Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux camélias, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62гласа)

Информация

Сканиране
Eternities(2011)
Корекция и форматиране
Максимус(2012)

Издание:

Александър Дюма-син. Дамата с камелиите

Френска, първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Юлия Иванова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

ДИ „Народна култура“ — София, 1979 г.

История

  1. —Добавяне

6

Заварих Арман на легло.

Като ме видя, той ми подаде горещата си ръка.

— Имате треска — казах аз.

— Нищо ми няма, само умора от дългия път.

— Вие сте били при сестрата на Маргьорит?

— Да, кой ви каза?

— Знам и получихте ли това, което желаехте?

— Да, но кой ви е осведомил за пътуването и целта ми?

— Градинарят на гробището.

— Видяхте ли гроба?

Едва се осмелих да отговоря, защото тонът, с който изрече тези думи, показваше, че вълнението, на което бях свидетел, все още измъчваше Арман и че всеки път, когато мисълта му или думите на някой друг го наведат на тази болезнена тема, той още дълго ще бъде жертва на това вълнение.

Затова се задоволих да му отговоря с кимване.

— Добре ли се е грижил за него? — продължи Арман.

Две едри сълзи се търкулнаха по страните на болния, който извърна глава, за да ги скрие от мен. Престорих се, че не ги виждам, и се опитах да променя разговора.

— Ето вече три седмици, откакто заминахте — казах му аз.

Арман изтри сълзите си и ми отговори:

— Точно три седмици.

— Вашето пътуване бе дълго.

— О, аз не пътувах през цялото време. Петнадесет дни бях болен, иначе щях отдавна да съм се завърнал; но едва бях пристигнал, и ме втресе. Бях принуден да не излизам.

— И сте си тръгнали, без да сте оздравели напълно?

— Ако бях останал още една седмица в този край, щях да умра.

— Но сега, щом сте се завърнали, трябва да се лекувате. Вашите приятели ще дойдат да ви видят и аз на първо място, ако ми позволите.

— След два часа ще стана.

— Какво неблагоразумие!

— Трябва да стана.

— Каква толкова бърза работа имате?

— Трябва да отида при полицейския комисар.

— Защо не натоварите някого да свърши тази работа, заради която бихте могли да се разболеете по-тежко?

— Това е единственото нещо, което може да ме излекува. Трябва да я видя. Откакто научих за смъртта й и особено след като видях гроба й, не мога да спя. Не мога да си представя, че тази жена, която напуснах толкова млада и красива, е мъртва. Трябва сам да се уверя в това. Трябва да видя какво е направил господ със създанието, което толкова обичах, и може би отвращението от гледката ще измести отчаянието ми. Ще ме придружите, нали?… Ако това не ви отегчава много?

— Какво ви каза сестра й?

— Нищо. Тя изглеждаше доста учудена, че един непознат иска да купи парцел и да поръча гроб за Маргьорит. Веднага ми подписа разрешението, което исках от нея.

— Повярвайте ми, изчакайте с това преместване, докато оздравеете напълно.

— О! Ще бъда силен, не се безпокойте. Всъщност ще полудея, ако не свърша по-бързо с това решение, чието изпълнение стана необходимост за моята болка. Кълна ви се, че ще мога да се успокоя само след като видя Маргьорит. Това е може би една жажда, породена от треската, която ме изгаря, от безсънните нощи, а може би е резултат на бълнуванията ми. Но дори, след като я видя, да се наложи да стана монах, пак ще го направя.

— Разбирам това — казах на Арман — и съм изцяло на ваше разположение. Видяхте ли се с Жюли Дюпра?

— Да, видях я в самия ден на моето първо завръщане.

— Даде ли ви писмата, които Маргьорит бе оставила за вас?

— Ето ги.

Арман измъкна един свитък изпод възглавницата и го върна веднага обратно.

— Знам наизуст съдържанието на тези писма — каза ми той. — От три седмици насам ги чета по десет пъти на ден. Вие също ще ги прочетете, когато бъда по-спокоен, и ще мога да ви обясня всичко, което сърцето и любовта са вложили в тази изповед. Засега искам да ви помоля за една услуга.

— Каква?

— Имате ли долу кола?

— Да.

— Бихте ли отишли с паспорта ми до пощата на гишето „до поискване“, за да попитате дали има писма за мене? Баща ми и сестра ми сигурно са ми писали в Париж, но аз така набързо заминах, че не намерих време да се осведомя за това. Когато се върнете, ще отидем заедно да съобщим на полицейския комисар за утрешната церемония.

Арман ми даде паспорта си и аз отидох на улица Жан-Жак Русо.

Имаше две писма на името на Дювал, взех ги и се върнах.

Когато влязох, Арман беше облечен и готов за излизане.

— Благодаря — каза ми той, като вземаше писмата си. — Да — добави той, след като погледна адресите. — Да, от баща ми и сестра ми. Навярно не са могли да си обяснят мълчанието ми.

Арман отвори писмата и по-скоро отгатна съдържанието им, без да ги прочете докрай, защото всяко от тях беше по четири страници, а малко след това той ги сгъна.

— Да тръгваме — каза ми той, — ще отговоря утре.

Ние отидохме при полицейския комисар и Арман представи пълномощното от сестрата на Маргьорит.

Комисарят му даде нареждане до пазача на гробищата; беше уговорено, че преместването ще стане на другия ден в десет часа сутринта, а аз ще дойда да го взема един час по-рано и заедно ще отидем на гробищата.

Аз също бях любопитен да присъствувам на това зрелище и признавам, че през нощта не мигнах.

Ако съдя по себе си, по мислите, които ме връхлетяха, тази нощ трябва да е била дълга за Арман. Когато на другия ден в девет часа влязох у тях, той беше ужасно блед, но изглеждаше спокоен.

Усмихна ми се и ми подаде ръка.

Свещите му бяха изгорели докрай и преди да излезе, Арман взе едно доста дебело писмо, адресирано до баща му. Изглежда, в него той му доверяваше вълненията си от тази нощ.

Половин час по-късно стигнахме в Монмартр.

Бавно тръгнахме към гроба на Маргьорит. Комисарят вървеше пръв, Арман и аз го следвахме на няколко крачки.

От време на време чувствувах как ръката на моя другар трепва конвулсивно, като че ли го побиваха тръпки. Тогава го поглеждах: той разбираше моя поглед и ми се усмихваше, но откакто бяхме излезли от тях, не бяхме разменили нито дума.

Малко преди гроба Арман спря, за да избърше лицето си, оросено от едри капки пот.

Използувах това спиране, за да отдъхна, защото самият аз чувствувах сърцето си свито.

Откъде идва това болезнено удоволствие, което изпитваме при този вид зрелище! Когато стигнахме до гроба, градинарят бе преместил всички саксии с цветя, желязката ограда беше махната и двама души копаеха земята.

Арман се облегна на едно дърво и загледа работещите. Като че целият му живот преминаваше пред очите му.

Изведнъж една от кирките удари на камък. При този звук Арман се отдръпна като при електрически шок и ми стисна ръката с такава сила, че ме заболя.

Един гробар взе широка лопата и малко по малко изчисти пръстта от гроба; после, когато останаха само плочите, с които покриват ковчега, той ги изхвърли една по една навън.

Наблюдавах Арман, защото всяка минута се страхувах, че вълнението му, което явно се усилваше, ще го сломи; но той продължаваше да гледа втренчено, с отворени очи, като обезумял, и само едно леко потръпване на страните и устните показваше, че е обхванат от силна нервна криза. Що се отнася до мен, мога да кажа само, че съжалявах, загдето бях дошъл.

Когато ковчегът бе напълно разкрит, комисарят каза на гробарите:

— Отворете.

Тези хора се подчиниха, като че ли това бе най-простото нещо на този свят.

Ковчегът беше от дъбово дърво и те започнаха да развинтват капака. Винтовете бяха ръждясали от влагата и ковчегът се отвори трудно. Зловонна миризма лъхна от него въпреки благоуханните растения, с които бе покрита мъртвата.

— О, господи! Господи! — прошепна Арман и още повече побледня.

Дори самите гробари се отдръпнаха. Голям бял саван покриваше трупа и очертаваше някакви извивки. Този саван беше почти изцяло прояден в единия край и оттам се показваше кракът на мъртвата.

За малко не ми прилоша и сега, когато пиша тези редове, споменът за тази сцена изплува отново ярък и неизличим.

— Да побързаме — каза комисарят.

Тогава единият от гробарите се присегна, започна да разшива савана, хвана го за единия край и изведнъж откри лицето на Маргьорит.

Беше страшно за гледане, ужасно е за разказване.

Вместо очи имаше само две дупки, устните бяха изчезнали и белите зъби бяха стиснати. Дългите, черни и сухи коси бяха залепнали по слепоочията и прикриваха малко зелените кухини на страните. Въпреки това аз познах това лице, розовото, бяло и весело лице, което толкова често бях виждал.

Без да може да отвърне поглед от него, Арман беше поднесъл кърпичката към устата си и я хапеше.

Струваше ми се, че железен обръч стяга главата ми, погледът ми се забули, ушите ми бучаха и едва успях да отворя едно шишенце, което бях донесъл за всеки случай, и дълбоко да вдъхна солите.

Сред това зашеметяване чух, че комисарят попита господин Дювал:

— Познавате ли я?

— Да — отговори глухо младежът.

— Тогава затворете и отнесете — каза комисарят.

Гробарите хвърлиха отново савана върху лицето на мъртвата, затвориха ковчега, вдигнаха го от двата края и се отправиха към мястото, което им бе посочено.

Арман не се помръдна. Очите му бяха приковани в празния гроб, той беше блед като мъртвата, която току-що бяхме видели. Стоеше като вкаменен.

Разбрах какво ще се случи, когато мъката намалее и не ще бъде подхранвана от подобни зрелища, и следователно когато не ще го поддържа вече.

Приближих се до комисаря.

— Присъствието на господина — казах му аз, посочвайки Арман — необходимо ли е още?

— Не — каза ми той, — и дори ви съветвам да го отведете, защото не изглежда добре.

— Елате — обърнах се тогава аз към Арман, като го хванах за ръката.

— Какво? — отвърна той и ме погледна, сякаш не ме познаваше.

— Всичко свърши — добавих аз. — Трябва да си тръгвате, приятелю, вие сте блед, студено ви е, тези вълнения ще ви съсипят.

— Имате право, да вървим — отговори той машинално, но не направи нито крачка.

Тогава го хванах за ръка и го повлякох. Остави се да го водят като дете и от време на време прошепваше:

— Видяхте ли очите?

Обръщаше се назад, като че ли това видение го зовеше. Но походката му стана неравномерна. Като че се движеше само на тласъци. Зъбите му тракаха, ръцете му бяха студени, изпаднал бе в силна нервна възбуда.

Аз му говорех, но той не ми отговаряше.

Единственото, което можеше да прави, беше да се остави да го водят.

На изхода намерихме кола. Тъкмо навреме.

Едва седна и тръпките се увеличиха — той изпадна в истинска нервна криза, а страхът да не ме изплаши го караше да шепне, като ми стискаше ръката:

— Нищо ми няма, нищо ми няма, бих искал да поплача.

Усещах как гърдите му се издуват, как очите му се наливат с кръв, но сълзи не потичаха. Накарах го да вдишва от шишенцето, което бе помогнало и на мен, и когато стигнахме у тях, все още го разтърсваха тръпки.

Настаних го в леглото с помощта на прислужника, запалих силен огън и изтичах при моя лекар, на когото разказах какво се бе случило.

Той веднага дойде.

Арман беше червен и мърмореше несвързани думи, от които само името на Маргьорит се чуваше ясно.

— Как е? — попитах доктора, след като той прегледа болния.

Има мозъчно възпаление, сигурен съм в това и така е много по-добре, защото смятам, да ми прости господ, че иначе щеше да полудее. За щастие физическата болест ще надвие психическата и може би след месец той ще бъде излекуван и от едната, и от другата.