Сюзан Кулидж
Кейти на училище (2)

Втора глава
Нова година — нови надежди

Когато лятото продължава и през октомври, зимата, за да навакса своето, избързва малко и хората остават лишени от есента. Така беше и тази година. Веднага след като жегите отминаха, стана студено. Листата, вместо да се оцветят в меки, гаснещи цветове като облаци при залез-слънце, станаха жълти изведнъж и паднаха от дърветата само за една бурна нощ. Стана голо и пусто. Дойде Денят на благодарността. Още преди от къщата да изчезне мирисът на пуйка, която се яде на този ден, дойде време да се закачат чорапите и да се украсява коледната елха. Тази година дървото беше сложено в чест на оздравяването на Кейти. Сеси, която беше заминала да учи в девически пансион, се върна за празниците. Всичко беше много приятно, само че дните отлитаха бързо. Кловър каза, че е странно колко кратко й се струва времето, по-кратко, отколкото на друго място и по друго време. Тя не можеше да си представи какво се е случило, обикновено времето беше предостатъчно. Сигурно Дори не беше нагласил правилно часовниците: те биеха толкова често.

Един ден, веднага след Нова година, доктор Кар влезе в стаята с писмо в ръката и каза:

— Господин и госпожа Пейдж ще дойдат да ни погостуват.

— Господин и госпожа Пейдж? — повтори Кейти. — Кои са те, татко? Познавам ли ги?

— Виждала си ги, когато беше на четири години, а Елси беше бебе. Разбира се, че не ги помниш.

— Кои са те, татко?

— Госпожа Пейдж е втора братовчедка на майка ти и известно време тя е живяла при баба ти и дядо ти. Била е като сестра на мама и вуйчо Чарлз. Доста отдавна не съм я виждал. Господин Пейдж е железопътен инженер. Той пътува по работа и ще спрат да ни погостуват за няколко дни. Братовчедка ти Оливия пише, че ще се радва да се запознае с всички деца. Направи всичко да се чувстват добре, Кейти.

— Добре, татко. Кога пристигат?

— В четвъртък, не, в петък — поправи се доктор Кар, като провери в писмото. — В петък, в пет и половина. Поръчай нещо специално за чая тази вечер, Кейти. Сигурно ще са огладнели от пътя.

Кейти с желание се приготвяше следващите два дни. Най-малко двадесет пъти тя влезе в синята стая, за да е сигурна, че нищо не е забравено, повтаряйки, като че ли беше урок по география:

— Кърпи за баня, кърпи за лице, кибрит, сапун, свещи, допълнително одеяло, мастило.

Хубав малък огън бе запален в стаята в петък следобед, а голям — в салона и беше много красиво със запалените лампи, китайската роза и здравеца на Кловър на прозореца. Масата за чай беше покрита с най-хубавата ленена покривка, а върху нея беше подреден порцелановият сервиз в розово и бяло. Сладкишите на Деби бяха много вкусни. Желето от ябълки беше прозрачно и нежно, а студеното пиле изглеждаше апетитно със зелената украса от магданоз. Имаше задушени картофи и разбира се стриди. Всички в Бърнет сервират стриди за чая, когато се очакват гости. Смятат се за специално блюдо, тъй като бяха скъпи и не се намираха лесно. Бърнет е на хиляда мили от морето и затова стридите са от консерва. Това им придаваше особен вкус на тенекия или по-скоро на калай. Жителите на Бърнет ги обичаха и винаги настояваха, че вкусът им е по-добър, отколкото на пресните. Всичко беше красиво — установи Кейти при последния си поглед върху приготовленията, като се надяваше татко да остане доволен, а братовчедката на мама да оцени колко добра домакиня е.

— Трябва ли да си обличам другото сако? — попита Фил, подавайки главата си през вратата. — И това не е лошо.

— Чакай да видя — каза Кейти, оглеждайки го от всички страни. — И това не е лошо, но мисля, че трябва да си сложиш другото, ако нямаш нищо против. Искаме всичко да е колкото се може по-хубаво, защото това са приятели на татко, а той няма често компания.

— Само малко е изтъркано — каза Фил навъсено, прокарвайки пръст по лактите. — Наистина ли трябва да се преоблека? Добре, щом искаш, ще го направя.

— Чудесно, миличък — целуна го Кейти, — и по-бързо, защото всеки момент ще пристигнат. И кажи, моля ти се, на Дори да побърза. От цяла вечност е горе.

— Дори е страхотно конте — отбеляза Фил. — Гледа се в огледалото и се цупи, ако пътят му не е прав. Аз не се грижа толкова за външния си вид. Това е момичешко. Джим Слак каза, че момче, на което косата му така блести, никога няма да стане президент, дори и да живее хиляда години.

— Добре — засмя се Кейти, — струва си да си чист, дори и да не станеш президент.

Тя не се разтревожи от желанието на Дори да се докара и да се хареса. Брат й слезе долу след малко, изряден и спретнат в най-добрия си костюм и я помоли да стегне синята панделка под яката му, което тя услужливо изпълни. Той много държеше на съотношението между големината на фльонгата и дължината на краищата й и затова я накара няколко пъти да я връзва, докато му хареса. Кейти тъкмо успя да му угоди, когато един файтон спря пред тяхната къща.

— Те са — извика момичето. — Тичай и отвори вратата, Дори!

Дори изтича, Кейти го последва и видя татко да въвежда висок господин и госпожа, която не беше висока, но римският й нос, дългата й шия, целият й вид и облекло създаваха такова впечатление. Кейти се наведе, като очакваше да я целунат и се почувства толкова малка, сякаш очите на госпожата я поглъщаха. Мисис Пейдж каза:

— Филип, възможно ли е това високо момиче да е твоя дъщеря? Боже мой, как лети времето! Аз очаквах малките създания, които видях последния път тук. А другото голямо момиче сигурно е Елси? Онова малко бебе? Не е възможно! Не мога да повярвам на очите си. Не мога да го проумея.

— Искате ли да седнете до огъня, госпожо Пейдж — попита плахо Кейти.

— Не ме наричай госпожа Пейдж, скъпа, наричай ме Оливия.

След това гостите влязоха в гостната, където Джоана и Фил очакваха да бъдат представени. Отново госпожа Пейдж повтаряше, че не може да проумее. Неизвестно защо това караше Кейти да се чувства неудобно.

Вечерята вървеше добре. Гостите ядяха и хвалеха яденето, доктор Кар изглеждаше доволен и каза:

— Мисля, че Кейти е прекрасна домакиня за възрастта си.

Кейти цялата пламна от удоволствие, а госпожа Пейдж я погледна с учудване, в резултат на което тя се почувства неудобно и леко й прилоша. Така беше през цялата вечер. Братовчедката на мама беше забавна и весела и разказваше смешни истории, но децата усещаха, че тя ги наблюдава и си съставя мнение за тях по поведението им. Децата са много подозрителни към възрастните, когато така се опитват да ги разкрият, и това им е неприятно.

На следващата сутрин госпожа Пейдж седна до Кейти, докато тя миеше чиниите от закуската, хранеше птиците и вършеше цялата домакинска работа.

— Мила моя — каза накрая, — ти си едно сериозно момиче! Човек би могъл да си помисли, че си на тридесет и пет. Не се ли смееш и лудуваш като останалите деца на твоята възраст? Защо моята Лили, която е четири месеца по-голяма от теб, все още е малка, държи се като бебе и бърбори за разни смешни неща от сутрин до вечер?

— Аз не съм много приказлива — опита да се защити Кейти, — но не знаех, че съм сериозна.

— Точно от това се страхувам — ти даже не го осъзнаваш! Ти си надраснала връстниците си. Мисля си, че това е лошо за теб. Цялата тази домакинска работа и грижи за малки момичета като теб и Кловър е неестествена. На теб тя не ти харесва, тя не харесва и на мен.

— Домакинската работа не ми пречи — възпротиви се Кейти, като опитваше да се усмихне. — Прекарваме чудесно времето си наистина, Оливия.

Братовчедката само сви устни и повтори:

— Това не е редно, моето момиче. Не е естествено. Не е за момиче като теб.

Беше неприятно, но което беше по-лошо, госпожа Пейдж започна да убеждава доктор Кар. Той се обезпокои от това, че тя смята Кейти за твърде сериозна и угрижена в сравнение с другите момичета на нейната възраст.

Кейти го улови да я наблюдава с учудване.

— Какво има, татко? Искаш ли нещо?

— Не, нищо. Какво правиш тук? Защо ти подшиваш завесите? Не може ли старата Мери да свърши това? Отиди да поиграеш с другите момичета.

— Татко! Ти си като братовчедката Оливия. Тя само ме кара весело да бъбря. Само че аз не искам да бъбря. Не знам как.

— Наистина не знаеш — каза с въздишка доктор Кар, нещо, което учуди Кейти.

Какво накара баща й да въздъхне? Не правеше ли нещо както трябва? Тя започна да си спомня какво ли би могло да бъде. Такова безсмислено самонаблюдение не водеше до нищо добро. Кейти изглеждаше по-сериозна от всякога.

Семейството нещо не харесва на госпожа Пейдж. Тя се стремеше да бъде добра към децата на братовчедката си, „толкова им липсва майка им, горкичките!“ Но не криеше, че поведението им я учудваше и разочароваше. Децата го усетиха, те винаги усещат такива работи. Двамата с господин Пейдж бяха много учтиви. Те хвалеха домакинството, реда в къщата и казваха, че няма по-добри деца на света от Джоана, Дори или Фил. Но въпреки всичко Кейти чувстваше неодобрението им и не можеше да не се радва, когато посещението им приключи и те си заминаха.

След отпътуването им нещата си тръгнаха постарому и Кейти забрави неприятностите. Баща й изглеждаше сериозен и твърде зает, но докторите често са такива, когато имат проблеми. Никой не забеляза това, както и няколкото писма от госпожа Пейдж, за съдържанието на които нищо не чуха, освен: „Братовчедката Оливия ви праща поздрави“. Затова Кейти беше потресена, когато един ден баща й я извика в кабинета си и й каза за новия си план. Тя разбра, че е нещо важно още щом чу гласа му — звучеше тържествено. Освен това той каза „дъще моя“, израз, който не употребяваше, освен в много важни случаи.

— Дъще моя — започна доктор Кар, — искам да поговоря с теб за нещо, за което много мислих. Дали да не започнете да ходите с Кловър на училище?

— На училище? При господин Найт?

— Не, не при господин Найт. В девически пансион, този, в който Лили Пейдж учи вече две години. Не чу ли как госпожа Пейдж разказваше за това, докато беше тук?

— Да, чух я. Татко, нали няма да ни пратиш там?

— Мисля да ви пратя — каза нежно доктор Кар. — Изслушай ме, Кейти, и не се чувствай толкова нещастна. Обмислих всичко много внимателно и ми се струва, че планът е добър, въпреки че не искам да се разделяме. Там наистина е хубаво, както каза братовчедката Оливия, а грижите за тази къща, от които ти не можеш да се отделиш, докато си в нея, ще ти отнемат детството. Господ ми е свидетел, че не желая да те превръщам в глупава хихикаща госпожичка, но искам да се радваш на младостта си, докато я имаш, а не да станеш възрастна, преди да си навършила двадесет години.

— Как се казва училището? — попита Кейти. Гласът й трепереше.

— Момичетата го наричат „Пансиона“. Намира се в Хилсовър на река Кънектикът, доста на север. Зимите там сигурно са студени, но въздухът е чист и здравословен. Това е едно от нещата, които ме накараха да планирам това. Климатът е много подходящ за теб.

— Хилсовър? Няма ли там и колеж за момчета?

— Да — колежът Ароумаут. Мисля, че винаги има колеж близо до девическите училища, въпреки че не мога да си обясня по какви причини. Не се страхувам, че можеш да се забъркаш в някоя колежанска историйка, както правят понякога момичетата.

— Колежанска историйка? Но защо ми трябва? Нали няма да имаме нищо общо с колежа? — попита Кейти, широко отваряйки честните си очи с такова неподправено учудване, че доктор Кар се разсмя и я потупа по бузата:

— Не, мила моя, няма да имате. Срокът започва през април. Трябва веднага да започнеш да се подготвяш. Госпожа Хол обучаваше Сеси за пансион, така че може да ти каже от какво се нуждаеш. Добре е утре да говориш с нея.

— Но, татко — извика Кейти, осъзнавайки какво става, — какво ще правиш ти? Елси е добро момиче, но е много малка. Не мога да си представя как ще се справиш. Сигурна съм, че ще липсваме на теб и на децата.

— Аз съм сигурен в това — каза доктор Кар с усмивка, която премина във въздишка, — но ще се справим, не се притеснявай. Госпожа Финч ще ни помага.

— Госпожа Финч? Снахата на госпожа Найт?

— Да. Майка й почина миналото лято и сега тя няма къде да живее. Ще й е добре дошло да дойде за една година и да се грижи за къщата. Госпожа Найт каза, че е добра домакиня, и аз мисля, че ще се справи с работата. Не очаквам да заеме твоето място, би било невъзможно — и доктор Кар прегърна Кейти и я целуна толкова нежно, че тя почти се предаде и се сгуши в него със сълзи:

— О, татко! Моля те, не го прави. Аз ще лудувам, ще бъда толкова млада колкото поискаш, няма да ставам възрастна, само не ни карай да заминаваме. Няма значение какво казва братовчедката Оливия, тя не разбира нищо. Братовчедката Хелън не би се съгласила с нея, сигурна съм.

— Напротив, Хелън одобрява плана, само би искала пансионът да е по-близо — каза доктор Кар. — Но, Кейти, не ме разубеждавай. Вече съм решил. Това ще бъде добре за теб и за Кловър, а когато се устроите в Хилсовър, ще се чувствате много щастливи, надявам се.

Нямаше смисъл да спори с баща си, когато беше решил нещо. Кейти знаеше това и спря да го моли. Тя отиде да намери Кловър и двете момичета си поплакаха от сърце заедно. Нещо като „ободряващ душ“ беше този плач, защото след като се успокоиха, всичко изглеждаше по-приемливо и добрите страни на заминаването започнаха да се проясняват.

— Пътуването сигурно ще е много приятно — каза Кловър. — Никога не сме били толкова далеч от къщи.

Елси, която все още изглеждаше много мрачна, при тази забележка избухна отново в сълзи.

— Не плачи, миличка — каза Кейти. — Помисли си само колко ще е приятно да ни пишеш и да получаваш от нас писма. Ще ти пиша всяка събота. Отиди да вземеш големия атлас и дай да видим къде ще ходим.

Елси донесе атласа и трите глави се наведоха над него. Кловър проследяваше маршрута с пръста си. Колко беше интересно! Железопътната линия криволичеше и минаваше през няколко окръга. Черните точки покрай нея бяха градовете и селата, които те щяха да видят. По-нататък линията завиваше на север край река Кънектикът и се насочваше към хълмовете. Те бяха чували, че долината на Кънектикът е много красива.

— Само помисли! Ще бъдем съвсем близо до нея — каза Кловър, — и ще виждаме хълмовете. Предполагам, че са много високи, не като хълма до Болтън.

— Надявам се — засмя се доктор Кар, който влизаше в стаята. Хълмът край Болтън беше една от любимите му шеги. Когато майка им за първи път пристигнала в Бърнет, тя била на гости при приятели в Болтън и един ден, докато се разхождали, те я попитали има ли достатъчно сили, за да се изкачи до върха на хълма. Майка им била свикнала да се катери по планините, затова се съгласила и продължила напред, много щастлива, че ще види хълм в този толкова равнинен край. Все пак се учудила, че никъде не го вижда. Най-накрая попитала къде е хълмът и — представете си — те току-що били стигнали върха му! Склонът бил толкова полегат, че тя въобще не разбрала, че се изкачва. Доктор Кар беше разказвал тази случка на децата си, но не беше успял да им обясни в какво се състои смешното. Когато Кловър отиде в Болтън, тя беше много изненадана от хълма: той беше много по-висок от островчето, което се показваше по средата на езерото в Бърнет.

Предстоеше голяма подготовка за заминаването на момичетата през третата седмица на април. Госпожа Хол беше много добра и съветите й бяха разумни. Въпреки това момичетата едва ли имаха достатъчно топли дрехи за студения климат на Хилсовър. Всичко за през зимата и за през лятото трябваше да се обмисли и да се вземе отсега, защото двете сестри нямаше да се върнат през есенната ваканция, а щяха да отидат на гости на госпожа Пейдж. Това беше най-неприятната част от пътуването. Кейти много настояваше за Коледа, но когато разбра, че има по три дни път в едната и в другата посока, а ваканцията е само една седмица, видя, че няма смисъл да настоява и се отказа от идеята. Елси се опитваше да я развесели, като бъбреше за коледни подаръци. Приготовленията отнемаха цялото им време. Госпожа Хол искаше те да ходят с нея по магазините, а госпожа Петингил настояваше да пробват това или онова и така си минаваха дните. Най-накрая всичко беше готово. Прекрасното бельо пристигна от шивачката, която пророни не една сълза, докато го переше при мисълта за заминаването на момичетата. Госпожа Хол умееше да подрежда багаж и сложи нещата им в няколко куфара и сандъка. Всички им даваха подаръци, сякаш бяха младоженки, които заминават на сватбено пътешествие.

Доктор Кар им даде часовници. Не бяха нови, но на момичетата им харесваха. Часовникът на Кейти беше принадлежал на майка й. Беше голям и старомоден с фина кутия. Часовникът на Кловър беше от баба й и беше още по-голям и със старовремски орнаменти на гърба — нещо като двойни възли за спомен, направени от злато в различни нюанси. Момичетата бяха много зарадвани от подаръците. Те ги носеха с черни каишки и през минута проверяваха колко е часът.

Елси знаеше за подаръците на баща си, затова тя беше подготвила бродирани калъфи за часовниците. Джоана даде на Кейти кутия за моливи, а на Кловър нож за разрязване на писма със седефена дръжка. Дори и Фил заедно купиха комплект от пликове и хартия за писма и помолиха момичетата да го ползват заедно. Госпожа Петингил донесе шишенце с балсам от джинджифил и мехлем против измръзване. Старата Мери предложи няколко игленика с лъскави остри игли.

Госпожа Финч — жената, която щеше да се грижи отсега за къщата — пристигна няколко дни след началото на приготовленията. Кейти й показа стаите и обясни какво трябва да прави и какво да не прави, за да осигури удобството на татко и на децата. Кейти предполагаше, че тя ще бъде добра с момчетата и няма да дразни Деби, като я кара да се жени за Александър. Деби най мразеше да й казват, че ще се жени за Александър. Вече всичко беше уредено и двете с Кловър очакваха с нетърпение промените, които им предстояха. Беше нещо ново и интересно, нещо, което вълнуваше въображението им.

Последната вечер беше тъжна. Елси беше твърде заета с приготовленията, но когато дойде време да се заключват куфарите, самообладанието й се изпари. Тя беше толкова разстроена, че повлия на всички, и не се знае какво щеше да се случи, ако не беше пристигнал един колет с влака. Пакетът беше от братовчедката Хелън, чиито подаръци идваха винаги тъкмо навреме. В него имаше два красиви копринени чадъра — единият кафяв, а другият тъмнозелен с инициалите на Кейти и на Кловър. Всички ахнаха от прекрасните подаръци и семейството прекара вечерта добре, а на следващата сутрин беше такова бързане, че никой нямаше време да плаче.

След като последните целувки се размениха, Фил настоя за още една. Доктор Кар, като гледаше натъжените лица, бе осенен от блестяща идея. Той извика Александър, каза му да впрегне старата Уити и да закара децата до Вилет Пойнт, за да махат с кърпички, докато корабът се отдалечава. Това предложение подейства като магия на настроението на децата. Фил започна да подскача, Елси и Джоана изтичаха да вземат шапките си. След половин час, когато корабът зави, те стояха с греещи от усмивки лица, махаха с кърпички и пращаха горещи целувки. Беше чудесно сбогуване с двете момичета, които стояха зад татко на палубата. След като Кейти и Кловър изгубиха от очи децата, те погледнаха напред през синята вода към непознатото място, където отиваха, и почувстваха, че пред тях се открива нов живот, който обещаваше да бъде наистина интересен.