Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (11)

11.

В града го наблюдаваха. Двама ездачи го последваха. Съгледвачи на Златните лешояди. Кои можеха да бъдат иначе тези негодници? Отначало Ласитър мислеше да влезе изненадващо в схватка с тях, за да ги премахне от пътя си. Но не искаше да убива всеки един от тези чакали само защото те не можеха да се откажат. Прекоси едно възвишение, откри една горичка зад него и насочи жребеца нататък. Преследвачите изостанаха назад, защото нямаха никакво възможно прикритие по пътя надолу от хълма до гората. Той се скри в гъсталака между дърветата, слезе от коня и взе в ръка ловната карабина. Мина доста дълго време, преди онези двамата да се осмелят да слязат надолу към гората.

Яздеха един до друг, с готови за стрелба оръжия, защото, изглежда, очакваха засада. Навлязоха в гората ходом. Спряха веднага след първите дървета и напрегнато се огледаха. Ласитър стоеше, без да помръдва. Разстоянието помежду им беше около двайсет ярда. Най-накрая двамата пришпориха конете си и изчезнаха между дърветата.

Ласитър не чака дълго. Той изведе жребеца от храсталака, метна се на гърба му, напусна гората и в галоп потегли на юг, по хълма успоредно на пътя.

Слънцето залязваше.

Ласитър продължаваше да пришпорва жребеца. Летеше нататък в кариер. Не можеше да събере мислите си. Разбираше само, че вината щеше да бъде негова, ако с Николет се е случило нещо лошо.

На светлината на последните слънчеви лъчи стигна до малкото имение. Първо забеляза изгорелия покрив, а после усети и миризмата на изгоряло. Почувства се жалък като бездомно куче. Всички сгради бяха изгорели до основи. Купчините пепел още димяха. Подухваше вятър, но се издигаше само пушек.

Къде беше Николет и какво беше станало със семейството на брата на Жул?

Зад развалините на къщата лежаха застреляни крави и кози, свидетелство за това, че братът на Жул не е изпуснал горящо дърво от печката. Тук бяха действали подпалвачи. Дали бяха убили Николет, или я бяха взели като заложница? В случай, че беше станало последното, той трябваше да се предаде, за да я измъкне от ръцете на тези нехранимайковци.

Пое дълбоко дъх. Закле се, че ако Николет и семейството на брата на Жул са били убити, той нямаше да намери мира, докато и последният човек, който е бил сред убийците, не увисне на бесилката.

Вече беше станало съвсем тъмно. Ако искаше да се огледа за следи, трябваше да изчака настъпването на деня. Но защо трябваше да прахосва толкова много време?

За всичко това имаше само едно обяснение: Едингбъро!

Ако пипнеше този кучи син, щеше да пипне и всички останали!

Пътят не беше далеч. Едингбъро щеше да нощува някъде заедно с хората си. Ако този тип искаше да го залови, той също щеше да разчита на следи и на дневна светлина. Затова Ласитър беше решен да се върне отново на пътя и да огледа наоколо за лагерен огън.

Дръпна юздите на жребеца и щеше да го подкара, когато съзря фигурата на човек, който тичаше откъм кладенеца към купчината пепел и овъглените талпи и подпорни греди на плевнята. Всъщност не видя нищо повече от една сянка, която се скри зад останките на старата плевня.

Ласитър скочи от седлото и изтича до другия край на плевнята, стисна двуцевната карабина. Беше пъргав като невестулка. Когато излезе иззад ъгъла, се сблъска с идващия насам човек.

Беше един от синовете на брата на Жул. При сблъсъка от дървената кофа се разплиска водата, която той, изглежда, беше извадил от кладенеца малко преди Ласитър да дойде.

Беше шестнайсет или седемнайсетгодишен. Взираше се в Ласитър с широко отворени очи, но беше толкова уплашен, че не го позна и понечи да хукне назад. При това нададе пронизителен предупреждаващ вик.

Ласитър сграбчи момчето, дръпна го към себе си и му запуши устата.

— Аз съм! — с раздразнение каза той. — Не виждаш ли?

— Аз… не ви познах! — объркано запелтечи младежът.

Ласитър го пусна.

— Къде са другите?

— В скривалището!

— В какво…? Къде е…?

— Дядо ми го изкопал навремето още когато наоколо гъмжало от червенокожи и бандити — обясни младият човек и посочи към другата страна.

Ласитър погледна натам, но не видя нищо.

— Кой друг е при теб?

— Кой ли? Всички!

— Николет Бридън?

— Да! Бяхме се разпределили на постове. Брат ми видя, че Златните лешояди идват. Той стоеше най-отпред, така че можеше да вижда чак до пътя. Имахме достатъчно време да изчезнем в скривалището. Те претърсиха навсякъде. Цял ден стояха отсреща в гората и между скалите.

Ласитър въздъхна облекчено. Младият мъж тръгна напред. Изведнъж една фигура изникна сякаш от земята пред тях. Поне така изглеждаше в първия момент. Но после Ласитър различи капака, а миг по-късно видя, че това е братът на Жул и че стои върху стълба.

— Това е Ласитър, татко! — каза младият мъж.

Братът на Жул се изкачи на повърхността, подаде ръка на Ласитър и му разказа, че Златните лешояди са били тук, но всички са имали време да се скрият. Огънят беше унищожил всичко. Но беше доволен, че поне всички са останали живи и здрави.

Преди Ласитър да успее да каже нещо утешително на фермера, Николет излезе от скривалището. Ридаейки, тя се хвърли на врата на Ласитър. Той я притисна към себе си и я погали.

— Не можем ли да отидем в Амарильо и да информираме шерифа? — попита братът на Жул. — Те сигурно вече имат нов шериф! Той ще трябва да дойде тук и да огледа всичко. Аз съм разорен. Тези подлеци трябва да отидат на бесилката.

— Разпознахте ли хората? — попита Ласитър.

— Бяха Том Стамфорд и неговите хора — каза един от синовете, които междувременно също бяха излезли от скривалището и бяха поздравили Ласитър. — Трябва да отидете в Амарильо и да уведомите шерифа.

Ласитър идваше оттам. Там нямаше шериф! Дори нямаше заместник-шериф, който да поеме работата му. Страхът от Златните лешояди се беше загнездил твърде дълбоко в душите на всички. Но можеше ли да каже всичко това на фермера и синовете му? Вече бяха достатъчно обезкуражени и отчаяни.

— Ще съобщя там! — уклончиво обясни той.

— Вземи ме със себе си! — незабавно настоя Николет. — Тези хора загубиха всичко тук, защото ме подслониха.

Внезапно някъде в тъмнината отекна тропот на копита. Звукът идваше отдалеч, но във всички случаи се приближаваше.

— Елате всички! — извика фермерът и бързо се спусна надолу по стълбата. Синовете му го последваха.

Николет се вкопчи в Ласитър.

— За бога, не! — прошепна тя разплакана и развълнувана. — Долу е толкова тясно и тъмно. Не ме карай да слизам там още веднъж! Заведи ме където и да е, само не ме оставяй тук.

— Ласитър! — извика през зъби братът на Жул.

— Затворете капака! — изръмжа Ласитър.

Капакът се затвори почти безшумно.

Ласитър хвана Николет за ръка и закрачи заедно с нея към жребеца си. Ездачите се чуваха все по-ясно. Двамата спряха до коня, плътно притиснати един към друг. Той насочи рязаната карабина по посока на конския тропот.

Ездачите бяха двама. Идваха от изток и преминаха в тръс покрай фермата, като се насочиха към пътя. Можеха да бъдат различени само смътно. Преминаха край тях за секунди. Тропотът на копитата се чуваше още известно време, а после заглъхна в нощта.

— Ще дам на фермера всичките си спестявания — каза Николет, докато той й помагаше да се качи на коня. — В края на краищата, те изгубиха всичко заради мен. Можеха да ме предадат на Златните лешояди, за да спасят имуществото си. Но не го направиха.

Ласитър седна зад нея, пъхна ръка под мишницата й и я притисна към себе си.

— Сметката ще бъде уредена! — каза той. — И при това от онзи престъпник в Лъбок. Не се притеснявай за спестяванията си.

— Какво ще правим сега? Дали да не отидем в Амарильо и да потърсим подкрепата на шерифа?

— В Амарильо няма шериф. Аз идвам от там.

Николет онемя от ужас.

— За бога, Ласитър, какво ще правим сега? — с въздишка попита тя.

Ласитър не знаеше отговора. Той пришпори жребеца и го подкара по посока на ездачите, които по негово мнение бяха тръгнали към пощенския път. Половин час по-късно пред тях се появи широката му светла ивица. Всичко наоколо беше черно. Беше се надявал, беше очаквал да открие червена звезда, някъде на юг или някъде на север, която да се окаже лагерен огън. Но не се виждаше нищо.

От дясната му страна пред светлото звездно небе се издигаше голо възвишение. Той насочи жребеца нататък с надеждата, че оттам ще може да се огледа по-добре и ще съзре онази очаквана червена звезда.

Но отново се разочарова.

Слезе от коня, като държеше далекогледа. Николет също слезе и отиде при него.

— Какво всъщност търсиш, скъпи? — попита тя, сложи ръка на рамото му и го погали по бузата.

— Едингбъро е някъде наоколо. Ако успея да го хвана, ще бъда в състояние с един удар да сложа край на всички тези безобразия.

— Едингбъро ли? Сигурен ли си?

— Трябва да го намеря! — процеди той през зъби.

— Нощта е непрогледна! Да не искаш да си счупиш врата?

— Аз и сам виждам какво става! — изсъска той.

Тя се притисна към него, прегърна го, вдигна глава и погали лицето му.

— Извинявай! Не исках да ставам досадна!

— Ти не си станала досадна!

Тя го целуна. Устните й бяха толкова меки и топли! Целувката й го възбуди. Погали гърдите й. Бяха така големи, така топли и така гладки.

Застана на колене и започна да обсипва с целувки цялото й тяло. Николет изпъшка, впи едната си ръка в рамото му, а другата — в косата му.

Краката не я държаха. Тя стенеше и въздишаше, обърна се и притисна главата му към себе си. Устните му пламенно се плъзгаха по стегнатото й тяло. Истински прилив на блаженство я изпълни.

Той галеше ушите й, гърдите и пъпа й, целуна венериния й хълм, като се наслаждаваше на нежните й ласки.

Накрая тя го отблъсна назад и седна върху него. Той се наслаждаваше на възбуждащата игра.

На сутринта, около час преди изгрев-слънце, излезе вятър. Ласитър се събуди и се изправи, подпрян на лакти. Постоянното въздушно течение на нощния вятър беше отнесло мъчителната задуха и сега въздухът беше станал прозрачен и приятно прохладен.

Ето че той откри червената звезда, за която напразно беше се оглеждал цяла вечер и цяла нощ. Достатъчен беше бегъл поглед. Никоя звезда не изглеждаше така ярко, както червената.

Лагерен огън! Не трябваше дори да използва далекогледа си. По негова преценка разстоянието беше около две мили. Ако побърза…

Освободи се от прегръдката на Николет, изправи се и се облече. Вдигна колана, на който беше закачена рязаната карабина, и направи няколко крачки напред. Наоколо все още беше тъмно като в рог.

Зад него Николет се размърда. Той усети парфюма й. Тя сключи ръце около него.

— Какво гледаш, скъпи? — попита, повдигна се на пръсти и го целуна по тила.

— Това е лагерен огън! — тихо отвърна той. — Знам, че това е неговият лагерен огън и че там ще мога да го хвана.

— Ти говориш за Едингбъро!

Той пое дълбоко дъх.

— За кого другиго?

— Смяташ ли, че ще ти преча?

Той се завъртя и я прегърна. Само се беше наметнала с одеялото. Тялото й беше топло и стегнато. Той я целуна нежно по бузата.

— Не, ако след три минути можем да потеглим! — отвърна той на въпроса й.

Три минути по-късно те вече бяха на път.