Сюзан Кулидж
Кейти на училище (4)

Четвърта глава
В пансиона

Нощта бе кратка за момичетата, които бяха изморени от пътуването и много им се спеше. Към седем часа Кейти се събуди от вдигането на щорите и щом отвори очите си, видя до прозореца Кловър, която надничаше през наполовина вдигнатата капандура. Когато чу, че Кейти се размърда, тя извика:

— Ела да видиш! Толкова е интересно! Виждам колежа и църквата. Мисля, че и пансионът е там, но не съм сигурна. Сградите са толкова еднакви.

Кейти стана и бързо се приближи до прозореца. Хотелът беше разположен от едната страна на зелена общинска мера, засадена с дървета и оградена с тъмна ограда. Покрити с пясък алеи я пресичаха от единия край до другия. Срещу хотела имаше дълга редица от червени сгради, между които се виждаха и една-две кафяви с кубета. Това очевидно бяха училищата, а дългата сива сграда с кула беше църквата. И кое ли от белите здания със зелени капаци на прозорците беше пансионът, момичетата не можеха да преценят. Кловър реши, че е това с градината, но Кейти не мислеше така, защото Лили нищо не беше споменала за градина. Те толкова дълго спориха, че звънеца за закуска ги изненада и трябваше да побързат да се облекат. Баща им сигурно ги чакаше.

Когато закуската привърши, доктор Кар им каза да си сложат шапките и да отидат до училището с него. Кловър го хвана за едната ръка, Кейти за другата и така тримата заедно поеха по една от диагоналните алеи, които пресичаха общинската мера.

— Това е — посочи доктор Кар една къща.

— Не е която ти мислеше, Кловър — каза Кейти.

— Не — отговори малко разочаровано Кловър. Къщата, която баща й показваше, в никакъв случай не беше толкова хубава като тази, която тя си беше избрала.

Сградата беше висока и тясна с капандури на покрива и квадратна врата с бели колони. Купчина куфари и сандъци бяха стоварени пред нея. Отгоре се чуваха гласове. Глави на момичета се провесиха от горните прозорци при звука на отварящата се врата.

Салонът, в който бяха въведени, беше натъпкан с тежки старомодни мебели. Диванът и креслата бяха покрити с черно и стояха твърде близо до стената. На масата лежаха книги, подредени по две, като горните образуваха точно прав ъгъл с долните. В камината имаше букет от изсъхнала трева. Нямаше никакви картини, освен портрет с маслени бои на неприятен стар джентълмен с перука и очила, който величествено беше положил ръката си върху наполовина отворената Библия. Стаята не беше в никакъв случай приятна. Никой не се грижеше да повдигне духа на новопостъпилите в училището и Кейти, която беше особено чувствителна към неприветливи стаи, се притисна инстинктивно към баща си.

Две жени се изправиха насреща им. Едната от тях, висока и величествена на вид, беше госпожа Флорънс. Другата им бе представена като „моят помощник-директор госпожа Нипсън“. Госпожа Нипсън не беше висока. Имаше кръгло лице, стиснати устни и леко притворени сиви очи.

— Тази госпожа е мой пълноценен заместник при ръководството на училището — обясни госпожа Флорънс. — Когато замина, тя ще поеме цялата работа.

— Надявам се, че това няма да е скоро — отговори доктор Кар, неприятно изненадан, че учителката, за която беше слушал и заради която се беше съгласил да се раздели с децата си, смяташе да отстъпи мястото си на друга.

— Не е съвсем ясно още — отговори госпожа Флорънс. След това тя учтиво, но толкова решително смени темата, че доктор Кар нямаше възможност да зададе повече въпроси. Учителката заговори за занятията и за това, което Кейти и Кловър ще изучават. Накрая тя предложи да им покаже стаята. Таткото също може да дойде, добави тя.

— Предполагам, че Лили Пейдж, която ми каза, че ви е братовчедка, ви е разказала за разположението на стаите в сградата — обърна се тя към Кейти. — Стаята, която ви е препоръчала, е в задната част. „Квакерското крило“ — така го наричат момичетата.

Тя говореше с усмивка и когато Кейти за първи път я погледна в очите, усети, че тя наистина е такава, каквато Лили я описа. Госпожа Флорънс беше като царица.

Всички заедно се качиха горе. Момичетата, които се бяха надвесили през перилата, побързаха да се приберат.

Госпожа Флорънс поклати глава.

— Първият ден е винаги малко по-свободен — коментира тя, докато ги водеше по незастлания коридор към крайната врата. Няколко стъпала водеха в квадратна стая с рафт, който обикаляше три от стените и на който бяха сложени легени и кани, а над тях бяха закачени кърпи. Кейти разбра, че това е ужасната умивалня.

— Нашата тоалетна — отбеляза госпожа Флорънс.

След умивалнята следваше много дълъг коридор, осветен от двата края с прозорци. Вратите от едната му страна бяха номерирани „едно“, „две“, „три“ и така нататък. Някои от тях бяха наполовина отворени. Докато минаваха, Кейти и Кловър мернаха момичета, куфари и затрупани легла. При номер 6 госпожа Флорънс спря.

— Това е стаята, в която смятам да ви настаня — каза тя.

Кейти и Кловър любопитно се огледаха. Стаята беше малка, но слънцето весело грееше през прозореца. Имаше легло, маса, столове и етажерка, освен това вграден шкаф с чекмеджета и вратички над тях.

— Това е вместо бюро, а тук ще прибирате дрехите си — обясняваше госпожа Флорънс, отваряйки едно от чекмеджетата. — Надявам се, че след като се устроите, ще ви хареса. Стаите са малки, но на младите хора не им трябва толкова място, колкото на старите. Голямата ви дъщеря, доктор Кар, изглежда много по-разумна и пораснала, отколкото си я представях. На колко години казахте, че е?

— На шестнадесет, но толкова дълго беше затворена в стаята си заради болестта, за която ви писах, че може би ще ви се стори малко поизостанала в някои отношения. Бих искал тя да запази навиците, създадени вкъщи — например обтриването с гъба и студена вода всяка сутрин, а виждам, че в стаите няма дори леген. Затова ще ви помоля да разрешите на моите момичета да ползват поне един. Може би вие ще ми кажете къде мога да купя легени.

На госпожа Флорънс не й стана приятно, но не можеше да възрази, затова тя обясни къде е магазинът. На Кейти камък й падна от сърцето. Тя си помисли, че стая с умивалник би изглеждала много по-удобна за живеене. Простотата и голотата й носеха чара на новото. Освен това й се струваше много привлекателна идеята да живее в къща, пълна с момичета.

Те не останаха дълго в стаята, а отидоха да пазаруват. Магазините бяха малко и бяха далеч от Хилсовър. Откриха хубав малък леген и люлеещ се стол, а също така татко купи удобно дълго кресло с облегалка и възглавничка. То беше за Кейти.

— Недей да учиш, ако те боли гърбът — предупреди я баща й. — Щом си изморена, легни си за половин час и кажи на госпожа Флорънс, че така съм наредил аз.

— Или на госпожа Нипсън — добави Кейти с мрачен тон. Госпожа Нипсън не й хареса и идеята за съвместно ръководство на училището я тревожеше.

След това тримата набързо хапнаха в хотела и дойде време доктор Кар да си заминава. Отидоха заедно до училището и се сбогуваха на стълбите пред него. Момичетата не се разплакаха, но много силно се притиснаха в баща си. Влагаха толкова чувства в целувките си, че доктор Кар усети сълзите в тях. Лили може би щеше да си помисли, че са коравосърдечни, но не и баща им, който разбираше по-добре.

— Вие сте моите смели момичета — каза той. После ги целуна още веднъж и побърза да си тръгне. Може би не искаше да забележат, че очите му бяха замъглени.

Когато вратата зад тях се затвори, Кейти и Кловър разбраха, че са сами сред непознати. Усещането не беше приятно и докато се изкачваха по стълбите към квакерското крило, момичетата се почувстваха много самотни.

— А! Значи вие сте в съседната стая — весело каза някой, когато минаваха край стая номер 5. Роуз Ред надникна иззад вратата. — Много се радвам — продължи тя и сърдечно им стисна ръцете, — аз предположих, че може би ще сте вие, но не бях сигурна. Как се чувствате?

— О! Значи ти ще живееш до нас? — зарадва се Кловър.

— Да. Няма да ви се разсърдя, въпреки че аз исках да живея в последната стая. Но госпожа Флорънс не ми позволи. Влезте да ви запозная с другото момиче в стаята. Това е против правилника, но няма значение: никой не спазва правилника първия ден.

Те влязоха. Стая номер 5 беше съвсем същата като номер 6, но Роуз Ред беше разопаковала багажа си и я беше украсила с всякакви дреболийки. На масата бяха поставени книги и кутии, цветни литографии бяха закачени по стените, голяма синя розетка украсяваше таблата на леглото, пердетата бяха завързани с розови панделки, над прозореца имаше свежи и ароматни клончета от бучиниш. Ефектът беше фантастичен и Кейти и Кловър в един глас възкликнаха: „Колко е красиво!“

Съквартирантката на Роуз Ред беше бледо, срамежливо момиче с изплашен поглед и малки ръчички, които мърдаха неспокойно, докато се движеше и говореше. Тя се казваше Мери Силвър. Двете с Роуз Ред бяха толкова различни, че Кейти много се учуди защо се бяха събрали да живеят заедно. По-късно тя разбра защо. Роуз Ред обичаше да защитава, а Мери — да бъде защитавана, Роуз да говори, а Мери да слуша. Мери очевидно смяташе Роуз за най-забавното същество на света и се разсмиваше при всичките й шеги.

— Само помисли, Мери — започна Роуз, след като й представи Кейти и Кловър, — тези две момичета са получили последната стая. Защо ли госпожа Флорънс не я е дала на нас? Много странно.

Мери неспокойно захихика. Държеше се така, сякаш знаеше причината, но не смееше да я каже.

— Няма значение — продължи Роуз. — Казват, че изпитанията каляват човека. Освен това е хубаво да имаме приятни съседи, щом самите ние не можем да сме в тази стая. А вие сте приятни момичета, нали? — обърна се тя към Кловър.

— Така мисля — засмя се Кловър.

— И аз така мисля. Бих могла да преценя и без да ви питам. Ще бъдем добри съседи, нали? Погледнете — тя извади едно от вградените чекмеджетата и го сложи на леглото. — Виждате ли? Вашите чекмеджета са точно зад нашите. Винаги в часовете за учене мога да ви напиша бележка и да ви я пъхна в чекмеджето. Вие можете да направите същото. Не е ли забавно?

Кловър отговори „Да“, но Кейти, въпреки че се засмя, поклати глава.

— Не ни карай да правим забранени неща — каза тя.

— О, скъпа! — възкликна Роуз Ред. — Нима смятате да бъдете послушни? Ако наистина е така, само ми кажете и аз ще престана. Ще го понеса някак си — и тя се завъртя толкова смешно, че всички прихнаха. Мери Силвър също се засмя, но както обикновено внезапно спря.

— Това е Мери — продължи Роуз, — тя е истинско съкровище. Тя е образец на съвършенството. За мен е истинско изпитание да имам съвършена съседка. Но ако има друга такава в училището, само ми кажете и аз ще се преместя при нещастниците в таванското крило. Всъщност вие самите не изглеждате съвършени. Особено ти — тя посочи Кловър. — Очите ти са сини като теменужки, но такива са и очите на сестра ми Силвия, а няма по-голяма вещица от нея в цял Масачузетс. Очите много често лъжат. Колкото до тебе — тя се обърна към Кейти, — толкова си висока, че не мога да те възприема наведнъж, но частта, която виждам, не изглежда лошо.

Докато коментираше, Роуз седеше на прозореца. Внезапно, като се наведе навън, тя се изчерви и кокетно кимна на някого. Кейти погледна и видя симпатичен младеж, който току-що беше вдигнал шапката си за поздрав.

— Това е Бъри Сърлз — каза Роуз. — Той е син на директора. Пътят за стаята му минава през двора. Тя е там, виждате ли червените пердета? Намира се точно срещу вашия прозорец.

— Така ли? — възкликна Кейти, припомняйки си какво й беше разказвала Лили Пейдж. — Затова ли вие искахте… — тя спря, за да не ги засегне.

— Затова ли искахме да сме във вашата стая? — студено попита Роуз. — Не знам. Не съм се замисляла, че може да е за това. Мери! — рязко извика тя. — Дали не настояваше да сме в крайната стая заради Бъри Сърлз?

— Роуз! Как можеш да си помислиш такова нещо? — възпротиви се бедната Мери.

— Надявам се да е така, в противен случай би се наложило да го споделя с госпожа Флорънс — продължи Роуз с чувство на загриженост за приятелката си. — Аз съм отговорна за теб и за твоя морал, Мери. Хайде да сменим тази неприятна тема.

Тя погледна сериозно трите момичета за момент, след което ъгълчетата на устните й започнаха да треперят, неудържимите трапчинки се появиха на бузите й и Роуз избухна в смях, падайки по гръб в стола си.

— О, Мери, колко си наивна! Някой ден ще ме умориш! Не говорех сериозно, разбира се. Обещавам да бъда добра през този срок. Забравете това и не ми се сърдете — добави тя умоляващо, тъй като Кейти и Кловър станаха да си ходят.

— Няма — отговори Кейти.

Що се отнася до чувствителната Кловър, тя почти се беше влюбила в Роуз още от първия ден.

След няколко часа упорита работа стая номер 6 бе подредена и изглеждаше вече различно. Кърпи с ресни покриваха масата и легена. Снимка на доктор Кар и други картинки украсяваха стените, люлеещият се стол беше поставен до прозореца, куфарите бяха скрити под специални покривала, направени за тази цел от старата Мери. На перваза стоеше вазата на братовчедка им Хелън, която Кейти грижливо беше опаковала между дрехите си.

— Сега — каза тя, като завърза пердето с панделка като вкъщи, — трябва само да съберем диви цветя за моята ваза и всичко вече ще бъде подредено.

На вратата се почука. Влезе Роуз.

— Готови ли сте? — попита тя. — Може ли да вляза и да видя?

— О, колко е хубаво! — възкликна тя, оглеждайки се наоколо. — Човек може да прецени едно момиче само като погледне стаята му! Мога да кажа, че сте чисти, изискани и добри домакини, че Елен Грей е светица, Сали Сатърли е лекомислена, а Лили Пейдж е малка преструвана — о, как забравих! Тя ви беше братовчедка, нали? Колко нетактична съм! — тя погледна към Кловър и трапчинките пак се появиха на бузите й.

— Господи! Леген! — продължи тя. — Откъде го имате?

— Баща ни го купи — обясни Кейти. — Той помоли за разрешение госпожа Флорънс.

— Колко мило от негова страна! Ще пиша на баща си също да поиска разрешение.

По-късно тя писа и резултатът беше, че това се превърна в мода и много други родители също „помолиха за разрешение“. Госпожа Флорънс бе принудена да изостави идеята за обща умивалня и да осигури възможности за измиване във всяка стая. Искането на Кейти повлече крак. Но това надали я направи по-популярна сред възпитателите.

— Между другото къде е Лили? — попита Кейти. — Не съм я виждала днес.

— Искаш ли да знаеш? Мога да ти кажа. Седи на един стол, краката й са на друг, а главата й на рамото на съквартирантката. Навярно плаче.

— Откъде знаеш? Видя ли я?

— Не! Не съм я виждала. Не е необходимо. Виждах това миналия срок и по-миналия. Винаги прекарва първия ден в училището по този начин. Ще ви заведа, ако искате сами да се убедите.

Заинтригуваните Кейти и Кловър я последваха нагоре по стълбите. Наистина Лили седеше точно както Роуз беше предсказала. Лицето й беше подуто от плач. Когато видя момичетата, зарева още по-силно:

— Тук е ужасно! Ще умра, сигурна съм в това! Защо баща ми ме накара да дойда тук?

— Лили, не се прави на идиотка — без никакво съчувствие каза Роуз. След това тя седна на леглото и започна да прави различни смешни физиономии на „Ниоба“, както тя нарече Лили, имайки предвид древногръцката богиня на скръбта. Останалите момичета избухнаха в смях и „Ниоба“, въпреки че сърдито сви рамене и каза: „Не ставай смешна, Роуз“, бе принудена да престане да плаче. Отначало Лили леко се усмихна, след това се чу смях и тя обяви, че се чувства вече по-добре.

— Браво, Ниоба! — каза Роуз. — Сега измий лицето си и се приготви за чая, защото звънецът всеки момент ще бие. А ти, Ани, би било добре да подредиш чекмеджетата си — палаво намигна тя на другото момиче. Ани побърза със смях, който напразно се опитваше да скрие.

— Ти си безсърдечна! — извика изкараната от търпение Лили. — Мисля, че си направена от парче мрамор, не изпитваш никакви чувства. Както и ти, Кейти. Не пророни нито сълзица.

— По този проблем — каза провокативно Роуз, — трябва да се поразсъждава: ако носът отвън е червен като рак, то каква е температурата на сърцето отвътре, и обратното?

Звънецът удари тъкмо навреме, защото Лили отново се накани да плаче. Тя започна яростно да реше косата си и всички побързаха надолу по страничната стълба, която момичетата трябваше да използват. Столовата не беше голяма и само част от момичетата можеха да седнат, затова се хранеха на смени.

Госпожа Нипсън седеше край подноса с чая, до нея беше госпожа Флорънс. На другия край на дългата маса седеше строга дама, за която Лили прошепна: „Това е ужасната госпожица Джейн.“ Храната беше доста скромна: чай, хляб, масло и сушено говеждо. Момичетата ядяха в тишина, тъй като им беше забранено да говорят. Роуз Ред седеше до госпожа Флорънс и си говореше с нея и дори един или два пъти си позволи да се пошегува. Това удиви и възхити Кловър. Никой друг не продумваше освен: „Маслото, моля“ или „Подайте ми хляба, ако обичате“. След безмълвната вечеря момичетата се качиха по етажите, където бяха посрещнати от съученичките втора смяна с въпросите: „Защо толкова се забавихте? Какво имаше за вечеря?“

Вечерта премина в подготовка на уроците за утре и подреждане на аудиториите и класните стаи. Кейти си отдъхна, когато дойде време за лягане. Двете с Кловър тихо се съблякоха и си легнаха. В правилника, който беше закачен над вратата на стаята им, пишеше:

„Строго се забранява общуването между съквартирантките след биенето на звънеца за лягане“.

До този момент не изглеждаше трудно да се спази тази разпоредба. Чак след като духнаха свещта, Кловър се опита да прошепне много тихичко, защото може би госпожица Джейн дебнеше зад вратата им:

— Мислиш ли, че тук ти харесва?

Кейти прошепна също толкова предпазливо:

— Не съм много сигурна.

Така завърши първият ден в Пансиона.