея. Лицето й от червено първо побледня, а после пак почервеня. Така госпожа Флорънс и госпожа Нипсън, които я наблюдаваха, можеха да си помислят, че тя наистина е виновна.

Но в мига, в който си възвърна гласа, тя се заоправдава:

— Но аз не съм писала тази бележка! Никога не бих написала такова нещо! О, госпожо Флорънс, моля ви да ми повярвате!

— Предпочитам да вярвам на очите си — отговори госпожа Флорънс и извади едно листче от чантата си. — Ето бележката! Предполагам, че няма да се отречете от подписа си.

Кейти грабна листчето. Почеркът беше кръгъл и неоформен. Там пишеше следното:

„Скъпи Бъри,

Видях те онзи ден в двора. Мисля, че си очарователен. Всички момичета в пансиона мислят така. Много често те наблюдавам през прозореца. Ако спусна въженце, ще закачиш ли на него от тези сладкиши, които хвърляше миналия срок на Мери Андрюс? Ако може две парчета — едно за мен и едно за съквартирантката ми. Въжето ще виси в края на квакерското крило.

Госпожица Кар“

Въпреки възбудата си Кейти не можа да скрие своята усмивка, докато четеше абсурдното съчинение.

Госпожа Флорънс видя това и тонът й стана още по-строг:

— Върнете ми бележката, ако обичате! Това ще бъде потвърждението ми пред вашия баща, ако той е против смяната на стаята.

— Но, госпожо Флорънс — възпротиви се Кейти, — никога не съм писала тази бележка. Това не е моят почерк… Не можете да си мислите такова нещо за мен, това е смешно!

— Веднага се приберете в стаята — каза госпожа Флорънс, — и бъдете благодарна, че наказанието ви не е строго. Ако не бяхте от толкова далеч, щях да пиша на баща ви да дойде да ви прибере, а вместо това аз само ви премествам от другата страна на коридора, за да пресека бъдещи подобни кореспонденции.

— Но аз ще му пиша и той ще дойде веднага да ни вземе! — извика Кейти като ужилена от тази продължаваща несправедливост. — Няма да остана на място, където никой не вярва на думите ни и се отнасят с нас по този начин. Баща ми ще разбере. Той нито за минута не би се усъмнил, ако му кажа, че това не е истина!

Следобедът беше ужасен. Момичетата нямаха настроение нито да подредят стаята си, нито да правят каквото и да е друго, освен да лежат сред натрупаните на леглото дрехи и да плачат, утешавани от своите приятелки. Сбирката на клуба беше отменена. Кейти нямаше желание да я води като негов президент, а Кловър — да чете забавни стихове. Роуз и Мери Силвър седяха при тях, като от време на време ги целуваха и ги убеждаваха, че това е безумие. Останалите момичета се отбиваха и също ги успокояваха.

— Ако беше за някого другиго — казваше Алис Гибънс, — но точно за Кейти! Това е прекалено!

— Това казах и аз на госпожа Флорънс — подсмърчаше Роуз Ред. — Защо съм се родила толкова лоша? Ако бях примерна и образец за всички момичета, тя би ми повярвала, вместо така да се кара.

Мисълта за примерната Роуз като образец за добро поведение накара Кловър да се усмихне на утешенията.

— Това е невъобразимо — каза Елен Грей. — Ако госпожа Флорънс можеше да разбере, че вие двете сте направили повече от всички други в пансиона за запазването на добрите нрави.

— Наистина е така — хленчеше Роуз, чието хубавичко личице беше натъжено. — Аз ставах по-послушна и по-послушна с всеки изминал ден, откакто те пристигнаха.

Тя прегърна Кловър и заплака.

По средата на разговора влезе госпожица Джейн, за да провери реда в стаята. Когато видя плачещите момичета и абсолютната бъркотия, тя много се ядоса:

— И двете ще получите забележка за неподредена стая — каза тя. — Станете от леглото, госпожице Кар! Закачете веднага роклите си, а вие, Кловър, си приберете обувките! Никога не съм виждала нищо по-отблъскващо. Ще се върна след петнадесет минути и всичко това трябва да бъде подредено, иначе ще докладвам на госпожа Флорънс.

— Няма значение какво ще направите. Ние няма да останем тук повече — промърмори Кейти. Но след малко се засрами. Яростта й се беше стопила и на нейно място се настани тъгата.

— О, татко, татко! Елси! Елси! — шепнеше си тя, докато бавно закачаше дрехите.

Тъгата я преследваше през цялата вечер. Кловър и Роуз седяха до нея, обсъждаха случилото се и гневът им не минаваше. Кейти почти не обели дума. Беше твърде уморена и угнетена, за да говори.

— Кой ли би могъл да напише тази бележка? — отново и отново се питаше Кловър. Нямаха никаква идея. Беше абсурдно да заподозрат някое от момичетата, но Роуз предположи, че почеркът и подписът вероятно са имитирани, за да бъдат по-правдоподобни.

— Сигурна съм само в едно — каза Роуз, — че бих убила госпожа Сърлз със собствените си ръце. Ужасна стара вещица — да се рови и да си пъха носа в чуждите вещи! Тя няма място на този свят.

Свирепите речи на Роуз винаги звучаха особено комично в съчетание с розовите й бузи и трапчинките по тях.

— Кейти, ще пишеш ли на татко тази вечер? — попита Кловър.

Кейти поклати глава. Твърде тежко й беше да говори. Големи прозрачни сълзи се стичаха незабелязано и попиваха във възглавницата. Когато Роуз си отиде и свещта угасна, тя си поплака до насита.

Събуди се рано. Лежеше в мъгливата утрин и си мислеше за случилото се, докато Кловър се мяташе насън.

„Утрото е по-мъдро от вечерта“ — помисли си тя.

И в този случай старата поговорка се оказа вярна. За нейно собствено учудване нещата изглеждаха не толкова трагични. Тя си спомни за пресилените си думи и чувства от предния ден. Сега това настроение беше преминало и те й се сториха по-ужасни, отколкото несправедливостта, която ги беше породила. Избухливите и щедрите хора често съжаляват за проявите си. На Кейти й беше по-лесно да прости на госпожа Флорънс, защото така тя можеше да извини и собственото си поведение.

„Казах, че ще пиша на татко да ни прибере от тук — мислеше си тя. — Защо ли го казах? Каква ще бъде ползата? От това никой няма да си промени мнението за тази ужасна история. Всички ще си мислят, че искам да си отида, защото съм разкрита. А татко ще се разтревожи и разочарова. Струваше му много да ни изпрати и искаше да останем поне година. Ако сега се върнем вкъщи, всичките пари ще отидат на вятъра. Но пък колко отвратително ще стане тук след всичко това! Не бих могла да понеса повече госпожа Флорънс. Трябва да му пиша.“

„Но и вкъщи — продължи да разсъждава, — няма да е същото след такова позорно напускане на училището, особено като знам, че повечето тук вярват в тази история. Да предположим, че пиша на татко да пристигне и да изясни нещата. Той ще се добере до истината и ще докаже на госпожа Флорънс, че не съм виновна. Но ще бъде много скъпо, а и знам, че не може да напуска Бърнет толкова скоро. О, Господи, колко е трудно да реша какво да правя!“

„Какво ли ще каже братовчедката Хелън?“ — течеше мисълта й и нейното въображение я отнесе до леглото на скъпата й приятелка, която беше за нея като втора съвест.

Тя затвори очи и започна да си представя разговора — нейните въпроси, отговорите на братовчедката Хелън. Но както всички знаят, не можеш да играеш сам със себе си. Кейти усети, че изпълнява ролята на Хелън и получава отговори, каквито на нея самата й се иска, а не каквито би получила в действителност.

Тя си спомни за един свой отдавнашен сън, за едно красиво лице и помагаща ръка.

— Те бяха истински — промърмори Кейти, — толкова истински и близки!

Резултатът от тези размишления беше следният: когато Кловър се събуди, тя видя Кейти, надвесена над нейното легло и готова да я целуне за добро утро с ведър и решителен израз.

— Клови — каза тя, — мислех за това и реших да не пиша на татко за всичко, което се случи!

— Няма да му пишеш? Защо? — учудено попита Кловър.

— Защото не искам да го безпокоя, няма да има полза. Той веднага ще пристигне и ще ни прибере, но госпожа Флорънс и всички други учителки, а и много от ученичките ще бъдат убедени, че цялата тази ужасна и абсурдна история е вярна. Не бих могла да го понеса. Вместо това ние ще останем и ще ги убедим, че не е така. Мисля, че ще успеем.

— Аз бих предпочела да си отида у дома — въздъхна Кловър. — Тук вече няма да е хубаво. Ще сме в тази тъмна мрачна стаичка, госпожица Джейн ще стане още по-лоша, момичетата ще си мислят, че ти си написала онази бележка, а Лили Пейдж ще приказва глупости!

И тя закопча обувките си с рязко движение.

— Няма значение — извика Кейти. — Не смятам, че ще ни е лесно, но съм сигурна, че постъпваме правилно. А и Роуз, и другите момичета, които ни интересуват, знаят как стоят нещата.

— Не бих могла да го понеса — изхлипа Кловър със сълзи на очи. — Толкова е жестоко да казват такива неща за теб!

— Надявам се да говорят съвсем друго, когато завърши годината — отговори Кейти, като приглаждаше косата си. — Братовчедката Хелън би ни посъветвала да останем, убедена съм в това. Мислех си за нея и ми се стори, че чувам гласа й да повтаря: „Ще промениш мнението им! Ще промениш мнението им! Ще промениш мнението им!“ Тя почти го изпя и дори направи няколко танцови стъпки из стаята.

— Какъв човек си ти! — прошепна Кловър, донякъде утешена от уверения вид на Кейти.

Тази сутрин госпожа Флорънс беше изненадана от появата на Кейти в нейната стая. Девойката изглеждаше бледа, ала съвсем спокойна и учтива.

— Госпожо Флорънс — обърна се тя към нея, — идвам да ви кажа, че няма да пиша на баща си да ни прибере от тук, както бях казала, че ще направя.

Госпожа Флорънс неприветливо кимна в знак на съгласие.

— Не защото — продължи Кейти с блясък в очите, — той би се поколебал, или би се усъмнил в думите ми, ако бях му съобщила. А защото той искаше да останем тук една година и аз не искам да го разочаровам. Затова реших да остана. И, госпожа Флорънс, съжалявам за тона си, но вчера вие бяхте несправедлива и бях ядосана.

— А днес разбирате, че не съм несправедлива?

— О, не! — отговори Кейти. — Вие сте несправедлива, защото нито аз, нито Кловър сме написали тази бележка. За нищо на света не бихме написали подобно нещо и се надявам един ден да го разберете. Но не трябваше да говоря по този начин.

Лицето и гласът на Кейти бяха толкова искрени, докато тя казваше тези неща, че госпожа Флорънс почти се разколеба.

— Няма повече да говорим по този въпрос — отбеляза тя с по-миролюбив тон. — Ако поведението ви занапред е безупречно, нещата ще бъдат забравени.

Надали има по-лошо от това да си простен за нещо, което не си извършил. Кейти почувства това, докато се прибираше от стаята на госпожа Флорънс. Но не си позволи да се ядоса отново. „Ще променя мнението им!“ — прошепна си тя, докато вървеше към класната стая.

На двете с Кловър им трябваше много издръжливост за следващите две-три седмици. Липсваше им старата слънчева стая с хубавия изглед. Липсваше им Роуз, която беше на другия край на квакерското крило и нямаше възможност толкова често да се отбива при тях. Госпожица Джейн беше станала особено строга и рязка. Някои от момичетата на горния етаж, които не харесваха възгледите на Кейти и нейното Общество срещу флирта, използваха възможността да се заяждат. Лили Пейдж беше една от тях. Тя не вярваше, че Кейти е виновна, но й харесваше да я дразни.

— Само си помислете — президентът на „Обществото на светите води ненапити“ да извърши подобно нещо! — злобно отбелязваше тя. — Какво ли можем да очакваме от такива като нея?

Всичко това беше много неприятно. Дори усмихнатата Кловър едва търпеше цялото това унижение. Но момичетата не споменаха нищо в писмата си до вкъщи. Роуз Ред се привърза още повече към двете сестри и предано ги защитаваше. Останалите от О.П.П. също се сплотиха около президента си. След тази тъжна събота срещите им се възобновиха още по-енергично от преди. Увереността на Кейти, мекият й характер и неизменната й учтивост повлияха дори на тези, които бяха повярвали на историята, и не след дълго тя престана да бъде тема на разговорите в училището. Забрави се, но остави болезнен спомен в сърцето на Кейти и запис в дневника на Роуз Ред. След датата на фаталния ден бяха нарисувани ужасяващи череп и кръстосани кости и под тях беше написано:

„Някой е натопил приятелката ми Кейти. По-добре е да не разбера кой е, защото бих го убила. Да върви по дяволите!“