Сюзан Кулидж
Кейти на училище (11)

Единадесета глава
Новогодишните подаръци

Октомври беше чудесен, чист и свеж, но през ноември времето се промени и стана много студено. Сутрин падаше слана, листата падаха и само черните стъбла в дворовете напомняха, че през лятото е имало цветя. Въпреки печката до вратата, стая номер 2 стана студена; неведнъж Кейти намираше четката си за зъби замръзнала. А това беше само намек за предстоящата зима. Момичетата настръхваха при мисълта за нея.

Към края на ноември госпожица Джейн тежко се разболя. Безпощадна към себе си, както към другите, тя си вземаше часовете като преди и никой не обръщаше внимание на дрезгавия й глас, докато болестта не я събори. Тя остана на легло около четири седмици. Това внесе промяна в училището, защото за момичетата беше голямо облекчение да не чуват острия й глас и да не я виждат. Може би те даже тайничко се радваха на нейната болест.

Кейти споделяше всеобщото настроение. Тя не обичаше госпожица Джейн. Но дните си минаваха един след друг и възпитателката не оздравяваше. Момичето започна да се безпокои. Една нощ тя дълго не можа да заспи и чу жестоката кашлица на госпожица Джейн. Кейти разбра, че тя е много болна и се зачуди кой ли се грижи за нея. Никоя от ученичките не припарваше до госпожицата. Слугите бяха все заети. И госпожа Нипсън, която не обичаше особено госпожица Джейн, също беше заета.

На сутринта, докато си учеше уроците, Кейти се замисли за това. Накрая тя попита госпожица Марш:

— Как е днес госпожица Джейн?

— Все същото. Не е тежко болна, така каза докторът, но много кашля и има треска.

— Някой грижи ли се за нея?

— Не, няма нужда. Сюзан се отзовава на звънеца при необходимост, а лекарствата й са на нощното шкафче.

Госпожица Джейн беше оставена сама на себе си. Кейти беше прекарала толкова дълго време на легло и знаеше колко е ужасно за един болен да е оставен насаме със звънеца и лекарството. Тя започна да съжалява госпожица Джейн и без да осъзнава какво прави, отиде и почука на вратата й. Прозвуча слабо „Влезте“ и тя видя учителката си отслабнала, бледа и много променена. Това не беше онази страшна и строга възпитателка, от която ученичките толкова се страхуваха. Тя толкова се изненада при вида на Кейти, че направи слабо усилие да изправи глава и да заговори с обичайния си тон.

— Какво има, госпожице Кар?

— Дойдох да ви видя как сте — отговори Кейти, учудена от собствената си смелост. — Толкова силно кашляхте тази нощ, че се опасявах да не сте по-зле. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Благодаря — каза госпожица Джейн, — много мило от ваша страна, но няма нужда.

Невероятно — госпожица Джейн благодари и нарече някого мил!

— Няма да ме затрудни. Искате ли нещо? — повтори Кейти, окуражена.

— Не знам. Можете да сложите още дърва в огъня — отвърна нелюбезно госпожица Джейн.

Кейти го направи, след това видя, че чашата беше празна и наля вода. Огледа стаята. По масата бяха разхвърляни вестници и книги, чистите дрехи от пералнята бяха върху стола, нищо не беше на мястото си и Кейти, която знаеше колко придирчива е възпитателката към реда, предположи, че разхвърляната стая сигурно я дразнеше.

— Ще ми позволите ли да разтребя? — каза тя, посочвайки натрупаните дрехи.

Госпожица Джейн я погледна недоволно, но нищо не отговори и затова Кейти прие мълчанието й за съгласие. Стараейки се да вдига колкото се може по-малко шум, тя отвори чекмеджетата и нареди вътре дрехите. След това отиде до масата и подреди листовете и книгите, сложи моливите и писалките в поставката. Накрая почна да чисти праха по масата с носната си кърпичка, което веднага накара госпожица Джейн да реагира.

— Не се прави така! — каза тя. — В шкафа има кърпа.

Кейти не можа да сдържи усмивката си, но намери кърпата и продължи да разтребва стаята. Сложи чиста кърпа на облегалката на леглата, подреди часовника, лекарствата и лъжицата на достъпно място върху шкафчето. Госпожица Джейн я наблюдаваше. Тя беше толкова учудена от самата себе си, задето позволява на Кейти да извършва всичко това, колкото и Кейти беше изненадана от съгласието на учителката. Болните често не се съпротивляват, защото нямат сили. Освен това беше приятно някой да се погрижи за разхвърляните неща.

Накрая Кейти опъна юргана и попита дали да оправи възглавниците.

— Няма значение — беше отговорът.

Не звучеше окуражаващо, но Кейти смело хвана възглавницата, изтупа я и я сложи отново на мястото. След това излезе от стаята колкото се може по-тихо, а госпожица Джейн нито каза „Благодаря“, нито пък показа, че забелязва нейното напускане.

Роуз Ред и Кловър едва повярваха на ушите си, когато чуха за случилото се. Те гледаха на Кейти като на човек, който току-що е излязъл невредим от клетката на лъва.

— Господи! — възкликна Роуз, поемайки си дълбоко въздух. — Настина ли? И тя не те направи на пух и прах!

— Съвсем не — засмя се Кейти. — Нещо повече, смятам пак да отида.

Тя удържа на думата си и започна често да ходи при госпожица Джейн. Винаги имаше нещо дребно за правене: или да се сложат дърва в огъня, или да се напълни каната, или да се дръпнат и пуснат пердетата. Една сутрин тя позволи на Кейти да я среше и момичето я вчеса толкова внимателно и леко, че след това госпожица Джейн я молеше всяка сутрин да го прави.

— Какво те е направило толкова добра болногледачка? — попита я един следобед.

— Самата аз бях дълго време на легло — отговори Кейти и разказа за четиригодишната си болест, за живота в стаята, грижите за къщата и ученето на уроците. Госпожица Джейн нищо не каза, но Кейти забеляза промяната в погледа й.

Така продължи до Коледа. Падаше се в петък и това съкращаваше ваканцията с един ден. Момичетата бяха разочаровани. Само някои можеха да си отидат вкъщи, повечето щяха да останат и прекарат празниците в пансиона до понеделник, когато започваха занятията.

— Не е много весела Коледа — каза си Кловър, погледна към непокритата част на прозореца и видя как големите снежинки се вихрят и падат. Стая номер 2 беше студена и тя побърза да отиде в класната стая, където рояк момичета се беше скупчил около печката. Всички бяха в лошо настроение, говореха за домовете си и колко весело празнуват там Коледа.

— Тук е ужасно! Ще плача през цялата нощ, толкова ми се иска да съм си вкъщи — хълцаше Лили на рамото на съквартирантката си.

— Ти си като госпожа Гъмидж от „Дейвид Копърфилд“ — каза Роуз. — Спомняте ли си, момичета? Когато овесената каша загоряла „всички бяхме огорчени, но най-огорчена беше госпожа Гъмидж“. Не е ли Лили като госпожа Гъмидж?

Това сравнение превърна сълзите на Лили в яд.

— Само ти можеш да бъдеш толкова ужасна и неприятна, Роуз Ред — извика тя ядосано. След това изскочи от стаята и с трясък затвори вратата.

— Сега отива в стаята си да се ядосва — каза Луиза Агню.

— Бих предпочела да си мълчиш, Роузи — прошепна Кловър. — Лили наистина се чувства зле.

— И какво от това? И аз се чувствам зле, и ти, и всички останали. Да не би само тя да има право да й е тъжно? Защо ни кара да се чувстваме още по-зле?

Кловър нищо не каза, а само продължи да чете. След десетина минути Роуз, която не оставаше дълго в лошо настроение, седна до нея и пусна примамливите си трапчинки.

— Прощавам ти — прошепна тя и лекичко ощипа Кловър по лакътя.

— За какво?

— За това, че си права. За Лили имам предвид. Признавам си, че малко ме дразни. Няма значение. Когато слезе, ще й се извиня. Тя е крокодил, но понеже е твоя братовчедка, ще бъда добра с нея. Целуни ме, за да ми докажеш, че не ми се сърдиш!

— Не ти се сърдя! — каза Кловър и я целуна по розовата бузка. — Чудя се дали някой може да ти се сърди повече от десет минути, Роузи!

— Да! Госпожица Джейн например. Тя ме мрази като отрова, но какво от това, сега тя е болна. Къде е Кейти?

— Отиде да я види.

— Някой ден — тържествено почна да пророкува Роуз, — тя ще влезе в стаята и никога повече няма да я видим! Госпожица Джейн ще стане пак същата. Бих посъветвала Кейти да внимава. Какъв е този шум? Звънците на шейната, боже мой! Момичета! — и тя се качи на едното бюро и погледна навън. — Някой има голям колет! Идва старият Джойс с шейната. Кой ще познае за кого е?

— За мен е! Сигурно е за мен! — извикаха няколко гласа.

— Бела, миличка, изтичай да погледнеш през перилата и да видиш дали не можеш да разчетеш името — извика Луиза и Бела с готовност се втурна.

— Не можах — докладва тя, като се върна. — Името е откъм стената. Но има два колета! Един голям и един малък!

— За кого ли са? — шумяха ученичките. Половината от тях очакваха колети и се взираха във виелицата през целия ден.

В този момент влезе госпожа Нипсън.

— Тази вечер ще учите както обикновено — обяви тя. — Всички трябва да си подготвите домашните за понеделник. Госпожице Кар, елате за малко!

Учудената Кловър я последва.

— За вас пристигнаха два колета — каза госпожа Нипсън. — Предполагам, че съдържат подаръци за Коледа. Ще кажа да махнат гвоздеите и да занесат сандъците в стаята ви, но ви предлагам да не ги отваряте до утре. Ваканцията започва след часа за самостоятелна подготовка тази вечер, а тогава ще бъде твърде късно.

— Добре, госпожо — послушно отговори Кловър. Но в момента, в който госпожа Нипсън се отдалечи, тя подскочи и се втурна в класната стая.

— Момичета! Колетите са за мен и Кейти!

— И двата! — разочаровано извикаха съученичките й.

— Да, и двата. Госпожа Нипсън ми каза. Съжалявам, че не са за вас. Никога досега не сме получавали колети. Не се и надявах, толкова сме далеч! Надявам се, че и за вас ще пристигнат.

— Колко си мила! — каза Луиза Агню. — Радвам се, че колетите са за вас, защото ние често получаваме, а вие с Кейти досега не сте имали. Надявам се да има нещо вкусно вътре!

— Сигурно ще е хубаво! От дома е — отговори Кловър с щастлива усмивка и излезе да потърси Кейти.

Тази вечер часът за самостоятелна подготовка им се стори необичайно дълъг. В минутата, в която той свърши, двете сестри хукнаха към стаята си. Колетите бяха там, гвоздеите бяха извадени от капаците и тънка хартия обвиваше съдържанието им. Кейти и Кловър можеха само да гледат, но не и да ги отварят до утре.

— Напипвам нещо твърдо — заяви Кловър, пъхайки пръст под капака.

— Така ли? — отговори Кейти и с героични усилия се мушна в леглото си.

— Няма начин, Клови — каза тя, — най-добре и ти да си лягаш. Духни свещта и да заспиваме, за да дойде по-бързо сутринта.

Цяла нощ Кейти сънува, че е вкъщи. Може би затова и се събуди толкова рано. Нямаше още пет часа. В стаята беше тъмно. Тя не искаше да буди Кловър и остана да лежи неподвижно, докато зората не започна полека-лека да очертава кутиите до прозореца. Вече не можеше да чака и се измъкна от леглото, промъкна се на пръсти до колетите, повдигна капака на единия и пъхна вътре пръста си. Напипа нещо пухкаво и сладко. Беше малка курабийка.

— Това са сладките на Деби! — извика тя.

— Какво? Какво става? Дай и на мен! — събуди се Кловър.

Кейти се разрови, докато намери още една, и после бързо се мушна в леглото. До сутринта двете сестри лежаха в леглата, говореха си за вкъщи и гризяха курабийки.

Закуската беше с половин час по-късно, което беше добре дошло. Веднага щом тя свърши, двете сестри се загърнаха в шаловете, а Кловър си сложи шапка и ръкавици. Роуз Ред, минавайки край вратата им, избухна в смях и й предложи да си обуе галоши.

— Влез — извикаха я сестрите, — и ни помогни да отворим кутията!

— О, вие май имахте колет? — каза Роуз. Надяваше се с нехайния си тон да предизвика покана. — Благодаря ви, но може би ще намина някой друг път. Ще ви преча.

— Ах ти, хитрушо! — каза Кловър, а Кейти я хвана за ръката и я вмъкна в стаята. — Седни на леглото и си сложи сивата ми наметка! Как може да помислиш, че ще ни пречиш? Знаеш, че не ни пречиш и знаеш защо всъщност си дошла.

— С каква цел? Е, разкрита съм! — засмя се Роуз.

Кейти вдигна капака и го подпря на вратата. Моментът беше вълнуващ.

— Само погледнете!

Отгоре имаше четири по-малки кутии, а по-надолу се виждаха пакети с най-различни големини и форми. Всички те бяха много добре и красиво опаковани. Това беше отнело на госпожица Финч цели три сутрини, а Мери и Елси помагаха и даваха съвети как по-добре да стане.

Всяка кутийка съдържаше различни лакомства. В едната имаше сладки, в другата джинджифилови бисквити, в третата курабийки, в четвъртата голямо парче кейк от сливи, поръсен с бадеми и захар. И трите момичета възкликнаха при вида му.

— Никога не съм виждала нещо по-прекрасно — обяви с пълна уста Роуз. — А тези бисквити са великолепни. Какво ли има в тези очарователни пакетчета? Побързай, Кейти!

Милата Елси! Първите две бяха от нея, в едното бяла шапка за Кейти, а в другото синя шапка за Кловър, плетени от ръцете й и много красиви. Момичетата бяха очаровани.

— Колко добре се е справила! — каза Кейти. — Тя плете по-добре от нас, Кловър.

— Няма по-прекрасна малка сестра от нея! — отговори Кловър и двете започнаха да пробват шапките пред огледалото.

Това продължи доста дълго и Роуз стана нетърпелива.

— Заявявам ви — извика тя, — че ако след малко не отворите другите пакети, ще умра от студ и любопитство. Не мога повече да чакам.

— Добре — каза Кейти. — Отвори следващия пакет, Кловър, твой ред е.

В първия пакет, който отвори Кловър, имаше книга — „Еванжелина“ с корици в синьо и златно. В следващия имаше книга със същата подвързия за Кейти — „Златната легенда“. И двете бяха от Дори. След това момичетата извадиха два еднакви кръгли пакета. В тях имаше мастилници с калъфи от кожа, на които пишеше „На Кейти от Джоана“ и „На Кловър от Фил“. Очевидно децата бяха купували заедно подаръците си, защото след малко бяха разопаковани още два еднакви подаръка — несесери за моливи, съвсем еднакви и надписани „На Кейти от Фил“ и „На Кловър от Джоана“.

Колко беше приятно да отварят подаръците! Те се смееха, шегуваха се, но бяха готови и да се разплачат. Всяка дреболийка беше доказателство, че децата ги помнят и обичат. Носеха уханието и усещането за вкъщи.

— Какво ли е това? — попита Кейти, като извади от една опаковка красива кръгла кутийка. Отвори я. Виждаше се само розово кадифе. Кейти пипна под него и нададе вик.

— О, Клови! Какво красиво нещо! Това трябва да е от татко — разбира се, че е от татко! Прекалено е хубаво!

„Красивото нещо“ беше дълга елегантна верижка от злато за часовника на Кейти. Кловър много я хареса, а радостта й нямаше граници, когато откри кутийка със съвсем същата верижка за нея самата. Момичетата едва не се разплакаха от щастие.

— Няма друг такъв баща на света! — казаха те.

— Не, има. Моят е също много добър — каза Роуз, избърсвайки малка сълзичка в ъгъла на окото си. — Не плачете, скъпи! Вашият татко е ангел, без съмнение. Никога не съм виждала толкова красиви верижки през живота си — никога. А що се отнася до децата — те са чудесни малки патенца. Вие сте едно прекрасно семейство. Кейти, умирам от нетърпение да разбера какво има в синия пакет.

Синият пакет беше от Сеси и съдържаше синя панделка за Кловър. Имаше и розова за Кейти. Всички бяха помислили за момичетата. Старата Мери им беше пратила линийки, госпожица Финч — несесер за конци. Александър им беше начупил цял пакет ядки.

— Страхотно! — каза Роуз, когато ги видя. — Какво нещо е да си обичан! Госпожа Хол? Коя е госпожа Хол? — попита тя, докато Кловър разглеждаше малка гравирана поставка.

— Майката на Сеси — обясни Кловър. — Колко мило от нейна страна да ми прати това, нали? А това е снимката на Сеси в малка рамка за тебе.

Колетът беше вълшебен. Сякаш нямаше дъно. Под подаръците имаше фурми, бадеми, сушени сини сливи, стафиди, бонбони, а под тях ябълки и круши. Изненадите нямаха край.

Но накрая и последното нещо беше извадено от колета.

— Сега — каза Кейти, — да сложим в кутията ябълките и крушите и след това ми помогнете да разделим останалите неща, за да направим малки подаръчета за момичетата. Всички бяха толкова разочаровани, че нямат колети. Можем да им дадем част от нашия. Съгласна ли си, Кловър?

— Разбира се. И аз си мислех същото.

Тя приготви двадесет и девет парчета хартия, в които Роуз и Кейти разделиха лакомствата. След малко бадемите и бисквитите вече бяха раздадени и веселото хрускане показваше, че ученичките са си намерили приятно забавление. Останалите колети бяха задържани от падналия сняг и никой не можа да ги получи преди понеделник.

Госпожа Нипсън също получи голямо парче кейк и кошница красиви червени ябълки. Никой от учителите и слугите не беше пропуснат. Членовете на О.П.П. бяха събрани на празненство, а що се отнася до Роуз, Луиза и други по-близки приятелки, лакомствата се изсипаха върху тях с такова щедро изобилие, че те започнаха накрая да протестират.

— Вие раздадохте всичко. Нищо не остана за вас.

— Имаме си достатъчно — каза Кловър. — Роузи! Виж каква прекрасна круша! Вземи я!

— Не! — възпротиви се Роуз, но Кловър й я пъхна в джоба.

След този случай в пансиона „кутията на Кар“ стана нарицателна. Означаваше родители, които мислят за децата си. Раздаването толкова ангажира Кейти и Кловър, че едва след обеда отвориха малката кутия. И много съжалиха за това, защото вътре имаше цветя: рози, мушката, красиви бели и червени карамфили, така умело завити в памук, че не бяха измръзнали по пътя. Кейти побърза да ги сложи в топла вода, защото беше чувала, че това е най-добрият начин да се съживят увехнали цветя.

Те бяха от братовчедката Хелън, а под тях, закрепени за дъното на кутията, за да не се повредят, имаше две плоски пакетчета. Бяха загънати в хартия и завързани елегантно с панделка, както само тя умееше. В пакетчетата имаше копринени ръкавици, леко парфюмирани, едните бели, другите лилави и на всеки чифт беше забодена честитка за Коледа.

— Колко прекрасни са хората! — каза Кловър. — Карат ме да си мисля, че сме най-добрите момичета на света.

Накрая Кейти подбра една красива ябълка, няколко круши, стафиди, фурми и няколко по-свежи цветя в една ваза и почука на вратата на госпожица Джейн.

За първи път от много време тя беше седнала, загъната в шал, много отслабнала и бледа. Кейти, която беше престанала да се страхува от нея, смело влезе в стаята.

— Получихме чудесен колет от къщи, госпожице Джейн, пълен с най-невероятни неща. Толкова беше приятно! Донесох ви една ябълка, няколко круши и този малък букет. Коледа е хубав празник, нали?

— Да — отговори госпожица Джейн, — наистина. Чух някой по коридора да казва, че сте получили колет. Благодаря ти — каза тя, докато Кейти слагаше кошницата и цветята на масата. — Цветята са много красиви. Пожелавам ти весела Коледа.

Това беше твърде много за госпожица Джейн, която не престана да говори с обичайния си тон. Кейти си тръгна доволна.

Но същата вечер, преди да си легнат, се случи нещо невероятно. Кейти каза на Кловър, че не е много сигурна дали не е сънувала. Беше около осем часа, когато тя мина покрай стаята на госпожица Джейн и чу как я вика да влезе. Бузите на учителката горяха и тя говореше бързо, сякаш беше решена да каже нещо колкото се може по-скоро.

— Госпожице Кар — започна тя, — искам да ви кажа, че промених мнението си. Бяхме несправедливи с вас миналия срок. Не го казвам заради грижите, които полагахте за мен, докато бях болна. Промених мнението си много по-рано въз основа на цялостното ви поведение и доброто влияние, което оказвате на другите момичета. Това е. Мисля, че ще се радвате да го чуете от мен, а ще го кажа и на госпожа Нипсън.

— Благодаря ви — отговори Кейти, — не можете да си представите колко се радвам! — тя едва не целуна госпожица Джейн, но тъй като това щеше да е прекалено, двете само стиснаха ръце и момичето полетя към стаята си.

— Твърде хубаво, за да е истина. Иска ми се да се разплача, толкова съм щастлива — каза тя на Кловър. — Какъв чудесен ден!

От всичко, което Кейти получи за Коледа, може би най-хубавият подарък беше признанието на госпожица Джейн.