Сюзан Кулидж
Кейти на училище (5)

Пета глава
Рози и тръни

— Господи! Какво става? Какво се е случило? — изненадано извика Кловър, след като неприятен звук неочаквано ги събуди от сън. Беше звънецът за ставане.

Кейти погледна часовника си на бледата светлина. Едва можеше да види ръцете си. Стрелките сочеха шест. Денят започваше. Двете с Кловър скочиха от леглата си и започнаха да се обличат колкото се може по-бързо.

— Имаме само половин час — каза Кловър, след като откачи правилника и го приближи до прозореца, — едва половин час, а трябва да изтупаме дюшеците и спалното бельо, да си оправим леглата и да се помолим пет минути. Трябва да побързаме да направим всичко и освен това да се облечем!

Когато бързаш, всичко ти пречи. Нещата са против теб. Пръстите ти стават неповратливи, дрехите не се закопчават, фибите не са си на мястото. При всичкото това бързане Кейти и Кловър едва успяха да се приготвят до втория звънец. Докато тичаха надолу по стълбите, Кейти оправяше брошката си, а Кловър маншетите си. Срещаха момичета, някои наполовина заспали, други наполовина облечени, но всички се прозяваха, търкаха очи и се оплакваха от ранния час.

— Ужасно! — каза Лили Пейдж, която беше без колан и косата й приличаше на гнездо. — Никога не ставам по-рано от девет часа, когато съм вкъщи. Майка ми запазва закуската, докато стана. Тя казва, че трябва да си поспивам, докато мога да го правя.

— Нямаш вид на съвсем будна — отбеляза Кловър.

— Знам, това е, защото не съм си измила лицето. Понякога нямам време за това преди закуска. Твърде много неща трябва да се вършат: да изтупаш този стар дюшек, набързо да се облечеш.

След молитвите и закуската момичетата имаха половин час за оправяне на стаите. Тогава Лили можеше да си измие лицето. След това започнаха часовете и продължиха до един. Последва обядът и един час за почивка. Когато и тя свърши, би звънецът за самостоятелна подготовка, по време на която момичетата четяха в стаите си, но не можеха да разговарят помежду си. Следваше разходката.

— С кого ще бъдеш на разходка? — попита Роуз Ред Кловър.

— Не знам. Вероятно с Кейти.

— Наистина ли? На вас май ви е добре заедно? Всички сестри, които познавам досега, се карат помежду си. Момичетата на Стърнс, които учеха тук миналия срок, почти не си говореха. Дори не живееха заедно и Сара Стърнс винаги разказваше противни неща за Сю, а Сю — за Сара.

— Колко ужасно! Никога не съм чувала за по-подло поведение — възмути се Кловър. — Не бих говорила против Кейти, дори и да се карахме. Но ние не го правим, Кейти е толкова добра!

— Предполагам, че е — със съмнение в гласа каза Роуз, — но знаеш ли, малко ме е страх от нея. Може би защото е толкова висока. Високите хора ме плашат. Освен това Кейти изглежда толкова сериозна и възрастна. Не й казвай какво мисля за нея, защото искам тя да ме хареса.

— О, не, тя изобщо не е сериозна или възрастна! Тя е най-сладкото момиче на света! Почакай само да я опознаеш — отговори Кловър.

— Бих дала всичко, за да се разхождам с теб част от срока — продължи Роуз и прегърна Кловър през кръста, — но за съжаление съм се уговорила вече. Всички от старите ученички се уговарят. Ще се разхождам с Мери Метър тази и следващата седмица, след това един месец с Естер Диърборн, с Лили Пейдж за две седмици, а през останалото време с Мери Силвър. Не знам защо трябваше да обещавам на Лили. Бих могла да помоля Мери да ме пусне, но сигурно ще й стане неприятно. Но бихме могли да се уговорим да се разхождаме заедно през следващия срок.

— Но това е чак през октомври — каза Кловър.

— Знам, но толкова е интересно да планираш нещата предварително. Е, съгласна ли си?

— Разбира се, предполагам, че Кейти ще се уговори с някоя приятелка за същото време — отговори Кловър, извънредно поласкана от молбата на популярната Роуз Ред. След това те се спуснаха надолу по стълбите и заеха местата си в дългата колона от момичета, наредени две по две и готови за разходката. Госпожица Джейн вървеше в началото, а госпожица Марш, една от учителките, завършваше шествието. Роуз Ред прошепна, че е нещо средно между погребение и керван: „весело като катафалка в краищата и с диви зверове по средата“.

Момичетата вървяха през гората — една миля в едната посока и още една на връщане. Не им беше позволено да спират или да изостават и всякакви други волности, които правеха една разходка приятна. Въпреки това на Кейти и Кловър им хареса. Въздухът миришеше на пролет, дърветата започваха да се раззеленяват. Те дори откриха малки кокичета, цъфнали до една огряна от слънце хралупа. Лили вървеше пред тях и ги развличаше с разказите си за различните момичета, които сочеше с пръст. Онази там беше Естер Диърборн, приятелката на Роуз Ред. Красива е, нали? Но е много саркастична. Следващите две са Ейми Олсъп и Елен Грей. Те винаги се разхождат заедно, защото са много близки приятелки. Да, симпатични са, но са толкова отчайващо примерни. Ейми не е получила нито една забележка миналия срок. А онова дете с тънките опашчици е Бела Аркрайт. Защо Кейти толкова се интересува от нея? Тя е злобна.

— Висока колкото малката ни сестра Елси — отговори Кейти. — А кое е това красиво момиче с кадифената розова шапка?

— Наистина ли мислиш, че е красива? Не съм съгласна. Казва се Луиза Агню. Живее в Ашбърн — съвсем близо до нас, но нашите не ги познават. Семейството й не принадлежи към доброто общество.

— Колко жалко! Изглежда толкова симпатична и изискана.

Лили неодобрително тръсна главата си:

— Те са съвсем обикновени хора. Живеят в миниатюрна къщичка, а баща й рисува портрети.

— Но това сигурно е чудесно! Никога ли не те е канила да разгледаш картините?

— Господи! — възмути се Лили. — Не, разбира се. Казах ти, че не си общуваме с тях. Говоря си с нея само когато сме тук, но никога не се срещаме, когато съм си вкъщи.

— Движете се, млади госпожици! Защо спряхте? — извика госпожица Джейн.

— Да, движете се — промърмори зад тях Роуз Ред. — Не чувате ли заповедта на полицая?

Между разходката и времето за чай пак имаше почивка. Лили използва тази възможност да посети стая номер 6. Тя беше изчакала да види как ще бъдат приети двете момичета в пансиона, преди да покаже връзките си с тях, но след като Роуз Ред ги похвали, беше готова да им бъде приятелка.

— Колко е красиво! — каза тя, след като огледа стаята. — Вие получихте крайната стая все пак. Какво чудесно време ви предстои! Толкова лесно можете да виждате прозореца на Бъри Сърлз. Говорихте ли вече с него?

— Да говорим с него? Разбира се, че не! Как бихме могли? Той не ни познава и ние не го познаваме — отговори Кейти.

— Това няма значение, половината момичета от пансиона си разменят поклони и дори флиртуват с момчета, които не познават. Няма да ви е забавно, ако сте толкова придирчиви.

— Не харесвам този тип забави — енергично отвърна Кейти, — предполагам, че и Кловър също. И не мога да си представя как едно момиче може така да се държи. Това не е изискано.

Кейти много харесваше тази думичка — „изискано“. Винаги наблягаше на нея. Тя по някакъв начин беше свързана с братовчедката Хелън и означаваше всичко, което е добро, мило и благородно.

— Нямах представа, че си толкова благовъзпитана — нацупено промърмори Лили. — Майка ми беше казала, че си предвзета и педантична като баба си, но не предполагах…

— Колко си груба! — прекъсна я Кловър, готова горещо да защити Кейти, ако някой я обиждаше. — Кейти предвзета и педантична! Изобщо не е такава! Тя е много по-весела от останалите момичета, но това е приятно веселие, а не като ужасното бърборене за момчета. Надявам се, че майка ти не е казала подобно нещо.

— Аз, по-точно тя… аз нямах предвид точно това — заекна Лили, изплашена от възмутения поглед на Кловър. — Исках да кажа, че Кейти е много сериозна за възрастта си и лошите момичета като мен трябва да внимават. Не се сърди, Кловър, сигурна съм, че е приятно да бъдеш послушна, добра и да служиш за пример.

— Не искам да служа за образец — почервеня Кейти. — Но, Лили, нямаше ли майка ти и майките на другите момичета да се шокират, ако разберат за проявите ви тук?

— Не думай! Мама би ме убила! За нищо на света не бих й позволила да разбере.

Точно в този момент Роуз дръпна чекмеджето си и попита дали Кловър не би дошла да й помогне за малко. Лили се възползва от отсъствието и попита:

— Дойдох да те помоля да се разхождаш с мен четири седмици. Съгласна ли си?

— Благодаря ти, но аз се разхождам с Кловър.

— С Кловър? Но тя ти е сестра, можеш да се откажеш.

— Не искам да се отказвам. На нас с Кловър ни е приятно да сме заедно.

Лили се облещи.

— Никога не съм чувала подобно нещо. Вие сте истински романтички. Момичетата ще ви нарекат „неразделните“.

— Нямам нищо против да съм неразделна с Кловър — засмя се Кейти.

Следващият ден беше събота, следователно почивен ден, но имаше толкова много неща за вършене, че не остана време за почивка. Момичетата трябваше да се упражняват за училище, да си позакърпят дрехите, да подредят идеално чекмеджетата си преди следобеда, когато госпожица Джейн щеше да мине по стаите на проверка. Съботата беше и ден за писане на писма и по този начин се превръщаше в един от най-натоварените дни.

Рано сутринта госпожица Джейн се появи в квакерското крило с листчета хартия и остави по едно пред всяка врата. На тях бяха написани часовете, в които момичетата щяха да ходят на баня.

— Всяка от вас трябва да носи кърпа, гъба и сапун — съобщи тя на Кейти. — Да сте долу пред стълбите точно в девет и двадесет и пет. Закъсненията се наказват със забележка — госпожица Джейн произнасяше всяка дума като машина и затваряше устата си като с щракване в края на всяко изречение.

— Отвратително същество! Надявам се, че мисионерът ще дойде и ще си я прибере — отбеляза Роуз Ред от вратата си и направи физиономия на госпожица Джейн, след като тя си тръгна.

— Обясни ми за тази баня — попита Кейти. — Тя не е ли част от училището? Къде се намира?

— Не, банята не е собственост на пансиона. Тя принадлежи на господин Перит и всеки може да я посещава. Само в събота е запазена за нас. Не обърна ли внимание, когато ходихме на разходка? Намира се на една улица с хлебарницата. Първо прекосяваме поляната, минаваме покрай къщата на професор Секом и през цялото време можем да бъдем наблюдавани от момчетата в колежа. Те, разбира се, имат бинокли и ни оглеждат. Колко отвратително: „Кърпа, гъба и сапун“. Ако можех само да накарам госпожица Джейн да изяде сапуна, който ме кара да нося през целия град!

— Но Роуз! — протестира Мери Силвър.

— Наистина бих го направила, че и кърпата за десерт — отвърна безстрашно Роуз. — Почакайте! Хрумна ми блестяща идея!

— Каква? — извикаха в един глас останалите три момичета, но Роуз само сви устни, изкриви веждите си и изчезна в стаята си, като заключи след себе си. Мери Силвър остана навън и примирено седна в хола, докато Роуз не благоволи да отвори вратата. Това не стана, докато не дойде време да се ходи на баня. Кейти и Кловър вече тръгваха, когато Роуз си показа главата и каза, че след малко слиза.

Момичетата бяха осем, а госпожица Джейн ги придружаваше. Бяха изминали вече половината път, когато тя забеляза, че всички се тресат от беззвучен смях. Само Роуз вървеше прекалено скромно, сякаш не разбираше на какво се смеят останалите. Госпожица Джейн рязко и неприветливо огледа момичетата едно по едно, след това спря и извика:

— Розамунд Рединг! Какво си позволяваш?

— Какво се е случило, госпожице? — попита Роуз с израз на невинен агнец.

— Кърпата ти! Гъбата ти! — задъхваше се госпожица Джейн.

— Да, госпожице, взех си ги — дръзко отвърна Роуз, посочвайки шапката си. И наистина те бяха там, кърпата висеше назад като воал, гъбата беше закрепена от едната страна като кокарда, а отпред се мъдреше парче розов сапун, внимателно закрепен в средата на черната кадифена шапка.

Госпожица Джейн спря Роуз и бързо свали от нея украшенията.

— Ще видим какво ще каже госпожа Флорънс за твоето поведение — мрачно каза тя, прибра кърпата и сапуна в чантата си и каза на Роуз да върви до нея, сякаш беше престъпник под охрана.

Банята беше хубава, с осем малки кабинки, във всяка от които имаше топла и студена вода. На Кейти много би й харесало, ако не беше мисълта за пътя до пансиона. Сигурно ще изглеждат абсурдно, помисли си тя, с гъбите и мокрите кърпи.

Госпожица Джейн удържа на думата си. След като мина обедът, Роуз беше извикана при госпожа Флорънс и стоя при нея цели два часа. След това излезе със зачервени очи и с трясък затвори вратата на стаята си. Не след дълго обаче тя се съвзе дотолкова, че да прати по системата от чекмеджета бележка, на която пишеше следното:

„Сърцето ми е разбито!

Р. Р.“

Кловър побърза да я утеши. Роуз седеше на пода и държеше много чиста носна кърпичка. Тя се избърса и положи глава на коленете на Кловър.

— Сигурно съм най-лошото момиче на този свят — каза тя. — Госпожа Флорънс мисли така. Тя каза, че аз влияя зле на училището. Не е ли обидно?

— Имах намерение да бъда послушна този срок — продължи Роуз, — но каква полза от това? Със същия успех риба би могла да свири на пиано. Винаги е било така, още откакто бях малка. Силвия казва, че в мен се е вселил зъл дух. Мислиш ли, че наистина е така? Той ли ме прави толкова ужасна?

Кловър започна да я успокоява. Не можеше да понесе Роуз да се чувства толкова зле.

— Не е ли смешна госпожица Джейн? — продължи Роуз и закачливо добави:

— Забеляза ли Бъри и Алфред Секом?

— Не, къде бяха те?

— Съвсем наблизо, до оградата. Докато госпожица Джейн сваляше кърпата, те ме разсмиваха, а Бъри правеше такива физиономии, че едва се сдържах да не избухна в смях. Това момче има истинска дарба да прави физиономии. Като малки идвахме тук на гости и той често ни стряскаше.

— Значи го познаваш отпреди училището?

— Разбира се. Познавам всички момчета от Хилсовър. Играехме заедно на пясъка. Те вече пораснаха и са в колежа, а когато се срещнем, са много достолепни и се наричаме: „госпожице Рединг“, „господин Секом“, „господин Сърлз“, но всъщност сме си приятели като преди. Когато ходя на чай при госпожа Секом, Алфред винаги кани и Бъри и си прекарваме много добре. Но този срок госпожа Флорънс сигурно няма да ме пусне да отида, толкова се беше ядосала за кърпата.

Кейти почувства облекчение, когато Кловър й предаде разговора. Роуз беше немирно, но почтено момиче. Кейти можеше да не я причислява към тези ученички, които флиртуваха с непознати ученици.

Учудващо бързо двете сестри се установиха на новото място и свикнаха с живота в пансиона. Още преди да изминат шест седмици Кейти и Кловър имаха чувството, че от години живеят в Хилсовър. Донякъде това беше така, защото постоянно бяха заети. Нищо не кара времето да лети така бързо, както заетостта във всяка секунда и планирането на всеки час за определена работа.

Те се сприятелиха с някои от момичетата, най-вече с Елен Грей и Луиза Агню. Лили не приемаше тази връзка и я приемаше като обида за самата себе си. Но Кейти не беше близка с никого така, както Кловър се беше сприятелила с Роуз Ред. Отначало Кейти малко я ревнуваше. Беше свикнала да възприема Кловър като своя собственост, затова не й беше лесно да я подели с някого. Имаше моменти, в които се чувстваше и отхвърлена, и наранена, и изоставена. Но това беше само понякога. Кейти беше достатъчно здравомислеща, за да позволи на лошите мисли да я завладеят. Тя започна да харесва Роуз и Роуз започна да я харесва. Накрая сестрите си поделиха приятелството с Роуз, както си поделяха други неща, и престанаха да изпитват ревност.

Но въпреки приятните мигове приятелството с Роуз донесе и някои лоши моменти. „Малкият зъл дух“ вътре в нея винаги предизвикваше неприятности, в които нейните приятели малко или много участваха. Винаги след това Роуз страдаше и се каеше, но това не променяше нещата: следващия път беше също толкова непослушна, както и преди.

— Какво става? — попита я Кейти един ден, когато срещна Роуз в хола с връзка черни шалове и ленти на ръката й.

— Шшт! — тайнствено прошепна Роуз. — Сенаторът Браун е починал — чувала си го, нашият сенатор. Ще украся прозореца ни в знак на траур. Трябва да му отдадем нужното уважение.

След два часа госпожа Нипсън забеляза как група ученици в двора на директора гледат към пансиона. Тя се приближи до тях и чу да коментират украсата по прозореца на Роуз. Той беше драпиран с черно, а снимката на починалия сенатор беше окачена в средата на венец от плачеща върба. Разбира се, госпожа Нипсън изтича горе и разкъса черната украса. Роуз получи своята порция конско и забележка, но каква ли бе ползата от това?

Само след няколко дни Кейти и Кловър кротко си седяха в стаята в часа за самостоятелна подготовка. Изведнъж долното чекмедже с трясък се отвори и бавно започна да се движи, докато не падна окончателно на пода. В отвора се показа палавото лице на Роуз. Тя се промъкваше от едната стая в другата.

— Колко е хубаво! — прошепна тя. — Никога не се бях сещала! Сега ще можем да се събираме в часовете за подготовка, а и други неща можем да измислим.

— Роуз, връщай се! — настоятелно прошепна Кловър, въпреки че не можеше да спре смеха си.

— Да се върна? В никакъв случай! Идвам ви на гости — отговори Роуз и продължи да се промушва. Но в този момент вратата се отвори и влезе госпожица Джейн. Тя беше чула гласове в стаята и беше влязла да провери какво става.

Роуз страшно се уплаши и направи рязко движение назад. Но тъй като отворът беше тесен, тя се заклещи и не можеше да помръдне нито напред, нито назад. Затова се наложи госпожица Джейн да й помогне, докато Кейти и Кловър стояха до нея и не смееха нито да се намесят, нито да се разсмеят. Когато Роуз се изправи на крака, госпожица Джейн изля гнева си в един шамар.

— Отиди в стаята си — каза тя. — Ще докладвам за вашето поведение, момичета, и за този скандален акт на непослушание.

Роуз си отиде, но след две минути чекмеджето, което госпожица Джейн беше поставила на мястото му, се отвори отново и вътре имаше следната бележка:

„Ако повече не се видим, предайте любовта ми на моето семейство и им кажете как съм умряла. Прощавам на враговете си и оставям на Кловър гривната си.

Благославям ви.

С най-добри чувства:

Вашата нещастна приятелка Р. Р.“

Госпожа Флорънс много се ядоса и не пожела да слуша никакви обяснения. Наказа със забележка Кейти и Кловър. Беше несправедливо и Роуз се почувства ужасно. Тя молеше и настояваше, но госпожа Флорънс само отговори:

— Всички сме виновни, сигурна съм в това.

— Много се е променила — констатира Роуз. — Не знам каква е причината, но не я харесвам както преди.

Истината беше, че госпожа Флорънс смяташе да напусне пансиона през лятото и го възприемаше по-скоро като училище на госпожа Нипсън, отколкото като свое. Затова тя не се опитваше да вникне в проблемите и да бъде напълно справедлива към ученичките, с които вече нямаше да се занимава.