Сюзан Кулидж
Кейти на училище (9)

Девета глава
Есенната ваканция

В последния ден на срока цареше голяма бъркотия. Навсякъде имаше куфари и пакети. Госпожа Нипсън изготвяше сметките и получаваше заявки за стаи и съквартирантки. Госпожица Джейн броеше учебниците и атласите и отбелязваше всяко мастилено петънце или скъсана страница. Ученичките се щураха насам-натам да търсят различни свои принадлежности и решаваха какво да вземат вкъщи и какво да оставят в пансиона, уговаряха се за зимните разходки. Всички правила на вътрешния ред бяха пренебрегнати. Сериозното училище сякаш се беше превърнало в бръмчащ кошер. Бела два пъти се пързулна по перилата на централното стълбище без никой да й направи забележка, а Роуз Ред прегърна Кловър през кръста и затанцува с нея валс по целия коридор.

— Толкова съм щастлива, че ми иде да закрещя! — заяви тя, когато последните им стъпки ги изправиха до стената. — Ваканцията е най-хубавото нещо на света! Кейти, ти нещо не ми изглеждаш весела.

— Нали знаеш, че ние няма да си ходим вкъщи — тъжно отговори Кейти. Двете с Кловър не се радваха на ваканцията толкова, колкото съученичките им. Те щяха да прекарат този месец с госпожа Пейдж и Лили, което съвсем не беше същото като да си вкъщи с татко и другите деца.

На следващата сутрин пристигна голям дилижанс и момичетата се натъпкаха вътре. Госпожа Нипсън застана на входната врата, махайки им едва-едва за сбогом, а прислужниците изтупваха завивките през прозорците. Кейти и Кловър бяха обхванати от всеобщата възбуда и се включиха във веселието, което се увеличи с потеглянето на дилижанса. Някои от пансионерките се чувстваха толкова щастливи и весели, че дори целунаха ръка на госпожица Джейн.

Такива шумни компании не се срещат често по влаковете. Всички пътуваха заедно за Джънкшън. Господин Грей, бащата на Елен, който отговаряше за тях, едва се справяше да въведе ред. Той беше скромен стар господин и както се изрази Роуз, имаше вид на кокошка, на която внезапно се е наложило да се грижи за рояк патета.

— Скъпа госпожице! — слабо протестираше той. — Наистина ли ще си купите още сладки? Не мислите ли, че толкова много фъстъци могат да ви навредят?

— Не, господине! — отговори Роуз. — Те никога не са ми вредили. Ям ги с хиляди.

След това, когато една пълна госпожа влезе във вагона и седна на празното място до нея, тя направи невинни очи и каза:

— Извинете ме, но може ли да седна на крайното място, за да мога лесно да изляза, когато получа припадък.

— Припадък! — възкликна пълната жена и бързо напусна вагона.

Роуз палаво се усмихна, останалите момичета се разсмяха, а господин Грей видимо се разтревожи.

— Наистина ли получава припадъци? — прошепна той.

— Не, татко! Роуз си измисля! — каза Елен, като се смееше с останалите.

Но на господин Грей съвсем не му беше до смях. Той се поуспокои едва когато половината от децата се прекачиха на друг влак.

В шест часа пристигнаха в Спрингфилд. Няколко бащи очакваха дъщерите си, влакът беше спрял, момичетата шумно се сбогуваха. Господин Пейдж бе обсебен от Лили, която непрекъснато го целуваше и бърбореше така, че той не можеше да погледне настрани. Луиза бе поета от свой чичо, при когото щеше да пренощува, а Кейти и Кловър се оказаха сами. Не им се искаше да прекъсват Лили, затова се оттеглиха и седнаха на една пейка самотни и изоставени. Мислеха за своя баща.

Но този момент бързо отмина. Господин Пейдж ги забеляза и толкова мило ги приветства, че тъгата им веднага се изпари. Те трябваше да преспят в този град, затова той събра багажа на трите братовчедки и ги поведе към хотела, в който вече бяха ангажирани стаи.

— Дойде време за вафлите — прошепна Лили, докато всички се качваха по стълбите. За няколко минути всички се измиха, сресаха и слязоха долу в ресторанта. Лили с трагичен тон обяви, че „умира от глад“, и двама учудени сервитьори веднага се втурнаха да я спасяват, като задоволяваха всяка нейна прищявка. Вафла след вафла, всяка следваща по-гореща и по-хрупкава от предишната, докато накрая момичето призна, че не може да хапне повече. После компанията отиде в салона, където момичетата седнаха до прозореца да наблюдават улицата. След пустия Хилсовър тя изглеждаше бляскава и претъпкана като Бродуей.

В салона нямаше много хора. Недалеч седеше сериозна двойка и симпатично малко момче с кадифено жакетче си играеше в стаята. Кейти, която обичаше децата, протегна ръка, хвана го и го качи в скута си. То не се притесни, а я погледна спокойно като възрастен.

— Как се казваш? — попита тя.

— Даниел Спаркс, госпожице — отговори момчето. Гласът му беше официален и превзет.

— От този хотел ли си?

— Да, госпожице. Отседнал съм тук с майка си и баща си.

— И какво правиш по цял ден? Има ли с кого да си играеш?

— Аз не искам да си играя — с достойнство отговори Даниел Спаркс. — Предпочитам да прекарвам с моите родители. Днес ходихме на разходка. Отидохме да разгледаме една оранжерия извън града. Там имаше лилия „Виктория Регия“. Много бях чувал за това прекрасно цвете, в последния брой на лондонското списание „Музей“ имаше негова снимка, на която малко негърче се беше качило на едно от листата му. Баща ми каза, че това не е възможно, но когато видяхме това растение, разбрахме, че не е преувеличение. Големината на листата е такава, че съвсем спокойно може да издържи едно малко негърче.

— О, господи! — възкликна Кейти, която се чувстваше така, все едно че говори с възрастен господин или университетски професор. — На колко години си?

— Скоро ще навърша девет — отговори с поклон момчето.

Кейти бе твърде ужасена, за да продължи, и пусна момчето да слезе от скута й. Но господин Пейдж, който се заинтригува, продължи диалога и Даниел се настани на един стол, кръстоса късите си крака и продължи да говори със сериозността на възрастен. Разговорът засягаше предимно самия него — вкусовете му, случки от живота, идеите му за науката и изкуството. Няколко пъти той спомена майка си и баща си и веднъж — дядо си. После родителите му го отведоха.

— Какъв малък чудатко! Би трябвало да го използват за приспиване на непослушни деца! Това е единственото, което би могъл да върши през живота си — каза господин Пейдж, който иначе рядко казваше нещо лошо за друг.

Луиза се присъедини към тях на гарата. Тя щеше също да пътува заедно с господин Пейдж. Кейти беше възмутена от начина, по който Лили прие това. С всеки изминат километър тя ставаше все по-студена и по-неучтива. Когато стигнаха в Ашбърн, поведението й беше направо грубо.

— Елате ми на гости, момичета — каза Луиза, когато се сбогуваха на гарата. — Бих искала да се запознаете с майка ми и с малката Дейзи. О, ето го татко! — и тя се втурна към един приятен висок мъж, който нежно я целуна. Той поздрави господин Пейдж и Лили, а тя едва му отвърна.

— Пансионите са ужасно нещо — заяви тя. — Събират те с хора, с които иначе не би искал да общуваш — с хора от неподходящо общество.

— Как можеш да говориш такива глупости? — попита я баща й. — Семейство Агню са съвсем почтени хора, а господин Агню е един от най-умните мъже, които познавам.

На Кейти й стана приятно да чуе това от господин Пейдж, но Лили само повдигна рамене и не се съгласи.

— Баща ми е толкова демократичен — прошепна тя на Кловър. — Той се интересува само от ума на хората.

— А това не е ли важно? — отвърна Кловър.

Лили се нацупи още повече.

Ашбърн беше голям и процъфтяващ град. Разположен беше на склоновете на живописен хълм, обрасъл с красиви брястове. Докато пътуваха по улиците, Кейти и Кловър се наслаждаваха на градините и оранжериите, на красивите къщи с веранди и еркери.

— Това е нашата къща — каза Лили, когато екипажът сви към една от къщите.

— Пристигнахме — каза господин Пейдж и скочи да им подаде ръка. — Внимавай да не се удариш, Лили. Е, мили мои, радвам се най-после да ни дойдете на гости.

Той беше мил и внимателен и момичетата се почувстваха успокоени, въпреки че големината и разкошът на къщата ги шокира и притесни. Никога не бяха виждали нещо подобно. Холът беше с мраморен под, със статуи и бюстове. От него се влизаше в големи стаи. Госпожа Пейдж, която ги посрещна, беше облечена в коприна и дантели, сякаш отиваше на бал.

— Това е всекидневната — каза Лили, на която й беше приятно, че двете сестри са толкова впечатлени. — Нали е хубава? — и тя ги поведе през неприветливата, студена и великолепна къща със затворени капаци на прозорците, спуснати щори и мебели с ленени покривала. Дори картините и огледалата бяха обгърнати с муселин, за да се запазят от мухите. Бронзовите и алабастровите орнаменти на камините зловещо проблясваха в полумрака. На Кейти всичко това се стори твърде мрачно. Тя не можеше да си представи някой да седи тук и да чете, да шие или да прави нещо друго приятно. Може би наистина помещенията не бяха предназначени за това, защото госпожа Пейдж само им ги показа и ги въведе в по-малка стая зад хола.

— Е, Кейти, хареса ли ти в Хилсовър? — попита тя.

— Да, госпожо — отговори Кейти, но не много ентусиазирано.

— Да — поклати глава госпожа Пейдж, — необходимо е време да се отърсиш от домашните навици и да свикнеш да живееш с млади хора. Защото от възрастните възприемаш начина им на поведение. Ще ти хареса още повече.

Кейти се усъмни дали това е вярно, но нищо не каза. След малко Лили им предложи да се качат и да им покаже стаята. Тя първо ги преведе през три големи и елегантни спални, за които обясни, че са за гости, а след това ги заведе в една много по-малка в крилото.

— Майка ми винаги настанява моите приятели тук — каза тя. — Твърди, че е съвсем достатъчна за боеве.

— Какво означава това? — възмутено попита Кловър, щом Лили затвори вратата. — Ние не се бием!

— Не знам — каза Кейти, на която също й стана неприятно. Но след малко започна да се смее.

— Хората са толкова смешни. Не обръщай внимание, Кловър, стаята ще ни е напълно достатъчна.

— Трябва ли да си разопаковаме багажа или да слезем долу с пътните си рокли? — попита Кловър.

— Не знам — със съмнение отговори Кейти. — Може би трябва да се преоблечем. Братовчедката Оливия постоянно се преоблича! Ето тук най-отгоре е твоята синя рокля. Можеш да си я сложиш, а аз ще облека червената.

И добре че го направиха, защото когато слязоха, Лили се беше сресала и облякла нова бяла дантелена рокля. Госпожа Пейдж огледа дрехите им и каза, че на Кловър й отива синьо, но воланите са демоде и трябва да се сложат подплънки. Тя предположи, че ще са им необходими доста нови неща и каза, че вече е ангажирала шивачка.

— Благодаря ви — отвърна Кейти, — но не се нуждаем от нищо. Ушихме си зимни дрехи още вкъщи.

— Зимните дрехи — през миналата пролет! Скъпа моя, къде живееш? Но те сигурно са съвсем демоде.

— Не можете да си представите колко малко се интересуват хората в Хилсовър от мода — със смях отговори Кейти.

— Но, скъпа, за собственото ти самочувствие! — възкликна госпожа Пейдж, разочарована от нежеланието на Кейти. — Ще огледам гардероба ви утре и ще видя от какво се нуждаете.

Кейти не посмя да каже „не“, въпреки че й се искаше да се възпротиви. Когато вече почти бяха изпили чая си, вратата се отвори и влезе едно момче.

— Закъсняваш, Кларънс — каза господин Пейдж.

Госпожа Пейдж се намръщи и отбеляза:

— Кларънс получава забележка за закъснението си. Той заслужава да остане гладен. Затвори вратата, Кларънс! Не я блъскай така! Трябва да се научиш да затваряш вратите както трябва. Това са братовчедките ти Кейти и Кловър Кар. Сега се здрависай с тях като истински джентълмен, не като селянин!

Кларънс бе ъгловато и луничаво момче на около тринадесет години с рижа коса и ярки искри в очите. Той много се ядоса на тези забележки и изобщо не си подаде ръката на момичетата, а само повдигна рамене, каза намусено „добър ден“, седна на масата и веднага зарови погледа си в чашата с мляко.

Майка му тежко въздъхна.

— Какво момче! — каза тя. — Братовчедките ти ще помислят, че на нищо не те учим. С теб имам два пъти повече грижи отколкото с Лили. Моля те, извини го, Кейти! Безполезно е да караш момчетата да бъдат учтиви.

— Наистина ли? — отговори Кейти, като се сети за Фил и Дори. Чудеше се какво ли има госпожа Пейдж предвид.

— Здрасти, Лили! — прекъсна я Кларънс, който в този момент забеляза сестра си.

— Здравей — нехайно отговори Лили. — Мислех си колко ли време ще е необходимо, за да благоволиш да забележиш присъствието ми.

— Не те видях.

— Знам, че не си. Не познавам друго такова момче. Все едно въобще нямаш очи.

Кларънс се намръщи и започна да яде. Майка му сякаш не можеше да го остави на мира.

— Кларънс, не си пълни толкова устата! Кларънс, използвай салфетка! Кларънс, не слагай лактите си на масата! Кларънс, не говори с пълна уста! — звучеше през цялото време.

На Кейти й дожаля за него. Маниерите му не бяха изискани, но беше ужасно да го правят постоянно център на вниманието.

Вечерта беше скучна. Във въздуха витаеше известно неудобство от новата компания и това сковаваше всички. Госпожа Пейдж не четеше и не шиеше, а седеше в креслото и задаваше въпроси за Хилсовър, на някои от които не беше лесно да се отговори, като например: „Имате ли други добри приятелки в училището, освен Лили?“ Към осем часа дойдоха двама много млади господа, при вида на които полузаспалата Лили се оживи и разприказва. Единият беше господин Хикман, чийто баща беше женен за роднина на господин Пейдж. Странно защо, това го правеше „първи братовчед“ на Лили. Той учеше в Ароумаут. Младият господин започна да се шегува с Лили и не след дълго те се оттеглиха на един отдалечен диван и продължиха да си шушукат. Другият младеж, представен като господин Илс, беше оставен да забавлява останалите дами, с което той се справяше, като мълчаливо смучеше лулата си, докато те му говореха. Той също учеше в Ароумаут.

По средата на разговора вратата се отвори и се показа едно куче, размахало умоляващо опашката си.

— Ела тук! — извика го Кловър.

Кучето веднага се втурна към нея. Не беше красиво, ръждиво на цвят, с тъп нос и странна опашка, но изглеждаше добро. Кловър сърдечно го погали, докато господин Илс извади лулата от устата си и попита:

— Каква порода е това куче, госпожа Пейдж?

— Нямам никаква представа — отговори тя, докато Лили предвзето се намеси отдалеч:

— Това е ужасно куче, господин Илс. Брат ми го е намерил някъде на улицата и нищо не знаем за него, освен че е от най-разпространената порода — помияр.

— Това не е вярно — извика нечий възмутен глас от хола, който накара всички да подскочат. Кейти погледна натам и видя две разгневени очи да гледат към Лили през отвора на вратата. — Той е много ценно куче — наполовина мастиф и наполовина териер с примес на булдог!

Всички се стреснаха от тази забележка. Лили изпищя, госпожа Пейдж стана и побърза да отиде към вратата, а кучето, чувайки гласа на стопанина си, също се втурна натам. Кейти и Кловър не можаха да сдържат смеха си, а господин Илс стана по-разговорлив.

— Този Кларънс е забавно момче — отбеляза той поверително. — Весело. Би било добре, ако не му се караха постоянно. Няма полза от забележките, нали, госпожице Кар?

— Така е.

— Мисля си — продължи господин Илс, — че съм виждал двете млади госпожици в Хилсовър. Не сте ли от пансиона?

— Да. Сега сме във ваканция.

— Сигурен бях, че съм ви виждал. Живеете в стаята срещу апартамента на президента, нали? Не знаехме имената ви, затова ви кръстихме „монахините“.

— Монахините? Защо?

— Защото никога не поглеждахте през прозореца към нас. Повечето от ученичките го правят. Само вие и двете от петия прозорец на горния етаж.

— Сещам се! — изненадано извика Кловър. — Кейти, това са Сали Олсъп и Ейми Ерскин. Те са много симпатични момичета.

— Сигурно — отговори господин Илс с тон на човек, който си записва имената за справки в бъдеще. — Не са толкова забавни като останалите, предполагам. Но трябва да се цени не само забавлението. Ако сестра ми беше в това училище, бих предпочел да е от скучните ученички.

Кейти запомни това за бъдещите заседания на О.П.П. Госпожа Пейдж се върна и господин Илс отново захапа лулата си. Нищо повече не се чу за Кларънс тази вечер.

 

 

На следващата сутрин братовчедката Оливия изпълни обещанието си да инспектира гардероба им. Тя само поклати глава при вида на простите дебели палта от обикновена вълна.

— За съжаление — каза тя, — няма как да се оправят. По-добре е било да почакате и да си поръчате дрехите преди започването на зимата. Но ще се опитаме да ги освежим. Ще говоря с мадам Шонфльор за това. Междувременно ще ви потърся хубави и модерни дебели рокли. Това е нещо, от което наистина се нуждаете.

Кейти не можеше да се противопостави. Същият следобед трите с Кловър и госпожа Пейдж излязоха да изберат подходящ плат, но всъщност само госпожа Пейдж избираше. Същото беше и при шивачката: те стояха безучастно, докато всичко се определяше.

— Смешно е — прошепна Кловър, — но не ми харесва. На теб харесва ли ти? Също както Елси прави дрехите на куклите си.

— Тази рокля не е моя — отговори Кейти, — тя е на братовчедката Оливия. Тя може да се докарва с нея, колкото си иска.

Но когато дрехите пристигнаха вкъщи, тя трябваше да признае, че е доволна. Всичко беше точно по мярка без излишества, стоеше й много добре и имаше тази перфектност, която бяха забелязали в дрехите на Лили. Кейти почти забрави какво говореше за роклите.

— В края на краищата е приятно да изглеждаш добре — призна тя на Кловър.

 

 

Освен ходенето при шивачката не се случи нищо интересно през първата половина на ваканцията. Госпожа Пейдж ги извеждаше от време на време, а Кейти намери няколко приятни книги в библиотеката и много четеше. Кловър междувременно се сприятели с Кларънс. Сърцето му бе спечелено още онази първа вечер, когато тя обърна внимание на кучето Гост — странния мелез, „наполовина мастиф, наполовина териер с малко примес на булдог“. Кларънс много обичаше Гост и Гост също го обичаше, защото горкото животно почти нямаше приятели в къщата. За кратко време Кларънс стана близък с Кловър, а покрай нея и с Кейти. Те го намираха, както се изрази господин Илс, за „забавно момче“ с приятен и шеговит характер. Лили не го възприемаше по този начин, а и той се държеше със сестра си неприятелски и сопнато.

— Ти ли не обичаш портокали?! — каза той един ден по време на обеда в отговор на нейна невинна забележка. — Ти не обичаш портокали! Виждал съм те да изяждаш два един след друг! Тя не обичала портокали! А аз съм я виждал да изяжда два, без дори да си почине! — той спря за малко, оглеждайки присъстващите, и продължи. — Тя не обичала портокали! Точно тя! — и така, докато Лили едва не се разплака от яд. Дори Кловър запуши ушите си, за да не чува. Никой не го съжали, когато господин Пейдж му заповяда да напусне стаята, което той и направи с последно отмъстително „Тя не обичала!“

— Как може Кларънс да се държи така? — каза Кейти, когато двете с Кловър останаха сами.

— Не знам — отговори Кловър. — Понякога е много добро момче, но понякога е най-ужасното същество, което съм срещала. Бих искала да поговориш с него, Кейти, и да му кажеш колко е лошо да се говорят такива неща.

— Не! Той би послушал повече тебе. Ти си по-близо до неговата възраст и можеш да се справиш по-добре, за да не звучи като конско! Горкото момче, твърде много му се карат и без това!

Кловър не каза нищо повече, но се замисли. Тя прояви небивал такт за момиче на нейната възраст. Изчака Кларънс да е в добро настроение, преди да започне лекцията си.

— Как може да си толкова лошо момче и така да обидиш Лили? Гост, обясни, моля те, на приятеля си колко лошо е поведението му!

— И ти ли ще ми се караш? — обидено отвърна Кларънс.

— Не, в никакъв случай. Обещавам ти. Но кажи ми — и Кловър хвана с две ръце рошавата червено-кестенява глава, — само ми кажи защо правиш така? Не е хубаво.

— Лили е отвратителна! — промърмори Кларънс.

— Добре де, понякога — съгласи се Кловър. — Но това не е повод да не се държиш като мъж.

— Като мъж ли? — извика Кларънс и се изчерви.

— Да, мъжки. Истинските мъже не се карат, заяждат и инатят като теб. Това е момичешко. По-скоро момичетата понякога правят така, но не мисля, че момчетата са такива. Би трябвало да се срамуват, ако са такива!

— А твоите братя не се ли заяждат? — попита Кларънс.

— Вече не, а и никога не са го правили по този начин. Случваше се понякога, когато Дори беше малък, но сега е много добър. Никога не би говорил както ти на Лили. Той би го сметнал за неджентълменско.

— Глупостите за джентълмените и така нататък! — отговори Кларънс. — Моята майка ми повтаряше тази дума, докато я намразя.

— Разбирам, не е приятно постоянно да ти го повтарят, но е нормално майка ти да иска да станеш джентълмен. Това е най-хубавото нещо. Аз се надявам Дори и Фил да станат като татко, защото всички казват, че той е истински джентълмен и аз много се гордея с него.

— Какво ли всъщност означава това? Майка ми казва, че е важно как си държиш вилицата, как дъвчеш, как си слагаш шапката. Ако това е всичко, не мисля, че е от голямо значение.

— О, не, това съвсем не е всичко! Това значи да си внимателен. Внимателен и добър с всички, еднакво към бедните и богатите — каза Кловър, говорейки бързо от желание да обясни своето разбиране за нещата, — да не бъдеш егоист, да не отблъскваш хората. Вилицата, шапката и всичко останало са само един малък начин да станем приятни на останалите. Джентълменът е джентълмен отвсякъде. Как бих искала да можеш да ме разбереш!

— Това ли било — промърмори Кларънс. Дали той разбра или не, Кловър не можеше да определи, нито пък дали е постигнала нещо с този разговор. Тя благоразумно спря до тук. Сигурно беше едно — че Кларънс не й се разсърди. Нещо повече — след този ден той още повече се привърза към нея.

Лили страшно ревнуваше. Тя никога не се беше интересувала от Кларънс, но не й харесваше той да предпочита другиго.

— Много странно — каза тя на Кловър. — Кларънс прави всичко, което му кажеш, а към мен се отнася ужасно. Не е честно! Аз съм му сестра, а ти само втора братовчедка.

През цялото това време момичетата не можаха да се видят с Луиза Агню. Тя се отби веднъж, но Лили беше там и се държа толкова студено и надуто, че Луиза набързо си отиде. Когато Кейти и Кловър отидоха да я видят, тя не си беше вкъщи. Малко преди края на ваканцията тя им прати покана.

„Скъпа Кейти,

Много съжалявам, че не можахме да се видим с вас. Искате ли да дойдете в сряда и да прекараме целия ден у нас? Мама ви праща своите поздрави и се надява, че ще дойдете по-раничко, за да можем да прекараме повече време заедно. Тя толкова е слушала за вас. Искам да ви покажа и бебето. Татко ще мине да ви види тази вечер. Много поздрави на Лили. Тя има толкова много приятели и ще ме извини, че ви отнемам за един ден.

Ваша Луиза“

Кейти намери писмото за много учтиво, но Лили само тръсна глава. Госпожа Пейдж съжаляваше, защото смяташе, че ще им бъде скучно. Семейство Агню бяха според нея странни хора, съвсем не от добро общество. Беше чувала други да казват, че господин Агню е умен мъж, но самата тя не ги познаваше добре. Може би поканата трябваше да се приеме.

Кейти и Кловър нямаха никакви съмнения. Те изпратиха кратка бележка, в която се съгласиха да отидат в сряда. В уречения ден и двете станаха рано с приятно предчувствие за това, което ги очаква. Ваканцията при братовчедката Оливия беше скучна. Лили прекарваше времето със старите си приятели, освен това нямаше място, където да седнат или да правят нещо.

Луиза живееше далеч от семейство Пейдж, на не толкова престижна улица. Къщата обаче изглеждаше уютна и приятна. Отпред имаше малка градинка с весели цветни лехи, а на сенчестата веранда седеше госпожа Агню, до която беше поставена малка работна масичка. Тя беше младолика и симпатична жена, а гласът й веднага ги накара да се почувстват като у дома.

— Няма нужда да ми се представяте — каза тя. — Лулу ви е описвала толкова пъти, че знам много добре коя е Кейти и коя е Кловър. Толкова се радвам, че дойдохте! Можете да отидете в моята спалня и да оставите там нещата си. Лулу сигурно ви е казала, че аз съм инвалид и не мога да ходя, затова не мога да ви заведа дотам. Тя след малко ще дойде. Качи се да донесе бебето.

Момичетата отидоха в спалнята. Беше скромна и необичайна. Мебелировката беше съвсем проста, но леглото, тоалетката и прозорците бяха покрити с бяла дантела, а стените обсипани с картини, фотографии, скици. Повечето бяха без рамки, забодени без особен ред, сякаш само за да са осветени по най-добрия начин. Беше странно, но на Кейти й хареса. Тя с удоволствие би останала да ги поразгледа, но се страхуваше, че госпожа Агню ги очаква и ще се притесни, ако се забавят.

Още щом излязоха на верандата, Луиза се появи с малката си сестра на ръце.

— Оправях й косичката — обясни тя, — и не съм чула кога сте дошли. Дейзи, дай целувка на Кейти! А сега и на Кловър! Нали е много сладка? — и тя прегърна възхитено детето. — Малката ми красавица!

— Наистина е прекрасна! — извикаха сестрите.

След малко трите момичета седнаха заедно с Дейзи на пода на верандата и започнаха да си я подават, сякаш беше необикновено лакомство. Тя беше свикнала с това и добродушно позволяваше да я целуват, гушкат и подхвърлят нагоре-надолу. Госпожа Агню седеше до тях и се смееше. Когато бебето беше сложено да спи, Луиза заведе приятелките си в салона. Стените му също бяха покрити с гравюри, скици, картини, някои с рамки, други забодени заедно с есенни листа или клонки бръшлян. На масата имаше ваза с красиви есенни рози и беше толкова приятна и уютна, че сърцето на Кейти се стопли при вида й. Те разглеждаха портрета на Луиза с Дейзи на ръце, нарисуван от баща им, когато самият господин Агню влезе. Лицето му веднага им хареса. Чертите му бяха искрени и фини. Беше приятно да го наблюдават как се грижи за болната си жена, сякаш е дете. Той я внесе в столовата и я сложи да седне на централното място.

Кейти и Кловър бяха единодушни по-късно, че това е бил най-веселият обед, откакто напуснаха дома си. Господин Агню разказваше истории за художници и картини и беше възхитителен. Още по-приятни бяха разговорите в стаята на Луиза, следобедната игра с Дейзи и дългата вечер, минала в разглеждане на книги и снимки. Денят им се стори кратък. Когато излязоха в десет часа от къщата, съпроводени от господин Агню, изведнъж иззад дървото се появи една тъмна фигура и се присъедини към тях. Това беше Кларънс.

— Исках да ви придружа — обясни той. — Къщата беше ужасно скучна без вас.

Кловър беше много поласкана, обаче учудването на госпожа Пейдж на следващия ден беше безкрайно.

— Наистина ли? — каза тя. — Не съм и помислила, че Кларънс ще поиска да изпрати някого през живота си.

— Бих искал — каза Кларънс вечерта преди заминаването им, — бих искал да пишеш от време на време на приятеля си, Кловър.

— Себе си ли имаш предвид? — засмя се момичето.

— Да не смяташ, че говоря за Джордж Хикман или онази маймуна Илс? — отвърна Кларънс.

— Не. Добре, нямам нищо против да пиша на приятеля си, ако този приятел си ти, но само при условие че този приятел ще ми отговаря.

— Съгласен съм — навъси се Кларънс. — Но ми обещай, че няма да показваш на другите момичета писмата ми и няма да ми се смееш. Иначе няма да ти пиша. Лили казва, че почеркът ми е като следа от бръмбар. На нея няма да пиша. Обещай ми!

— Добре, обещавам — каза Кловър. Беше й приятно, че Кларънс сам предложи да си пишат. На следващия ден те отпътуваха за Хилсовър.