Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (8)

8.

Ласитър беше смаян. Допреди немного време Лъбок беше малко търговско градче сред териториите на индианците. Нищо повече. А как изглеждаше тази дупка днес! Лъбок беше на път да се превърне в огромен град.

Недалече беше открит петрол. Петрол! В началото никой не знаеше какво да прави с него, но междувременно хората вече бяха разбрали: макар и вонящо, това беше черно злато. В източния край на града беше изникнала гора от сондажни кули.

Петролът се извозваше с магарешки каруци. Като от времето на Матусалем^[1]!

Сега вече Ласитър си обясни защо се бяха намерили хора, които имаха интерес да построят железопътна линия. Това беше страхотна сделка, след като ползата от петрола беше осъзната и вече не само домакинствата, но и индустрията се нуждаеше от него. Това, което видя, и мислите, които го споходиха, накараха Ласитър почти да изгуби кураж. Крек имаше право! Едва сега Ласитър осъзна на кого се канеше да препречи пътя само за да спаси един невзрачен хотел!

С този петрол горяха лампите не само в Съединените щати, но и в Европа и Китай. Парните машини вече също работеха с него. Парни машини, които задвижваха кораби, трансмисионни валове и машини от всякакъв вид.

Беше настъпила нова епоха и това можеше да се почувства тук, в Лъбок. Не в Амарильо и не дори в Пало Дуро Сити. А в Лъбок!

Ласитър отново пришпори кафявия си кон. Дори локвите по улиците на Лъбок воняха на петрол.

Дирекция на Уелс Фарго! Това беше изписано на огромна табела, която нощем се осветяваше от петролни факли.

След войната грамадното транспортно предприятие със седалище в Калифорния беше основало свои филиали във всички щати. В началото на Гражданската война, както я наричаха янките, голямото транспортно предприятие беше застанало на страната на въстаналите щати. Но после беше променило позицията си. Вероятно Северните щати, които по време на войната разчитаха на транспортния капацитет на Уелс Фарго, бяха дали големи обещания, защото след края на войната на предприятието бяха предоставени концесии за всички щати. То спечели преднина пред конкурентите, а държавните поръчки бяха възлагани само на Уелс Фарго. Така се възнаграждаваше само приятел, не и враг.

В Лъбок беше имало пазар на добитък. Цели стада говеда, кози и овце минаваха по улиците.

Ласитър премина покрай двора с товарните коли на Уелс Фарго, прекоси улицата, спря под акациите и слезе от коня.

Широкият двор се охраняваше. Пред портата имаше бариера. Мъжете от охранителния отряд стояха там на пост.

Тези мъже не го интересуваха. Той искаше да пипне само един човек. Името на този негодник беше Едингбъро!

Разбира се, при условие, че големият бос наистина беше тук.

Ласитър остана под сянката на дърветата, огледа се и сложи ръка върху рязаната карабина. Дали да рискува да влезе в двора на Уелс Фарго, или щеше да е много по-лесно да пипне този Едингбъро на някое друго място?

По улицата се зададе конник.

Ласитър не можеше да повярва на очите си. Беше господин Хауърд. Позна го по гълъбовосивите дрехи. Хауърд зави пред него. Мъжете вдигнаха бариерата и го пуснаха да влезе. Конникът прекоси двора, спря пред една барака, слезе от коня и влезе вътре.

Ласитър се усмихна. Пред тази постройка стоеше карета. Ландо! Някакъв смахнат маниак беше внесъл една от тези четириместни карети от Австрия. Всеобщото одобрение и възхищение го бяха подтикнали да открие работилница и да започне да произвежда копия на ландото. Колите му се бяха превърнали в истински шлагер. И при това в цялата страна. Само че американските новобогаташи, които се опитваха да показват култура, виждаха ценността не в имитацията. Затова някой се беше заел да внася оригинални австрийски карети. С много по-голям успех! Който беше успял да се издигне, имаше пари и искаше да го покаже, най-напред си набавяше ландо и го караше с впряг от шест коня. Винаги и навсякъде.

И така, който караше ландо, който наричаше своя такава карета, беше човек с дебел портфейл.

Ласитър остана под дърветата и свали карабината. Ландото стоеше самотно под палещите лъчи на слънцето. Хауърд беше изчезнал заедно със своя кон.

Беше дяволски горещ ден. Човек се потеше на сянка, без дори да помръдва.

Ласитър се стресна. Не, не беше заспал прав! Изведнъж ландото потегли. Една тръстикова колиба служеше за подслон на персонала от охраната. Всички излязоха навън, като във форт, и всеки от мъжете беше въоръжен с револвер и пушка. Строиха се в редица и дежурният се приготви да докладва. Само че човекът в ландото не се интересуваше от това. Той махна небрежно с ръка и каретата продължи пътя си.

Миг по-късно ландото премина край Ласитър. Мъжът на капрата беше чернокож. Пътникът вътре обаче беше бял и беше облечен в кафяв еднореден костюм, носеше черни лачени обувки и бели гамаши.

Каретата отмина.

Ласитър отвърза кафявия кон, метна се на седлото и пое след нея.

Когато се приближи, човекът в ландото се обърна.

Лицето му беше непознато. Ласитър ухилено почука с показалец на вратата. Джентълменът му кимна с безразличен поглед, отново обърна поглед напред и заповяда на чернокожия да подкара конете в тръс. Секунда по-късно той отново обърна глава.

Камшикът изплющя. Конете ускориха ход. Колата затрака по-бързо по изровения прашен път. Вдигнаха се облаци пепел. Ласитър пришпори коня си, настигна каретата и продължи да язди редом с нея.

— Кой сте вие? — извика мъжът отвътре. — Имате ли нещо за мен? Писмо или съобщение?

— Вие ли сте господин Едингбъро?

— Да!

Едингбъро заповяда на негъра да спре. Ласитър дръпна юздите, пъргаво слезе, като прехвърли юздата през главата на коня, и бързо се качи в ландото. Седна до Едингбъро, остави вратата на каретата леко открехната и прехвърли юздата през стълбицата.

— Аз съм Ласитър!

Едингбъро вече беше чувал това име. Можеше ясно да се разбере по изражението му. Той изкриви лице, като че ли имаше киселини, но бързо преодоля шока. Усмихна се широко и злорадо.

— Какво искате от мен?

— Знам, че вие сте не само бос на Уелс Фарго в този регион, но и бос на Златните лешояди на Амарильо, както наричат тази банда крадци и убийци. Стоите начело и на една група хора, които възнамеряват да построят железопътна линия за транспортиране на петрола. Нужни са ви пари, много пари. Не е далеч от ума предположението, че вие по незаконен начин си набавяте парите или някой ги набавя за вас. Последното е по-вероятно. Не мога да си представя, че лично сте участвали в нападението над семейство Доусън. Сигурно ще се съгласите с мен.

— Че всичко е възможно? Без съмнение! — Едингбъро енергично кимна. — Съгласен съм с вас.

— Заместникът на шерифа затвори вашата сменна станция в ранчото Шерууд. Срещу Стамфорд е предявено обвинение в отвличане. Но защо ви разказвам всичко това. Смятам…

— Това се питам и аз! Защо ми разказвате всичко това! — с раздразнение го прекъсна Едингбъро и кимна няколко пъти.

— Защото сигурно отдавна вече са ви информирали за всичко! — ухилено каза Ласитър.

— Антон! — подвикна Едингбъро на кочияша. — Джентълменът би желал да слезе.

Негърът го погледна въпросително.

Ласитър поклати глава.

— Не можете толкова лесно да се отървете от мен!

— Имате ли нужда от помощ, сеньор? — попита негърът и понечи да слезе, като при това заплашително гледаше Ласитър.

— Карай! — хапливо каза Едингбъро.

Антон размаха камшика. Конете потеглиха.

Ласитър с любопитство очакваше срещата с шерифа. Разбира се, можеше да се предположи, че е човек на Едингбъро, което означаваше, че за мъжа от Бригада Седем щеше да стане опасно. Но той беше свикнал да рискува.

Стана дори дяволски опасно за него. Мъжът в шерифската кантора беше не друг, а самият Чарм Тимпър; професионалният стрелец, когото икономката в хотела беше разпознала заедно с шефа на Уелс Фарго в Лъбок.

Чарм Тимпър беше висок, широкоплещест мъж около четирийсетте. Доколкото Ласитър знаеше, той беше от околностите на Абилейн и заедно с крадци на добитък като Ал Дженкинс и Ърл Пасадена беше избягал от затвора. Горе, в Канзас, го издирваха за убийство и кражба на добитък, а тук, в Тексас, недалеч от границата с Мексико, той беше градски шериф! Носеше два револвера. Това много приличаше на перчене. Но Ласитър знаеше, че Тимпър умее да борави много добре с двата револвера калибър 45. Едновременно! Дори можа веднага да се увери в това.

Всички бяха предупредени за Ласитър. Когато Чарм Тимпър видя през прозореца ландото, веднага излезе на улицата. В мъжа до Едингбъро позна Ласитър, който му беше описан достатъчно точно, и веднага усети опасността, която той представлява за него. Вместо да се уповава на шерифската си значка, моментално извади револверите. Беше чист рефлекс. Ръцете му реагираха светкавично още преди съзнанието да сигнализира.

Кочияшът понечи да спре, но уплашено се огледа, защото не разбра какво става. Ласитър обаче бързо съобрази: вдигна двуцевната карабина и я насочи към него.

— Карай нататък! — с пронизителен глас извика той. — Или ще те вземат дяволите!

Чернокожият извика и размаха камшика. Конете веднага препуснаха в галоп. Ласитър и Едингбъро политнаха назад.

— Спри! — изкрещя Чарм Тимпър, насочил револверите към Ласитър. Въпреки всичко не се осмели да стреля, защото двамата мъже в каретата седяха твърде близо един до друг. Колата вече отмина.

Конете препускаха в бесен галоп и без усилие теглеха леката карета. Чарм Тимпър изтича на улицата, стреля по колата и във въздуха. От кантората наизлязоха други мъже, чуха Чарм Тимпър да крещи и го видяха да стреля по колата. Спряха се и също стреляха. Револверите трещяха и проблясваха. Изплашените минувачи с проклятия или истерични крясъци се изпокриха. От покрива на пекарната излетя ято гълъби, а от отсрещния покривна пощата с ужасен грак се вдигнаха гарги.

— Спрете огъня! — гръмогласно извика Чарм Тимпър. — Прекратете стрелбата! Ще убиете боса. Напред, след тях!

Той се затича и мъжете се втурнаха след него, като че ли можеха да настигнат галопиращите коне. Чарм Тимпър беше видял как чернокожият кочияш се бе хвърлил от капрата и се беше приземил върху купчина подредени щайги със зеленчуци пред магазина на Милър. Вече беше осъзнал опасността.

Сега за Ласитър ставаше още по-опасно. Би могъл да застреля, но не и да спре негъра. Всичко пукаше и трещеше. Кочияшът се преметна няколко пъти. Зеле и цвекло се разхвърча във въздуха. Но цялото действие приключи точно за три секунди. Ландото профуча край зеленчуковия магазин.

Улицата се разделяше на две. Наляво водеше нагоре към един стесняващ се завой.

Ласитър скочи, за да хване юздите. Но успя само да ги види в мига, когато се свлякоха от капрата. Дългите ремъци паднаха върху напречната кобилица, а после на пътя и накрая изчезнаха под колата.

Конете свиха наляво. Само рогатият знаеше защо! Може би познаваха този път. Бясното темпо увеличи центробежната сила. Ласитър усети, че каретата се движи само на двете десни колела. Той направи опит да прекрачи през облегалката, за да може да се пресегне за юздите, но в този момент галопиращите коне свиха вдясно. Ландото моментално падна на четирите си колела. Ласитър политна назад. Всичко трая само секунди. Конете продължаваха да препускат в галоп. Ласитър с ръце и крака се мъчеше да се придвижи напред, но подплашените животни влязоха по-остро в завоя и центробежната сила отново повдигна каретата. Левите колела се въртяха във въздуха. Наклонът се увеличи, каретата се наклони още повече и накрая с трясък се повали на една страна. Ласитър направо излетя. Шумът беше невъобразим. Спици, трески, летви и шини се разхвърчаха във въздуха.

Ласитър запъна ръце и крака, опитвайки се да спре влачещата се кола, но полетя в канавката и отново изхвръкна на другата страна, прелитайки в широка дъга около оста, и след части от секундата се приземи върху една ограда, която за известно време издържа под тежестта му и после с пукане поддаде. Той се претърколи, спря в един храсталак и остана да лежи. Всичко се въртеше пред очите му. Уплашено потърси оръжията си. Колтът беше останал в кобура, а, както забеляза едва сега, той през цялото време беше стискал рязаната карабина в ръката си.

Беше ли си счупил нещо? Изобщо беше ли жив? Исусе, Мария и Йосифе! Той вдигна глава и предпазливо я завъртя насам-натам.

Изстрели и викове го изправиха на крака. Нямаше нищо счупено. Освен няколкото драскотини по лицето и ръцете, нямаше никакви други травми.

Спомни си за Едингбъро. С един скок се намери на улицата. Каретата беше продължила да се влачи още около петдесет ярда. Конете се бяха откъснали и бяха продължили да препускат в галоп. От ландото беше останала купчина трески.

Но къде беше босът на Уелс Фарго? Ласитър напрегнато се огледа на всички страни. Напразно!

Чарм Тимпър и хората му тичешком се появиха на пътя. Щом го видяха, всички се развикаха и откриха огън.

Къде да търси прикритие? Докато се обръщаше, видя своя кафяв кон. Юздите бяха скъсани, а конят стоеше от другата страна на улицата пред една цветна леха между къщите и хрупаше зелени листа.

Ласитър се затича нататък. Крясъците и стрелбата се усилиха. Той хвана коня за верижката под брадата, обърна го, удари го с юмрук в ребрата така, че той полетя напред, като че ли сам дяволът го е подгонил, а Ласитър се вкопчи в седлото.

Мъжете се спряха, прикладваха добре пушките си или стиснаха револверите с две ръце на височината на очите си, за да могат да го улучат. Изстрелите им профучаваха край ушите му, но като по чудо той не беше улучен.

В бесен галоп прелетя покрай разбитата карета. Във всеки случай Едингбъро не беше там. Ласитър продължи нататък. Но когато се обърна да провери за преследвачите, видя боса на Уелс Фарго да притичва през улицата. Откъде се беше появил този кучи син? Трябва да е бил някъде съвсем наблизо. Сега вече беше твърде късно! Мъжете с викове се спуснаха към него. Бясно жестикулирайки, той крещеше заповеди. Ласитър вече не можеше да види дали го преследват. Улицата правеше завой край няколко къщи и водеше надолу към края на града.

Стрелбата секна в мига, когато мъжете го изгубиха от поглед. Той остана на улицата, отпусна юздите и конят продължи ходом. Денят още не беше свършил. Преследването едва сега започваше. Ако конят се преумореше, с него беше свършено. Бездруго това не беше големият му ден. Сега щеше да бъде някъде сред планините заедно с Едингбъро, ако беше внимавал кочияшът да не скочи.

Впрягът от каретата беше влязъл в една нива. Конете стояха под едно ябълково дърво и хрупаха зелени ябълки. Бяха плувнали в пот и възбудено изцвилиха, когато той мина покрай тях.

Не всички мъже се бяха втурнали слепешком след Чарм Тимпър. Някои бяха изтичали при конете си, които стояха оседлани зад кантората на шерифа.

Когато вече беше на пощенския път, отдалечен на половин миля от последните къщи, видя отряд от осем ездачи да напуска града. Виковете им издаваха не само че веднага го бяха забелязали, но и че го бяха познали. Ругаейки, той пришпори коня си.

Сега трябваше да си плюе на петите. Не можеше да допусне, че тези ездачи бяха всичко, с което разполага човек като Едингбъро.

Той спечели малка преднина, и то много бавно. Приличаше на бягство, но той не бягаше. Тъкмо напротив! Искаше само да се откачи от преследвачите и после да се върне отново в Лъбок, за да пипне Едингбъро. Всичко беше станало толкова дяволски бързо! Беше хванал бандита изненадващо лесно, но, за съжаление, също така го беше и изпуснал. Но още нищо не беше загубено. Щеше пак да се върне! По-скоро! Само трябваше да изчака подходящ момент.