Сюзан Кулидж
Кейти на училище (1)

Първа глава
Коник

Беше точно след посещението, за което ви разказах в края на „Какво направи Кейти“. Тогава Елси и Джоана направиха прословутата си екскурзия до Коник; екскурзия, която те нямаше никога да забравят и за която в семейството им се подиграваха дълго време.

Лятото беше студено, но както често става след студените лета, есента се случи учудващо топла. Сякаш месеците си играеха и си разменяха местата. Септември не искаше да бъде толкова неприятен, колкото август. Братовчедката Хелън едва понасяше задуха в края на престоя си, въпреки че децата правеха всичко възможно да се чувства удобно с ледена вода и ветрило в сенчестите стаи. Всяка вечер момчетата местеха креслото й навън, щом чуеха, че ще се разхлажда, ала без резултат: вечерите продължаваха да са горещи, както и дните, жълтият прах висеше във въздуха и лъчите на слънцето изглеждаха плътни и горещи. Няколко зелени, но съвсем сбръчкани и грозни листа бяха останали все още по дърветата. Кловър казваше, че са червени като попарени омари. Септември беше непоносим, а с идването на октомври нищо не се промени: все същите задушаващи прах и горещина, и вятър, който не освежаваше, а сякаш излиташе от гигантска пещ. Цялата природа страдаше от задуха.

Въпреки времето Кейти учудващо напълня и заякна. Всеки ден й прибавяше сили. Първо тя почна да слиза за вечеря, след това и за закуска. Следобед сядаше до външната врата, там пиеше и чая си. В началото беше чудно да я наблюдават как се разхожда из къщата, но всички свикнаха с това изненадващо бързо — с хубавото лесно се свиква. Само един човек не пожела да се нагоди и не го прие като нещо естествено — това беше самата Кейти. Тя не можеше да тича нито по стълбите, нито в градината, не можеше да отвори вратата на кухнята и да поиска нещо без неизказана тиха радост и извинение. Светът изглеждаше голям и активен и това много я вдъхновяваше. Бузите й станаха розови и кръгли, очите й светнаха. Братовчедката Хелън и татко наблюдаваха тези промени с неописуемо удоволствие, а госпожа Уорет, която се отби един ден да ги види, едва не възкликна от учудване при вида й.

— Кой би могъл да си помисли само! — рече тя. — Последния път, когато бях тук, изглеждаше така, сякаш ще прекараш остатъка от дните си в това кресло, а сега си жизнена като мен. Какви чудеса само! Много се радвам да те видя, Кейтрийн! Само ако беше жива бедната ти леля, колко би ти се радвала!

Въпреки че беше съмнително дали леля Изи ще е доволна да види толкова разхвърляна най-хубавата стая в къщата, Кейти вече беше забравила тази черта от характера й. Тя бе трогната от искрената доброта в гласа на госпожа Уорет и прие от все сърце нейната целувка. Кловър донесе лимонада и грозде и всички се захванаха да угаждат на госпожа Уорет. Малко преди да си тръгне, тя каза:

— Защо никой от вас не иска да дойде с мен в Коник? Сигурна съм, че съм ви канила достатъчно често. Елси и Джоана са точно на възрастта, в която децата се радват да бъдат извън града. Защо не ги изпратите за една седмица? Джоана може да храни и да лови пиленцата, ако това й харесва — добави тя, когато мерна Джоана, преследваща една от кокошките на Фил около къщата.

— Предай й това, Кейтрийн. Има много пилета във фермата. Ако иска, може да ги гони от сутрин до вечер.

Кейти й благодари, ала не мислеше, че на децата ще им е интересно да отидат. Тя предаде на Джоана, каквото я бяха помолили и забрави за това. След няколко дни обаче беше изненадана от напомнянето на Елси. Семейството бе в лошо настроение от заминаването на братовчедката Хелън и Елси лежеше на дивана, махайки си с голямо ветрило от палмово листо.

— О, Кейти! — въздъхна тя. — Дали този свят ще се разхлади някога? Имам чувството, че не мога повече да издържа.

— Не ти ли е добре, скъпа? — попита я Кейти загрижено.

— Не, добре съм — отговори Елси. — Само тази ужасна жега, няма къде да се скриеш от нея. Мисля си за фермата на госпожа Уорет и как там ще почувствам полъха на вятъра. Чудя се дали татко ще ни позволи, на мен и на Джоана да отидем в Коник, за да я навестим. Смяташ ли, че ще се съгласи, ако го попитаме?

— Но Коник не е истинско село — каза Кейти, — то е съвсем до града, само на шест мили от него. И къщата на госпожа Уорет е близо до пътя, поне татко казва така. Сигурна ли си, че ще ти хареса? Не може да е по-хладно, отколкото тук.

— Разбира се, че може! — възрази Елси с леко раздразнение. — Госпожа Уорет ми обясни, че е близо до гарата. Освен това извън града е винаги по-хладно. Има повече простор за вятъра и всичко там е по-приятно! Не можеш да си представиш колко съм изморена от тази гореща къща. Снощи почти не съм мигнала, а когато заспах, сънувах, че съм самун черен хляб и Деби ме слага в пещта да ме пече. Беше ужасен сън. Толкова се зарадвах, когато се събудих. Би ли помолила татко да ни пусне?

— Разбира се, че ще го помоля, щом толкова настояваш. Само че… — Кейти спря, преди да е довършила изречението си. Образът на госпожа Уорет изплува пред нея и тя не успя да потисне съмнението си, че на Елси ще й хареса във фермата толкова, колкото очакваше. Но понякога истинската добрина е да позволим на хората да постъпват неразумно, а и очите на Елси бяха изпълнени с такъв копнеж, че Кейти нямаше сърце да й откаже.

Доктор Кар се колеба дълго, когато му казаха за пътешествието.

— Много е горещо — каза той. — Не смятам, че на момичетата ще им хареса.

— Но, татко, разбира се, че ще ни хареса — увещаваха го Елси и Джоана, която се въртеше около вратата и чакаше да види какво ще стане.

Доктор Кар се усмихна, като видя очакването в очите на децата.

— Добре — каза той, — може да отидете. Господин Уорет ще дойде утре в града по финансови дела. Ще ви изпратя с него. Следобед, когато се разхлади малко, Александър ще ви закара с файтона.

— Ура! Ура! — извика Джоана, подскачайки наоколо, докато Елси прегръщаше баща си.

— И в четвъртък ще пратя да ви приберат — продължи той.

— Но, татко — започна да го моли Елси, — това са само два дни. Госпожа Уорет ни покани за една седмица.

— Да, тя каза седмица — съгласи се Джоана, — тя има толкова много пилета и аз ще ги храня, и ще ги гоня, колкото си искам.

— Няма да го направиш, нали, татко, няма да пратиш да ни вземат в четвъртък? — настояваше Елси нетърпеливо. — Аз бих останала и по-дълго, но госпожа Уорет ни покани за една седмица.

— Ще пратя да ви докарат в четвъртък — повтори решително доктор Кар. След това, като видя, че долната устна на Елси трепери и очите й са пълни със сълзи, продължи: — Не бъди толкова тъжна, миличка. Александър ще дойде да ви прибере, но ако искате да останете още, може да пратите бележка по него в кой ден искате да дойде пак. Ще го направите ли?

— О, разбира се! — каза Елси, търкайки очите си. — Това би било чудесно, татко! Само че ще е жалко Александър да се разкарва два пъти в такава жега, а и ние сме сигурни, че ще искаме да останем една седмица.

Баща им се усмихна и я целуна. Всичко се уреди и децата започнаха да се подготвят. Бяха много въодушевени да приготвят чантите си, да решават какво да вземат и какво да не вземат. Елси се ободри и развесели от цялото суетене. „Самата мисъл, че ще ходим на село, ме прави щастлива“ — казваше тя. Ала истината беше, че имаше лека настинка и затова не знаеше как точно се чувства и какво иска.

Пътуването беше приятно с изключение на това, че Александър наруши твърде много тържествеността на Джоана и достойнството на Елси, като ги попита на излизане дали малките госпожици са съвсем наясно къде отиват. Част от пътя минаваше през гора. Беше един твърде заблатен лес, гъстата сянка скриваше слънцето и миришеше на зеленина и папрат. Елси реши, че добрите времена вече почти започват и настроението й се повишаваше с поскърцването на колелата.

Скоро излязоха от гората и слънцето отново ги огря. Пътят беше прашен, прашни бяха и полята, край които препускаха, а неравните снопове от царевични стъбла, появяващи се от време на време, също изглеждаха напрашени. Купчини напрашени червени плодове се въргаляха по тревата под ябълковите дървета. Няколко крави вървяха към поляната и мучаха от жажда и безнадеждност. Децата също усетиха жажда.

— Страшно ми се пие вода — каза Джоана. — Мислиш ли, че има още много? След колко ще пристигнем у госпожа Уорет, Александър?

— След малко пристигаме, госпожице — отговори лаконично той.

Елси си показа главата през прозореца и погледна с надежда наоколо. Къде беше възхитителната ферма? Тя видя голяма къща с цвят на тиква по-нататък край пътя, ала едва ли ще е това. Обаче Александър вкара файтона в двора и скочи да ги поеме. Наистина пристигнаха! Изненадата спря дъха й. Тя се огледа наоколо. Вярно, че имаше горичка, но почти на половин миля през полето. Край къщата нямаше никакви дървета, само няколко люлякови храста от едната й страна; нямаше и трева. Посипана с чакъл пътека заемаше целия преден двор. С опушения си цвят и с ококорените прозорци без капаци, къщата сякаш се повдигаше на пръсти и се взираше в нещо — може би в прахта на пътя, тъй като нямаше в какво друго.

На Елси й прималя, докато тя и Джоана слизаха много бавно от файтона. Александър с една ръка се подпря на оградата, а с другата почука силно на вратата. Няколко минути никой не отговори на почукването. След това в хола изскърцаха тежки стъпки и някой започна упорито да се мъчи да отваря мандалото, което не помръдваше. После един глас — в него те разпознаха госпожа Уорет — извика:

— Изафини! Изафини! Ела да видиш дали не можеш да отвориш тази врата.

— Колко смешно! — прошепна Джоана и започна да хихика.

Изглежда „Изафини“ беше на горния етаж, защото малко по-късно те я чуха да се спуска по стълбите, след което започна ново тракане около упоритата ключалка. Но вратата не се отваряше и накрая госпожа Уорет приближи устните си до ключалката и попита:

— Кой е?

Гласът прозвуча толкова глухо и далечно, че Елси подскочи.

— Аз съм, госпожо Уорет, Елси Кар. И Джоана е с мен — отговори тя.

Отвътре се дочу шептене и след това госпожа Уорет отново извика в ключалката:

— Обиколете къщата и минете отзад, деца. Не мога да отворя тази врата. Изметнала се е от влагата.

— Влага! — промърмори Джоана. — Нима е възможно, та нали не е валяло от август, татко така каза вчера.

— Това е нищо, госпожице Джоана — намеси се Александър. — Хората тук обикновено не отварят предните врати често — само за сватби, погребения и други подобни. Много вероятно е тази врата да не е отваряна от пет години. Спомням си, когато откарах покойната госпожа Кар оттук, беше горе-долу преди толкова. И тя трябваше също като вас да обиколи отзад.

Очите на Джоана се разшириха от учудване, но тя нямаше време да каже нищо, защото заобиколиха къщата и видяха госпожа Уорет пред вратата на кухнята да ги посреща. Тя изглеждаше по-дебела от всякога, помисли си Елси, но ги целуна и двете и каза, че много се радва да ги види най-после в къщата си.

— Беше твърде неучтиво — продължи тя, — да ви карам така да чакате. Но бях заспала и когато почукахте, бях толкова слисана, че не можах да се сетя кой би могъл да бъде. Качете чантите горе, Изафини, и ги оставете в стаята за гости. Как са татко и Кейти, Елси? Не е на легло, надявам се?

— О, не! Все по-добре е.

— Така и трябва да бъде — отговори сърдечно госпожа Уорет. — Не знам, но топлото време и толкова много хора вкъщи и всичко останало… Виж, Джоана, едно пиле! — извика тя, прекъсвайки мисълта си. Една дългокрака кокошка притича край вратата. — Искаш ли веднага да я хванеш? Или предпочиташ първо да се качиш горе?

— Предпочитам да се кача — отговори Джоана, докато Елси се приближи към вратата. Гледаше как Александър се отдалечаваше по прашния път. Имаше чувството, че най-добрият им приятел ги е изоставил. След това тя и Джоана последваха Изафини по стълбите. Госпожа Уорет никога не се качваше в жегите горе, както тя сама им съобщи.

Гостната беше чак под покрива. Беше много горещо и миришеше така, сякаш прозорците не бяха отваряни, откакто къщата е построена. Като останаха сами, Елси се втурна към прозореца и го отвори. Не щеш ли, той падна с трясък, от който потрепери цялата къща, а каната започна да танцува и дрънчи. Децата много се уплашиха, особено след като госпожа Уорет попита отдолу какво става.

— Това беше прозорецът — обясни Елси, влизайки в хола.

— Съжалявам, но не мога да го накарам да стои отворен. Нещо се е развалил.

— Пъхна ли гвоздея отдолу? — попита госпожа Уорет.

— Гвоздеят? Не, госпожо.

— Тогава защо очакваш да стои отворен? Младите хора никога не забелязват това, което е пред очите им. Погледни перваза на прозореца и ще го видиш. Сложен е с определена цел.

Елси се върна объркана в стаята. Погледна и наистина видя голям гвоздей и дупка отстрани на рамката на прозореца, в която той можеше да се пъхне. Този път тя отвори прозореца без произшествия, но я изненада дългата синя книжна щора. Тя висеше и спираше въздуха, идващ отвън. Нямаше начин да се вдигне.

— Навий я и сложи карфица — предложи Джоана.

— Страхувам се да не скъсам хартията. Колко е ужасно всичко! — проплака отчаяно Елси.

Въпреки всичко тя забоде няколко карфици и закрепи щората така, че да може да влиза въздух. След това момичетата огледаха стаята. Беше скромна, но подредена и приятна. Бюрото беше покрито с бяла кърпа, а върху нея бе поставена възглавничка за игли и карфици, чиито забодени главички образуваха надписа „Помни Рут“. На Джоана това много й хареса и тя реши, че няма да развали написаното, колкото и да й потрябва игла.

— Какво високо легло! — извика тя. — Елси, ще трябва да се покатериш на стол, за да се качиш на него. Аз също.

Елси опипа завивките.

— Пух! — извика тя ужасено.

— О, Джоана, защо трябваше да идваме тук? Какво ще правим сега?

— Мисля, че не трябва много да се притесняваме — отговори Джоана, която се чувстваше съвсем добре и възприемаше тези малки различия в обичаите повече откъм смешната им страна. Но Елси изохка. Цели две нощи в пухено легло! Как ли ще го понесе?

Чаят беше вече сервиран в кухнята, когато момичетата слязоха долу. Беше запален малък огън за водата. Почти угасваше, но в стаята беше толкова задушно, че маслото се беше размекнало и госпожа Уорет трябваше да го взема с лъжичка. Бръмчащи мухи кръжаха около масата и се трупаха около чинията с кекса. Хлябът беше чудесен, също така и домашното сирене и печените дюли, но Елси не можа да хапне нищо. Имаше треска от жегата. Госпожа Уорет се разтревожи от липсата на апетит, също така и господин Уорет, на когото децата бяха представени. Той беше стар добродушен мъж с плешива глава и слезе за вечеря по риза. Беше толкова слаб, колкото жена му пълна.

— Страхувам се, че момичето не харесва вечерята, Лусинда — каза той. — Трябва да се погрижиш утре за нещо по-различно.

— О, не е така! Всичко е много вкусно, само че аз не съм гладна — извини се Елси, чувствайки, че всеки момент ще се разплаче. Тя дори си поплака след чая, когато седнаха навън в здрача; господин Уорет пушеше лулата си и биеше комарите, а госпожа Уорет похъркваше в големия люлеещ се стол. Но дори и Джоана не разбра, че тя плаче, а Елси се чувстваше като най-лошото дете на света. Усещаше се неблагодарна към хора, които бяха толкова добри с нея. Тя си повтаряше това много пъти, но без успех. Щом си помислеше за вкъщи, за Кейти и татко, обземаше я див копнеж и очите й се напълваха със сълзи.

През нощта беше много неприятно. Нямаше никакъв ветрец, а полъхът не намираше път до задушната стая, където спяха сестрите. Джоана спеше добре въпреки горещината и комарите, но Елси почти не мигна. Веднъж тя става и ходи до прозореца, но синята щора неочаквано се откачи и се строполи върху главата й. Елси не можа да намери карфиците в мрака, затова я остави да виси и да шумоли през цялата нощ, което допълнително й пречеше да заспи. Към три часа задряма и сякаш само след минута се събуди в ярко огряната стая от кукуригането на петлите под прозореца. Главата я болеше ужасно. Искаше й се да си полежи още малко, но се страхуваше да не изглежда неучтиво. Затова се облече и слезе долу с Джоана. Беше толкова бледа и яде толкова малко, че госпожа Уорет се разтревожи и я посъветва да се изтегне на дивана в най-хубавата стая и да си почете книжка.

Диванът в най-хубавата стая беше покрит с морав кретон. Беше висок и много тесен. Нямаше нищо, което да държи възглавничката на мястото й, затова тя постоянно се местеше и главата на Елси падаше внезапно назад — нещо, което съвсем не беше приятно. По-лошо: Елси задряма и самата тя се строполи върху земята, хлъзгайки се по гладкия кретон като върху лед. Това толкова я изнерви, че тя се мъчеше да не заспива, въпреки че Джоана донесе два стола и ги сложи до дивана, за да я придържат. Нямаше и много книги в най-хубавата стая. Единствената, която Елси избра, беше дебела черна книга, наречена „Пълно събрание на съчиненията на госпожа Хана Мур“. Част от книгата беше проза, част — поезия. Елси започна да чете частта, наречена „Предположения за формирането на характера на младата принцеса“. Но имаше твърде много дълги думи, затова тя зачете разказ под названието „Целебс в търсенето на жена“. Беше за млад джентълмен, който иска да се ожени, но не е сигурен дали има млади дами, които да са достатъчно хубави за него. Затова той ги посещава, първо една, после друга, и след като остава по няколко дни в къщата, винаги си казва: „Не, тази не е подходяща“ и си тръгва. Накрая намира младо момиче, което сякаш е идеално — тя посещава бедните, става рано, винаги носи бяло, никога не забравя да навие часовника и да изпълнява задълженията си. Елси тъкмо си беше помислила колко трудно е да се угоди на този млад джентълмен, но сега си каза: „Ето това е тя“. Тя се замисли и следващото нещо, което усети, беше, че пада от дивана за втори път в компанията на Хана Мур. Двете се приземиха на столовете. Джоана се затича и ги вдигна за втори път. В края на краищата да се лежи на най-хубавия диван не беше особено приятно. Денят преваляше и слънцето безпощадно печеше в стаята. На Елси й ставаше все по-зле и все повече й се искаше да е вкъщи.

Междувременно Джоана бе на разположение на госпожа Уорет, която си беше втълпила, че най-приятното нещо за едно дете е да гони пилета. Щом се появеше кокошка край вратата, което се случваше веднъж на три минути, тя викаше:

— Виж, Джоана, тук има още едно пиле, което можеш да хванеш.

И бедната Джоана се чувстваше задължена да се втурне в пека след пилето. Тя беше едно много учтиво малко момиче и не искаше да каже на госпожа Уорет, че е неприятно да се тича по жегата. До обед толкова се измори, че би се възпротивила, ако знаеше как, но не беше научена да противоречи. След обеда нещата се влошиха, защото стана още по-горещо, а пилетата, на които слънцето не пречеше, се разхождаха през цялото време.

— Бързай, Джоана, тук има още едно — чуваше се постоянно.

Накрая Елси се отчая, отиде в кухнята и тихо помоли:

— Ако обичате, госпожа Уорет, може ли Джоана да постои при мен, защото страшно ме боли главата?

От този момент Джоана си почина. Госпожа Уорет беше добра жена и не предполагаше, че не забавлява малките си гостенки и че на тях не им е приятно.

Малко преди шест главата на Елси се пооправи и двете с Джоана си сложиха шапките и излязоха на разходка в градината. Нямаше какво да се разглежда: лехи със зеленчуци, няколко храста — това беше всичко. Елси се облегна на оградата и се опитваше да разбере защо къщата на госпожа Уорет създаваше такова странно напрегнато впечатление, когато неочаквано я стресна силно грухтене. Нещо докосна върха на главата й. Тя се обърна и видя невероятно голямо прасе, изправено на задните си крака и подпряно на другата страна на оградата. Така както стоеше, то беше по-високо от Елси и студеният му нос докосваше главата й. Децата бяха изненадани и стреснати от появата му и затова то им заприлича на някакво ужасно диво чудовище. Двете уплашено изпищяха и хукнаха към къщата, от която Елси никога повече не посмя да излезе до края на престоя им. Джоана гонеше пилетата от време на време, но това едва ли й доставяше удоволствие, тъй като през цялото време внимаваше да е далеч от прасето.

Тази вечер, докато госпожа Уорет спеше, а господин Уорет пушеше навън лулата си, Елси се почувства толкова нещастна, че съвсем се отпусна. Тя сложи главата си на скута на Джоана и тъй като двете седяха в най-тъмния ъгъл на стаята, си поплакаха, стараейки се да вдигат колкото се може по-малко шум. Джоана я утешаваше с галене и потупване, но не смееше нищо да каже от страх, че госпожа Уорет може да се събуди и да ги разкрие.

Когато Елси се събуди, единствената й мисъл бе дали Александър ще дойде да ги вземе следобед. През целия ден тя наблюдаваше часовника и пътя в трескаво очакване. Ами ако татко им беше размислил и беше решил да ги остави в Коник цяла седмица, какво ли щеше да прави? Трябва да запази присъствие на духа до следобед, мислеше си тя, но ако им се наложеше да прекарат още една нощ в пухеното легло с тези комари, с тази шумоляща щора — щеше да умре, наистина щеше да умре!

Но на Елси не й се наложи да умира, нито да разбере как да се живее с известни неудобства. Към пет следобед напрегнатото й взиране бе наградено с облак прах, от който се появиха ушите на старата Уити и покривът на добре познатия файтон. Той спря пред външната врата. Беше Александър, оживен и усмихнат, много щастлив да види „малките си госпожици“ отново и да ги завари очакващи да се върнат вкъщи. Госпожа Уорет обаче не разбра колко се зарадваха, че си отиват. Елси и Джоана бяха твърде учтиви. Те благодариха на старата дама и то толкова мило, че след като си тръгнаха, тя каза на господин Уорет, че момичетата изобщо не са я притеснили с идването си и че се надява пак да дойдат, щом като толкова им е харесало. Точно в този момент Елси седеше във файтона с глава в скута на Джоана и радостно хлипаше, че всичко свърши и се прибира вкъщи.

— Никога, ама никога повече през живота си няма да отида на село! — каза тя.

Колко очарователна изглеждаше къщата, цялото семейство излязло отпред и Кейти с бялата си рокля! И Кловър с розовите цветя на колана си, и всички готови да посрещнат и прегърнат малките пътешественички. Имаше изобилие от милувки и целувки и много разкази за това, което се е случило през тези два дни: че е получено писмо от братовчедката Хелън, че бялата Дейзи има четири котенца, всичките бели като нея, че Дори е направил „водно колело“ — колело, което се върти във ваната, нещо наистина гениално, както каза татко; че Фил е разменил с Юджин Слак една от декоративните си кокошки с кокошка порода „Брахмапутра“. Още преди да седнат да пият чай, всички поискаха да узнаят как са прекарали момичетата. Елси чувстваше облекчение и си мислеше колко е хубаво всичко: от нарязаните круши до звъна на леда в шейкъра, когато татко попита:

— Добре, Елси, ти реши да се върнеш. Как беше? Защо не останахте една седмица? Изглеждаш ми бледа. Добре ли прекарахте? Разкажете ни.

Елси погледна татко, а татко погледна Елси. Очите на доктор Кар блещукаха, но иначе той беше съвсем сериозен. Елси започна да говори, после да се смее, после да плаче, и обяснението, което накрая тя даде, беше смесица и от трите.

— О, татко, беше ужасно! Всъщност госпожа Уорет беше много мила, но тя е толкова дебела. И имаше едно голямо страшно прасе, не можеш да си представиш колко голямо. И покривалото на дивана толкова се пързаляше, че паднах пет пъти и много се ударих. И леглото ни беше пухено, и ми беше толкова мъчно за вкъщи, че плаках цялата вечер.

— Не е било много мило по отношение на госпожа Уорет — вмъкна доктор Кар.

— Тя дори не разбра, татко. Тя спеше и хъркаше така, че никой не можеше да чуе. И мухите, какви мухи само, и комарите, и прозорецът ни не можеше да се отвори, ако не сложиш гвоздей! Толкова се радвам, че пак съм си вкъщи! Никога повече няма да отида на село, никога, никога! Но Кловър, защо се смееш, това съвсем не е учтиво!

Елси се втурна към Кейти, скри лицето си и започна да плаче.

— Не й обръщай внимание, скъпа! Татко, ръцете й са горещи, трябва да й дадеш нещо.

Гласът на Кейти леко трепереше, но тя не си позволи да се разсмее, за да не нарани Елси. Татко даде преди лягане на Елси „нещо“, много малка доза, защото за докторите малките момиченца по правило не трябва да вземат лекарства, и на следващия ден тя се почувства много по-добре. И когато пътешествието до Коник малко по малко започна да се прояснява, семейството се смя до припадък. Фил изобразяваше прасето, изправяше се на огромните задни крака и потупваше главата на Елси с носа си.

— Това ще завърши като гостуването при госпожа Уорет — казваха често на Елси, когато тя ставаше упорита и настояваше за нещо, което в момента й се струваше приятно.

Една от хубавите страни на детските грешки е, че всяка от тях ни учи на нещо; и така, като грешим, ние ставаме по-разумни, докато дойде време да заемем своето място в света на големите, които никога не правят грешки…