Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (3)

3.

Ласитър провери заредена ли е рязаната му карабина, но не я закачи на колана, а я сложи обратно върху багажа си. Накрая прегледа своя стар револвер калибър 45, завъртя барабана и пъхна оръжието в кобура.

След това надникна през прозореца. Но, както изглежда, нито шерифът, нито неговият заместник се бяха завърнали със своите отряди. Под палещите лъчи на слънцето сградата изглеждаше необитаема.

На вратата се почука.

— Влезте! Отключено е — извика Ласитър, без да се обръща. Смяташе, че би могъл да бъде единствено келнерът, който трябваше да разтреби приборите от закуската. Или беше Николет?

Ласитър се обърна и замръзна на мястото си. Вратата вече беше отворена. Отвън стояха Хауърд и още един мъж, когото Ласитър не познаваше и когото не беше срещал никога досега. Този тип вече стискаше револвера, насочен към него.

Беше калибър, различен от този на Хауърд, който отново беше облечен в своя гълъбовосив двуреден костюм и в допълнение носеше цилиндър в същия цвят. Другият носеше дрехи от черна хромова телешка кожа. От нея бяха ушити не само панталонът и якето му, но и елегантната жилетка. Тесният панталон беше пъхнат в ботуши с високи кончови, които бяха излъскани до блясък. Те също бяха черни. Това беше облекло, което в последно време беше станало модно при играчите и професионалните стрелци с револвер. Този тип до Хауърд беше професионален стрелец. Ласитър имаше око за тези типове. Не, този човек не блъфираше. Този можеше да борави със своя револвер. Имаше охранено лице и изглеждаше някак симпатичен. Но симпатична изглеждаше също така и мечка гризли… Само че не от непосредствена близост.

— Дявол да го вземе, Хауърд! — каза Ласитър и вдигна ръце, за да не се стигне до недоразумение. — Няма ли да си вземете поука? Е, добре, влезте и претърсете навсякъде! Убедете се, че златото не е у мен!

Те влязоха в стаята. Мъжът, облечен в черни кожени дрехи, внимаваше Хауърд да не пречи на евентуална стрелба. Той затвори вратата и остана там, насочил, както и преди, револвера си към Ласитър. Хауърд незабавно се насочи към багажа на Ласитър, а после провери сандъка под леглото.

— Нищо! — каза накрая той на придружителя си.

— Нали ви казах! — подхвърли Ласитър. — В чекмеджето на масата ще намерите скъпоценния си револвер.

Хауърд веднага се упъти натам, извади оръжието и го пъхна в колана на панталона си.

— И сега? — попита Ласитър.

— Къде е златото? — изръмжа мъжът с револвера. — Отговорете, Ласитър! Съветвам ви!

— Аз не съм искал да бягам — обясни Ласитър. — Миналата нощ първият заместник-шериф ме изгони навън със стрелба. Но в никакъв случай не може да се каже, че го е направил, защото се е страхувал, че ще ме обесят, и защото знае, че съм невинен. При своето завръщане шерифът ще трябва да повярва в това, което и вие двамата мислите и предполагате, а именно, че аз съм взел златото.

— Да не би да твърдите, че заместник-шерифът е откраднал златото на Доусънови? — коварно попита мъжът в черните кожени дрехи.

— Но кой по-точно? — искаше да разбере Хауърд. — Винсенте, мексиканецът?

— Да! Точно той! — Ласитър се засмя. — Добре си е направил сметката, нали? Хайде, махнете оръжието си оттук! Сбъркали сте адреса.

Двамата си размениха продължителни погледи. Мъжът с револвера приближи до него и опря дулото в гърдите му.

— Внимавай! — Хауърд шепнешком предупреди спътника си. — Този кучи син е опасен.

За всеки случай той извади скъпоценния си револвер и също го насочи към Ласитър.

— Аз съм Шелтън! Джери Шелтън! — заплашително изсъска мъжът в черните кожени дрехи. — Така че внимавай! Ти си убил двама от нашите хора и си им откраднал златото. Имаш Всички основания да бъдеш нащрек.

— Защо тези глупаци не ме подминаха, вместо да ме нападат? — не отстъпваше Ласитър. — Това би било една възможност.

— Сметнали са те за ездач от полицейския отряд! — изсъска Джери Шелтън. Сега вече съвсем не изглеждаше симпатичен. Всяка от думите му буквално беше процедена през зъби.

— Това си е тяхна заблуда и тяхна грешка! Не можете да очаквате от мен, че ще се оставя да бъда застрелян. Когато намерих златото, те бяха вече мъртви. Исках да предам златото на шерифа на Амарильо. Но тогава следващото недоразумение ме изпревари. Шерифът и неговите хора ме сметнаха за един от вас. Лош късмет! Но вие трябва да знаете, че това проклето злато беше все още в кантората на шерифа, когато изчезнах… когато бях принуден да изчезна. Аз не съм избягал. Избийте си това от главата! Хванете мексиканеца! Аз ще остана в града още няколко дни.

— Не ни баламосвай! — с ярост каза Джери Шелтън.

Ласитър сложи ръце на кръста.

— Аз съм избягал арестант! Не сте ли се замисляли какво ще правите, ако шерифът се появи на вратата? Ще стреляте ли? Струва ми се, че тогава няма да напуснете града живи.

Двамата отново си размениха погледи. Само за миг. После Хауърд отново пъхна скъпоценния си револвер в колана на панталона и тръгна към вратата.

— Хайде, Джери! Така не можем да стигнем доникъде!

Джери Шелтън го проследи с гневен поглед.

— Стой тук, по дяволите!

На вратата Хауърд се обърна, сложил ръка на бравата. Искаше да каже нещо, но не успя. Ласитър отново беше реагирал мълниеносно.

Револверът, съвсем обикновен, калибър 45, описа широка дъга във въздуха. Джери Шелтън, не само известен професионален стрелец, но и прословут наемен убиец, вдигна инстинктивно ръце нагоре. Но юмруците на Ласитър излетяха и пробиха прикритието на Шелтън. Улучи мъжа, облечен в черни кожени дрехи. Докато той падаше на пода, Хауърд посегна за револвера си.

Ласитър беше по-бърз. Хвана във въздуха оръжието на Шелтън и също веднага стреля. Куршумът улучи Хауърд в лявото рамо и го помете назад към стената. Той забрави за своя скъп револвер, пусна го на пода и крещейки, падна на колене, като ужасено притискаше раната с ръка.

Хотелът на Николет представляваше голяма сграда с повече от четирийсет легла, които по време на продаването на добитъка на пазара и на златния бум в каньона Пало Дуро винаги бяха заети. Това беше едно неспокойно и непрестанно пристигане и заминаване. В хотела винаги цареше оживление като в кошер. Но след този изстрел се възцари мъртва тишина.

Ласитър отпусна револвера. Изстрелът все още тътнеше в ушите му.

Тишината продължи само миг. После се надигна глъчка. Викове отекнаха в голямата сграда. Отваряха се и се затваряха врати. Посетители и персонал тичаха насам-натам и крещяха като подплашени кокошки.

Ето че вратата се отвори и нахълтаха хора. Най-отпред беше Николет. Тя замръзна на мястото си, погледна към лежащите на пода мъже, погледна ужасено към Ласитър и се спусна към него.

— Боже мой! Ранен ли си? — през сълзи попита тя, прегърна го и зарови миловидното си лице в гърдите му.

Той я държеше в прегръдките си и през изобилието от къдрици погледна към многото любопитни отвън в коридора, които се тълпяха на вратата, но не се осмеляваха да влязат.

Битката беше на живот и смърт. Сега, в обятията на Николет, го завладя чувството на огромно щастие, че се е измъкнал жив. Тази едра и малко пълна жена, чийто аромат на лавандула влудяваше сетивата му, беше така чудесно нежна и топла, така прелестно жива, че той повече от всичко желаеше в този момент да изчезне някъде заедно с нея, вместо да отговаря на въпроси и дава обяснения на всички тези хора.

— Хауърд и Джери Шелтън! — каза Николет с вкаменено от ужас лице. — И двамата са от Златните лешояди! — с енергичен жест тя даде на персонала да разбере, че трябва да изгонят любопитните от стаята. После се обърна към Ласитър: — Предай ги на шерифа! Тогава той ще разбере, че ти не си един от тях.

Проста логика, но дяволски убедителна.

Ласитър се освободи от прегръдката й, извади белезници от багажа си и върза на гърба ръцете на Джери Шелтън, който все още беше в безсъзнание. Към Хауърд той се отнесе с известно съчувствие. Сложи му белезниците отпред, за да може той, както и преди, да притиска раната си с ръка. Когато се изправи, един от хотелските служители пусна доктора в стаята. Той прегледа раната, поклати глава и настоя неколцина мъже да отнесат ранения в кабинета му, за да може да извади куршума.

Николет помоли четиримата мъже да помогнат на доктора. Пред погледа й джентълмените се надпреварваха да предложат услугите си. Докато те изнасяха Хауърд от хотела, шерифът пристигна със своя отряд.

Няколко минути по-късно той вече беше в хотелската стая при Николет и Ласитър. Шерифът погледна към Шелтън, който все още беше в безсъзнание, а после премести поглед към двамата. Николет продължаваше да стиска Ласитър в прегръдките си.

— Кой ще ми обясни всичко това? — попита шерифът. Лявото му око нервно потръпваше нагоре. — Така да ми обясни, че да мога да го разбера.

Николет най-после се откъсна от Ласитър и направи две крачки към шерифа.

— Аз! — каза тя.

— Тогава говори, момиче! — нареди шерифът.

— Всичко е съвсем просто! — започна тя. — Ласитър язди към Амарильо. Недалеч от каньона Пало Дуро неочаквано се появяват братята Чапман, Вземат го за един от вашите хора и искат да го убият. Той обаче е по-бърз, убива ги и след това намира златото. Иска да го донесе в Амарильо и да ви го предаде. Но така и не успява. Вие и вашите хора го нападате. Това, което се е случило после, ви е известно! Ще направя една голяма крачка по-нататък. Вашият заместник Винсенте докарва не само Ласитър, но и златото на Доусънови в града, и вече няма мира. Той прави комбинации, преценява и крои планове. Най-накрая стига до решението да принуди Ласитър да избяга, за да накара всички да повярват, че е взел и златото. Само че Винсенте го е прибрал за себе си.

Последваха някои подробности. Шерифът изслуша всичко, но не изглеждаше убеден.

— Къде е Винсенте? — попита Николет.

Шерифът се засмя и посочи към Ласитър.

— Винсенте търси него и златото! Какво друго?

Николет се изправи и отметна глава.

— Обзалагам се, че въоръженият отряд ще се върне, но Винсенте няма да бъде с тях.

— Да, ако наистина стане така, ти ще имаш право! — съгласи се с нея мексиканецът.

Джери Шелтън дойде на себе си. Шерифът отиде до него и коленичи.

— Ти винаги си бил един от Златните лешояди, Шелтън! — каза той и леко го плесна по бузата. — Ще си признаеш ли сега?

— Абсолютно нищо няма да призная! — с пресипнал глас отвърна едрият мъж и изпъна хубавия си кожен жакет.

— Тогава ми обясни какво искаше от Ласитър тук, в тази хотелска стая? Току-що чух нещо съвсем различно.

Мексиканецът се засмя развеселено. Лявото му око отново потрепна. Шелтън небрежно го измери с поглед.

— Този кучи син ми дължи пари! Дълговете на комар са дългове на честта. Те трябва да се връщат. Но този мерзавец не държи на думата си. Не е ли обяснимо тогава, че искам да си разчистя сметките с него?

Шерифът го потупа по рамото.

— Ти си специалист по събиране на дългове. Може би ще си спом…

Той замълча. Отрядът на заместник-шерифа също се беше завърнал. Един едър, набит фермер влезе в хотелската стая, за да съобщи за това на шерифа.

Бавно, но жилаво, шерифът се изправи и сложи ръце на хълбоците си.

— Винсенте?

— Как? Той още ли не е пристигнал? Той и Паоло? — попита фермерът. — Ние ги изгубихме. Мислехме, че отдавна са се върнали.

Всички чуха шерифа да поема дълбоко дъх. При това той хвърли страничен поглед към Ласитър.

— Златото в кантората… — прегракнало каза той.

— Винсенте не го ли е занесъл в банката? — смаяно попита фермерът. — Ако трябва, да проверя…

— Едва ли е необходимо! — каза шерифът. — Но затова аз сам ще се погрижа! — той пристъпи тежко към вратата, като посочи към мъжа в кожените дрехи. — Джери Шелтън е арестуван. Отведете го в затвора!

— Ами Ласитър? — извика след него фермерът.

— Свободен е!

Всички гледаха изпитателно към Ласитър. Но щом Джери Шелтън се надигна, интересът на хората от полицейския отряд и на заместник-шерифите веднага се насочи към него. Те му помогнаха да се изправи и бързо го изведоха навън.

Ласитър и Николет се спогледаха. Тя се усмихна влюбено.

— Е, какво ти казах! Сега вече си вън от цялата тази история и можеш да направиш нещо за мен!

— Какво, дявол да го вземе? — попита той, докато я прегръщаше, и се опита да я целуне.

Тя обаче го отблъсна и предпазливо се огледа наоколо. Бяха сами. Последният човек от полицейския отряд беше затворил вратата след себе си. Тя погледна Ласитър с почти смъртно сериозно изражение на лицето.

— Аз имам врагове! — призна тя.

Ласитър се засмя.

— Какво говориш! Кажи просто Златните лешояди! Говориш за тях, нали?

— Това няма нищо общо с тях! — каза тя. — Става дума за нещо съвсем друго.

— Ако ще трябва да ти помогна, трябва да изплюеш камъчето. Но за да няма недоразумения: аз не съм наемен убиец. Също така няма да убия никого просто заради това, че ти си такава фурия в леглото.

Тя нежно го целуна по бузата.

— Не трябва да убиваш никого. Ти трябва да попречиш аз да бъда убита.

— Какво се е случило? Какво те кара да мислиш така?

— Един богат мъж изкупува цялата земя на север и на юг. Може би са дори неколцина много богати мъже. Носят се слухове за строеж на железопътна линия, минаваща през цял Тексас чак до Санта Фе. Тук, съвсем наблизо, трябва да бъде гарата. Тогава релсите ще минават през града точно зад моя хотел, покрай кантората на шерифа и старата дъскорезница.

Той стисна устни.

— Това би била много добра сделка за теб. Такава железница ще ти докарва посетители. С всеки влак ще пристигат хора, които ще искат да пренощуват при теб.

— Това е проблемът! Те смятат моя хотел за барака, която трябва да бъде съборена, за да се построи нов. Искат да изкупят хотела ми и не ми дават никаква възможност за избор. Знаеш ли колко ми предложиха?

Той я погледна с любопитство.

— Осемстотин долара за сградата и за огромния парцел! — с възмущение каза тя. — Старата барака не струвала повече! Нима може да се каже нещо?

Ласитър поклати глава.

— Никой не може да те принуди да продадеш собствеността си. Още повече — на такава цена.

— Петнайсети е последният срок! Бяха категорични.

— Говори ли с шерифа?

— Казаха ми, че за това не трябва да говоря с абсолютно никого.

— И защо?

— Така било по-добре за мен!

— Какво означава „казаха“?

— Винаги са двама или трима.

Ласитър се засмя.

— Хората, които искат да купуват?

— Не! Те изобщо не се показват. Това са типове като Джери Шелтън. И те не се притесняват от това, че срещу тях аз, като сама жена, нямам никакви шансове. Вече няколко пъти ми го казаха.

— Кога ще дойдат отново? На петнайсети?

— Всъщност смятам, че могат да се появят по всяко време — тя изкриви устни с погнуса. — Единият от тях е висок, дебел, противен тип, който всеки път ме разсъблича със свинския си поглед.

Ласитър пресмяташе.

— Кога е петнайсети? Днес е…

— Днес е дванайсети. След три дни!

— Не се безпокой! — каза той, решен да остане при нея дотогава, дори човекът, изпратен от Бригада Седем, да се появи в следващия миг.

Очите й заблестяха. Тя се сгуши в него.

— Ще ми помогнеш ли? Радвам се, че дойде в Амарильо. Впрочем, аз действително исках да те взема на работа. Срещу заплащане, разбира се. Срещу първокласно заплащане. За да могат тези негодници да видят, че тук има някой, който да ме закриля.

— Ще им дам да го разберат и без назначение! — Ласитър се усмихна и я целуна по челото.

— Ти имаш една толкова голяма ловна карабина, както видях тази нощ. Не би ли могъл да се разхождаш с нея пред хотела?

Ласитър се засмя.

— На петнайсети?

— Да! Знаеш ли, това би подействало добре.

— Заплашването не е правилната тактика при такива хора. Изненадата винаги е за предпочитане.

— Да ги изненадаш? — с известно разочарование попита тя.

— Нека да опитаме!

— Радвам се, че имам теб! — Николет отново се усмихна влюбено, изправи се на пръсти и го целуна. — До скоро. Трябва да слизам!

Тя тръгна и Ласитър я изпрати с поглед. Беше ли дошла в леглото само защото искаше той да я защити от една местна акула? Това не беше само мимолетна мисъл. Но какъв избор би могла да има една сама жена?