Сюзан Кулидж
Кейти на училище (6)

Шеста глава
О. П. П.

Беше събота следобед и Кловър, след като беше приключила с уроците, се беше усамотила в стаята си. Всичко беше идеално подредено, тъй като госпожица Джейн трябваше да мине на проверка. Момичето се беше разположило в люлеещия се стол с намерение да пише. Чувстваше се изключително удобно.

Започнатото писмо до Елси лежеше в скута й, но Кловър се беше отпуснала. Вместо да пише, гледаше замечтано през прозореца навън, където Бъри Сърлз и още няколко момчета играеха на топка. Тя обаче не мислеше нито за тях, нито за нещо друго. Беше я обзело неясно чувство на приятно безделие, когато вратата се отвори и Кейти влезе в стаята не както обикновено тихо и спокойно, а рязко и шумно. Като видя Кловър да гледа през прозореца, тя сърдито извика:

— И ти ли, Кловър?

— Какво и аз? — попита, без да се обърне Кловър.

— Недей да седиш там и да наблюдаваш тези момчета.

— Защо? Те не могат да ме видят. Щорите са спуснати.

— Няма значение. Това е също толкова лошо, както и ако те виждат. Не го прави повече. Не мога да го понеса.

— Добре, щом ти искаш — с усмивка отвърна Кловър и обърна гръб на прозореца. — Въобще не ги наблюдавах. Мислех си за Елси и Джоана и се чудех… Но какво се е случило, Кейти? Защо толкова се горещиш? Ти самата много пъти си ги наблюдавала как играят на топка.

— Знам и не исках да се карам с теб, Клови. Истината е, че не съм на себе си. Тези постоянни приказки за момчета ме изкарват от нерви. Толкова е неприлично, особено за по-малките момичета. Представи си, съквартирантката на Кери Стийл ми каза, че е „влюбена“ в Хари Кросби. Влюбена! Та тя е почти бебе! Подобни неща не би трябвало да й минават през главата.

— Да — засмя се Кловър, — тя написа името му на една медена курабийка, проби й дупка и я закачи със синя панделка на врата си. Но тя се разтопи и залепна за роклята й.

— След което я изяде — добави Роуз, която влизаше в този момент в стаята.

Момичетата се засмяха, но Кейти скоро пак помръкна.

— Можем да се смеем — каза тя, — но не е ли срамно да стават такива неща? Само си представи нашата Елси да се държи така, Кловър! На татко би му призляло. Ще ми се да създам Общество за борба с флирта.

— Наистина! — каза Роуз. — Колко би било забавно! Ще го наречем „Дружество за борба с флирта“. Аз първа бих му станала член.

— Точно ти ли? — отвърна Кейти и поклати глава. — Стори ми се, че видях тази сутрин как Бъри Сърлз хвърли букет люляк в прозореца ти.

— Наистина ли? Трябва пак да си поговоря сериозно с Мери. Неприятно ми е, че тя продължава да се държи така. Но защо наистина да не създадем такова Общество. Би било толкова забавно. Можем да се събираме в събота следобед, да си пишем тайно послания и призиви, както Обществото, в което е членувала Силвия, когато е била в училището. Хайде, Кейти, организирай нещата!

— Но — каза Кейти, която малко се поохлади от такова внезапно приемане на случайната й идея, — ако ги организирам наистина, те трябва да бъдат честни и това в действителност ще бъде Общество за борба с флирта. И ти надали би могла да ни помогнеш, Роузи?

— Напротив, бих могла. Много си несправедлива към мен. Аз не се държа като момичетата от таванското крило. Никога не съм го правила. Само си разменяме поклони с Бъри и с останалите ми познати, когато се срещнем, но никога с непознати. Съгласи се, Кейти, че би било твърде неучтиво да не поздравявам момчетата, с които съм играла, когато бях малка. Не съм ли права?

— Може би — съгласи се Кейти с усмивка. — Но ги омагьосваш при това.

— Не е вярно. Поне не го целя. Ще бъда стълб на Обществото, ако само има такова Общество. Хайде, Кейти, да го направим!

Когато Роуз си е наумила нещо, трудно може някой да й устои. Кейти отстъпи и така ту на шега, ту на сериозно момичетата започнаха да създават организацията. Кейти оглави цялата операция и трябваше да покани другите членове.

— В началото не трябва да сме много — каза Роуз. — Когато потръгне и всички искат да членуват при нас, можем да приемем още двама-трима само като голяма отстъпка. Какво ще ни е името? Трябва да го пазим в тайна. Иначе няма да е интересно.

Как ли да се нарекат? Роуз измисли няколко названия, кое от кое по-абсурдни. „Ученички срещу Джейн“ звучи много добре, настояваше тя. Или не — „Не на флирта“ е още по-хубаво! Накрая се споразумяха за „Общество за почтено поведение“.

— Никога няма да използваме цялото име — каза Роуз, — ще казваме само „О.П.П.“ Звучи кратко и весело и цялото училище ще се побърка от любопитство. Каква шегичка сме им подготвили! Хайде да побързаме!

За следващата събота беше насрочено първото събрание. През седмицата Кейти запозна с плана няколкото избранички и всички те бяха във възторг. Лили Пейдж единствена се отказа. Заяви, че било глупаво и ако зависело от нея, тя не би искала да бъде по-примерна и по-почтена, отколкото е. Освен това в никакъв случай нейното име не трябвало да се свързва с клуб, в който членува и „госпожица Агню“. Останалите не се опечалиха особено. Те се чувстваха задължени да поканят братовчедката си, но усетиха известно облекчение след отказа й.

Стая номер 6 изглеждаше препълнена, когато членовете на клуба се събраха за първи път. Присъстваха десет души. Мери Силвър, Луиза, приятелката на Роуз — Естер Диърборн, Сали Олсъп, Ейми Ерскин, Алис Гибънс (една от новите ученички, която не всички харесваха, но и не познаваха много добре) и Елен Грей. Тя беше тихо, бледо момиче със забавни сини очи и комична извивка на устните. Умееше да казва разни смешни неща по такъв сериозен начин, че половината от слушащите не разбираха дали говори истината или се шегува. Бяха донесени всички столове от стаята на Роуз и въпреки това три от момичетата седяха на леглото, а три на пода. Малко нагъчкано, ала все пак имаше място за всички.

Кейти бе избрана за президент и момичетата я помолиха да седне в знак на уважение на люлеещия се стол. Тя го зае с достойнство и зачете устава на клуба, който беше съставен от Роуз и написан на голям син лист хартия.

Той гласеше следното:

„Устав

на Обществото за почтено поведение

(за непосветените О. П. П.)

Член първи. Целта на клуба е съчетаването на почтеността със забавите.

Член втори. Забавите ще се провеждат веднъж седмично в стая номер 6 на квакерското крило от четири до шест часа след обед.

Член трети. Съдържанието на забавите ще се определя от комитет, който членовете на клуба ще назначават всяка събота.

Член четвърти. Членовете на клуба се задължават да бъдат почтени по всяко време и по всякакъв начин. Те трябва да се противопоставят на размяната на поклони и разговорите с момчета, с които не се познават, на махането с кърпички, на сигнали от прозорците, на всякакво поведение, което би могло да се квалифицира като непочтено от някого и особено от майките на членовете на клуба.

Член пети. Членовете на клуба се задължават да използват влиянието си за предотвратяването на подобни действия с личен пример и чрез агитация.

Съгласни с гореизложеното:

Кейтрин Кар — президент; Розамунд Рединг — секретар; Кловър Е. Кар; Мери Л. Силвър; Естер Диърборн; Сали П. Олсъп; Ейми У. Ерскин; Алис Гибънс; Елен Уидуърд Грей“

Следваше правилникът. Кейти не виждаше необходимост от него, ала Роуз настояваше. Не можело да има клуб без правилник, каза тя, и вероятно нямало да е „законно“. Струваше й известни усилия да го измисли, но накрая той придоби следния вид:

„Правило първо. Членовете на О.П.П. използват следните сигнали:

1. Ръкостискане. Прави се по следния начин — показалецът и средният пръст на дясната ръка се поставят между палеца и безименния на лявата ръка на другия член на клуба, а малкият пръст описва кръгове във въздуха.

Много важно: Необходима е практика за усвояване на този сигнал до такава степен, че той да не привлича вниманието на околните.

2. Опасност. Сигналът се използва при появата на госпожица Джейн или на друг неприятел. В този случай трябва силно да си търкаш носа и да тропнеш три пъти по пода с левия крак. Движенията трябва да се извършват с невинен вид.

3. Консултация. Сигналът се използва, когато е необходимо незабавно да говориш с член на клуба. Представлява ощипване по опакото на дясната ръка, придружено с тихо произнасяне на думата «Олоферн».

Правило второ. Членовете на клуба се задължават да пазят тайна относно дейността на клуба.

Правило трето. Членовете на клуба се задължават да донасят царевични пръчици за съботните забави.

Правило четвърто. Членовете, които са получили колет от къщи, имат право да донесат на забавите такава част от него, каквато преценят.“

Тук правилата свършваха. Момичетата много им се смяха, особено на последното.

— Как ти дойде наум, Роуз? — попита Елен Грей. — Струва ми се, че последното правило не е необходимо.

— Включих го, за да насърча Мери Силвър. Тя очаква скоро колет от дома си и знам, че тя много би искала да предостави част от него на клуба, но се притеснява. Затова реших да го формулирам така.

— Колко мило от твоя страна! — засмя се Кловър.

— Сега — каза президентът, — забавата ще започне с четене на „Кокиче“, стихотворение от К.Е.К.

На Кловър хич не й се искаше тя да започне и се съгласи само след дълги увещания от страна на Роуз, която след това я нарече Квинтия Куртия. Тя много се притесняваше да се изправи пред момичетата с лист в ръката, гласът й трепереше, но след минута свикна и го прочете с много чувство.

Стихотворението предизвика истински фурор сред момичетата. Те не бяха чували преди стиховете на Кловър и току-що прозвучалото наистина им хареса.

— Но това е по-хубаво дори от стиховете на Тъпър! — извика Сало Олсъп. Това беше комплимент за нея, защото тя беше негова голяма почитателка.

Стихотворение от Е.Д. следваше в програмата. Естер Диърборн се изправи, преизпълнена с достойнство и самоувереност, прочисти гърлото си, сложи си очилата и започна:

„Госпожица Джейн

Кой ни дебне зад вратата

и следи за правилата?

Кой не вярва и не извинява

и в нощта се спотаява?

Кой тършува в чекмеджето

на детето?

Кой злослови лицемерно

за приятелствата верни,

помни всичко, не забравя,

неочаквано се появява?…

 

Кой сега отдолу идва,

и подслушва, и не мигва?

Но не знае тя, горката,

колко ли сме зад вратата…“

Роуз я прекъсна и импровизира набързо продължението. В този момент на вратата се почука и в стаята влезе госпожица Джейн.

— Чекмеджетата ви, госпожице Кар, шкафчето ви — каза тя, докато ходеше из стаята и проверяваше реда в нея. Не можа да открие нищо и затова им направи забележка, че не трябва да се седи на леглата — това винаги ги разваля — и излезе, като подозрително гледаше смеещите се момичета.

— Мислиш ли, че е чула нещо? — прошепна Мери Силвър.

— Надали — отговори Роуз. — Разбира се, че ни подозира в провинение, но тя винаги си го мисли. Сега, Мери, е твой ред да се включиш в нашите интелектуални забавления. Започвай!

Горката Мери се изчерви, дръпна се назад и започна да протестира.

— Знаеш, че не бих могла — каза тя. — Не съм толкова способна.

— Глупости! — извика Роуз. — Ти си най-милото момиче, което някога съм познавала — и тя окуражително потупа Мери по рамото.

— Този път ще извиним Мери — намеси се Кейти, — все пак това е само първото ни събиране и трябва да бъдем снизходителни. Но от следващия път всеки от членовете трябва да участва по някакъв начин в забавите ни. Ще бъда много строга в това отношение.

— О, недей! — примоли се Мери.

Роуз веднага се нахвърли върху нея:

— Шшшт! Мълчи! Разбира се, че ще се справиш. Ще участваш, дори да се наложи да го напиша вместо тебе.

— Моля да спазвате реда! — каза президентът, чукайки с молив по масата. — Роуз е приготвила нещо да ни прочете.

С много сериозен вид Роуз се изправи.

— Бих ви помолила за малко прекъсване, за да могат членовете на клуба да извадят носните си кърпички. Стихотворението ми е много трогателно. Нямах такова намерение, когато го писах, но така се получи. Не можем винаги да се веселим.

Тя така въздъхна, че членовете на клуба се разсмяха, и започна да чете.

— Какво означава това? — в един глас възкликнаха момичетата, след като Роуз затвори тетрадката си и седна.

— Какво ли? — отговори Роуз. — Нямам никаква представа. Това е на шотландски, казах ви вече. Това е едно от нещата, които хората четат и след това казват: „Това е един от най-прекрасните шедьоври на Бърнс!“ Мислех си дали и аз не мога да напиша нещо подобно. И открих, че всеки би могъл да се справи — съвсем не е трудно.

След като всички стихове бяха прочетени, Кейти предложи да играят на „Думи и въпроси“. Двете с Кловър често си играеха на това вкъщи, но за някои от момичетата играта беше непозната.

Всяко момиче вземаше лист хартия и молив и трябваше да напише в началото на листа една дума, да го сгъне и да го предаде на съседката си отляво.

— Но аз не знам какво да измисля! — оплака се Мери Силвър.

— О, напиши нещо — каза й Кловър.

И Мери послушно написа „Нещо“ и прегъна листа.

— Сега какво следва? — попита Алис Гибънс.

— Сега трябва да напишете въпрос — каза Кейти, — да го напишете под думата и пак да прегънете листа. Не, Ейми, не на прегънатото. Не виждаш ли, че така написаното ще е на обратната страна на листа, когато започнем да го четем?

Въпросите предизвикаха повече трудности от думите и момичетата седяха, мръщеха се и си гризяха моливите, докато ги измислят. Всички листове бяха предадени на Кейти, която ги сложи в една кошница и много добре ги разбърка.

— Сега — каза тя, — всеки от вас трябва да си избере едно листче и да напише стих, в който да се използва думата и да се отговаря на въпроса. Няма нужда да измисляте повече от два реда, освен ако сами не искате по-дълго стихотворение. Хайде, Роуз, ти започни!

— Колко трудна игра! — извикаха някои от момичетата, но се заинтригуваха и започнаха да съчиняват стиховете.

— Бих искала непременно да знам кой е измислил тази отвратителна дума — отчаяно каза Роуз. — Кловър, негоднице такава, сигурна съм, че си ти.

Кловър погледна през рамото й, кимна и се засмя.

— Много добре! — Роуз измъкна листа, който беше в ръцете на Кловър, и й даде собствения си. — Аз не мога! Пиши си го ти сама! Никога през живота си не съм чувала тази дума! Ти си я съчинила сега!

— Не съм, има я в Библията — отговори Кловър, като се настройваше за своята задача.

Роуз направи физиономия, взе да гризе молива си и след малко започна бързо да пише. Няколко минути никой не обели дума.

— Аз съм готова! — извика Естер и пусна листа си в кошницата.

— И аз! — каза Кейти.

Един по един всички листове бяха събрани и отново добре разбъркани. След това Кейти извади един, отвори го и зачете.

„Дума: Репичка

Въпрос: Как обичате да служат свещениците?

Как обичам да служат свещениците? Зависи.

Обичам службата в сънена неделя,

обичам да не дослужват през останалите дни

и може би малко да преслужват в понеделник.

Но винаги обичам да приличат на татко

и не обичам репички червени и твърди.“

— О, какво стихотворение! — възкликна Кловър.

— И сега — какво трябва да направя? — попита Елен Грей, но веднага спря да говори и прехапа устната си, спомняйки си, че никой не трябваше да узнае кой е авторът.

— А, значи си ти, Елен! — каза Роуз. — Ти си изключително умно момиче и си гордост за нашия клуб. Продължавай, Кейти!

Кейти разгъна следващия лист.

„Дума: Нещо

Въпрос: По-глупава ли си, отколкото изглеждаш, или изглеждаш по-глупава, отколкото си?

Няма такова нещо на света,

заради което бих изглеждала глупава.“

— Не е лошо — каза Роуз, кимвайки на Сали Олсъп, която почервеня.

Третият лист съдържаше:

„Дума: Ма-хер-шалал-хаш-баз

Въпрос: Знае ли майка ти къде си?

Разбира се, че майка ми знае къде съм,

тъй като тя самата ме прати.

Майка ми ми каза да побързам,

защото пътят не е кратък — цяла миля.

Но на мен ми се стори много повече.

Краката ми се измориха

и не можех много бързо да вървя.

Затова толкова се забавих.

Освен това спрях, за да прочета думата ти,

непозната, никога нечувана!

Бях срещала преди «Тайнство»

и беше като татко «Талантливо».

Но Ма-хер-шалал-хаш-баз?

Какво ли е това?“

— Клови, ти си чудесна! — избухна Роуз.

Но Мери Силвър изглеждаше много бледа.

— Никога не съм чувала толкова ужасно нещо! — каза тя. — Ако тази дума се беше паднала на мен, на момента щях да припадна.

На следващия лист пишеше:

„Дума: Копчета

Въпрос: Кой е най-добрият начин да се направи една къща щастлива?

За мен пределно ясен е правилният отговор:

да се зашият копчетата и при това много здраво.“

— Подозирам, че това е Ейми — каза Естер, — тя е такъв образец на домакинско съвършенство.

— Не е честно да се изказват предположения на глас — каза Сали Олсъп. Тя винаги говореше вместо Ейми, а Ейми говореше вместо Сали. Роуз ги наричаше „гласът и ехото“, само че никой не можеше да каже кой е гласът, а кой е ехото.

Следващата дума беше „Госпожа Нипсън“, а въпросът: „Обичате ли цветята?“

„Обичам ли цветята? Няма да напиша сонет,

възпявайки красотата им като поет.

Аз само ще изследвам тези на бонето на

госпожа Нипсън,

защото те са като нея — сиви и сини,

прашни и опърпани, закрепени накриво!

А що се отнася до райските маргарити

и лютичета —

Не съм толкова добра, за да ги възпея.“

Никой не знаеше кой е написал този стих. Кейти заподозря Луиза, а Роуз — Кейти.

Написаното на шестия лист беше кратко.

„Дума: Кога?

Въпрос: Искаш ли?

Ако исках, щях да ти кажа;

но кога ли — не знам.“

— Какво необичайно стихотворение… — започна да говори Кловър, но Роуз забеляза, че бедната Мери почервеня от притеснение и грубо я прекъсна:

— Много е хубаво. Бих искала аз да съм го написала. Продължавай, Кейти.

И Кейти продължи:

„Дума: Безчувствен

Въпрос: Искаш ли да ходим за риба или да правим нещо друго?

Не чувствам желание да ходя за риба,

затова нека да правим другото — какво е то?“

— Не забелязах думата „безчувствен“ в стихотворението — каза Роуз, — затова нека многоуважаваният автор да напише друго.

„Многоуважаваният автор“ не отговори на това предложение, но след някоя-друга минута Естер Диърборн, сякаш между другото, отбеляза, че „не чувствам“ е почти съвсем същото като „безчувствен“. Момичетата се възпротивиха единодушно и Кейти каза, че ще трябва да въведе глоба, ако продължи използването на подобни хитрини и извъртания. Но това е първата им сбирка и тя ще бъде снизходителна. След кратката си реч тя разгърна следващия лист.

„Дума: Бълха

Въпрос: Какво ще правиш, мила?

Какво ще правя, аз не знам.

Как бих могла да ти го обясня?

Ако ми дадеш роза, ще я помириша;

ако ми дадеш устата си, ще я целуна;

ако ми дадеш жаба, ще извикам;

ако ми дадеш бълха, ще се намажа с лекарство.“

Останаха още два листа. Единият от тях беше на самата Кейти. Тя го беше познала по начина, по който беше сгънат, и почти инстинктивно го оставяше за накрая. Най-сетне събра смелост и го разтвори. Думата беше „Шарка“, а въпросът: „Коя е бабата на знанието?“

„Нощта беше ужасно тъмна.

Шарката се появи в Ковчега,

малките Яфет, Сим и Хам

пищят в един глас за картофи и миди.

«Какво ли ще правя? — каза бедната

госпожа Ной, —

съвсем сама в този потоп?

А, сетих се — ще сляза долу

и ще събудя стария и строг лъв,

и ще го вържа до вратата на децата,

и ще му дам бисквита, за да реве,

колкото сили има с часове.

И ще кажа на децата да спрат врявата си,

или ще пусна вътре ужасния звяр,

той да прекъсне болестта и бъркотията.»

Тя знаеше как да се справи с това.

Сигурно тя е бабата на всичко.“

— Това е най-хубаво! — възкликна Алис Гибънс. — Интересно, кой ли го е написал?

— Мислиш ли? Толкова ли ти хареса? — каза Роуз, като се усмихваше превзето и се опитваше да се изчерви.

— Наистина ли ти го написа? — попита я Мери, но Луиза се разсмя и извика:

— Безполезно е, Роузи! Не можеш да ни заблудиш!

— И сега последното — каза Кейти. — Думата е „Елда“, а въпросът: „Какъв е произходът на сънищата?“

„Когато пансионът спи дълбоко,

госпожа Нипсън се промъква

като котка от врата на врата

и подслушва дали вътре спят

и какви звуци издава всяко момиче.

А момичетата лежат в сладко неведение

сънуват сладкиши от елда, бащина любов

и торти,

въздишат, въртят се и виждат

лудуващи черни котки и демони,

и дивите кошмари изобилстват,

докато госпожа Нипсън прави нощния си оглед.“

— Кой е написал това? — възкликна Роуз.

Никой не й отговори. Момичетата се спогледаха, а Роуз прониза всяка една с внимателен поглед.

— Никога не съм срещала същества, които така да се крият — каза тя. — Някои дори стигат до наглост. Нима не забелязахте как се изчервих, когато беше прочетено моето съчинение?

— Маймуна такава! — прошепна й Кловър, която за момент успя да зърне почерка на листа. Роуз предупредително я ощипа и двете избухнаха в смях в шепите си.

— Как! Звънецът за чая! — извикаха всички в един глас. — Искаме да изиграем още една игра.

 

 

— Абсолютен успех! — въодушевено извика Роуз, докато слизаха надолу. — Момичетата казаха, че никога през живота си не са прекарвали по-приятно. Толкова се радвам, че не умрях от шарка като малка!

— И така — попита ги Лили, — вашето висше и всемогъщо общество проведе най-сетне своята сбирка! Как прекарахте?

— Великолепно! — отговори Роуз и сви устни, сякаш опитваше нещо много вкусно. — Но не задавай въпроси, Лили! Външните нямат нищо общо с О.П.П. Нашите събирания са недостъпни.

И тя хукна надолу по стълбите след Кейти.

— Да не би да ви повярвах! — извика Лили подире им. — Само ме дразните. Знам, че е било тъпо.