Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (27)

27

— Прочетохте ли всичко? — попита ме Арман, когато завърших четенето на ръкописа.

— Разбирам колко сте страдали, приятелю, ако всичко, което прочетох, е вярно.

— Баща ми потвърди всичко в едно писмо.

Поговорихме още известно време за тъжната съдба на Маргьорит и аз се прибрах в къщи, за да си почина малко.

Арман, все още тъжен, но малко облекчен от разказа на тази история, се възтанови бързо и ние заедно отидохме при Прюданс и Жюли Дюпра.

Прюданс бе фалирала. Тя каза, че Маргьорит е виновна за това. По време на боледуването й Прюданс й била дала много пари, срещу които изготвила полици, но не могла да ги изплати, защото Маргьорит починала, без да й върне парите и без да й даде разписки, с които да може да се яви като кредиторка.

С помощта на тази басня, която госпожа Дюверноа разказваше навсякъде, за да оправдае критичното си положение, тя измъкна от Арман хиляда франка. Той не вярваше на това, но се преструваше, че вярва, дотолкова почиташе всичко, което засягаше любовницата му.

После отидохме при Жюли Дюпра, която ни разказа тъжните събития, на които бе свидетелка, плачейки искрено при спомена за приятелката си.

Накрая отидохме на гроба на Маргьорит, на който под ласката на априлското слънце бе покарала първата зеленина.

Арман трябваше да изпълни последното си задължение. Трябваше да замине при баща си. Арман отново поиска да го придружа.

Ние пристигнахме в К., където видях господин Дювал такъв, какъвто си го представях според образа, описан ми от неговия син; висок, изпълнен с достойнство, доброжелателен.

Той посрещна Арман със сълзи от щастие в очите и ми стисна сърдечно ръката. Скоро забелязах, че бащиното чувство у бирника преобладава над всичко.

Дъщеря му, Бланш, имаше онази прозрачност на очите и погледа, онази свежест на устните, които показваха, че мислите й са непорочни, а устата произнасят само благочестиви слова. Радваше се на завръщането на брат си, без да знае, това непорочно младо момиче, че далеч от нея една куртизанка бе жертвувала щастието си само при споменаването на името й.

Останах известно време у това щастливо семейство, изцяло заето с този, който бавно възстановяваше раненото си сърце.

Върнах се в Париж и написах тази история такава, каквато ми бе разказана. Тя има само една заслуга, която може би ще й бъде призната: това, че е истинска.

От този разказ не вадя заключение, че всички момичета като Маргьорит са способни да направят това, което извърши тя. Далеч съм от тази мисъл, но разбрах, че една от тях е обичала истински през своя живот, че е страдала и е умряла. Разказах на читателя историята, която научих. Това бе мой дълг.

Аз не съм апостол на порока, но съм готов да откликна на благородното нещастие навсякъде, където го чуя да моли за това.

Повтарям, историята на Маргьорит е едно изключение. Но ако тя беше нещо обикновено, нямаше да си заслужава труда да бъде написана.