Мери Хигинс Кларк
Къщата (98)

97

Нат Куган пътуваше с колата си към Орлиънс, когато в три и петнайсет му се обадиха от кабинета на областния прокурор. Един от помощниците на Робърт Шор го информира, че предишната нощ смарагдовият пръстен е бил върнат в дома на семейство Карпентър. Точно в десет часа възрастният им съсед Престън Креншоу забелязал непозната кола да спира пред пощенската кутия на Ан и Греъм Карпентър.

— Не можем да бъдем сигурни, че човекът, който е бил в колата, е оставил пръстена, но това все пак е някаква следа. Мистър Креншоу направи доста подробно описание на колата. Тъмнозелен или черен плимут с регистрационен номер от Масачузетс, в който е имало цифрите седем и три или осем. В момента извършваме проверка.

Плимут, разсъждаваше Нат. Тъмнозелен или черен. Къде беше забелязал наскоро такава кола? Изведнъж си спомни къде. Беше на алеята в двора на Фред Хендин, а после видя Фред и Тина в нея след приключване на следствието.

— Фред Хендин, приятелят на Тина Аролди, кара тъмнозелен плимут. Проверете номера.

Нат изчака. Помощникът на областния прокурор се обади отново с тържествуващ глас:

— Регистрационният номер на колата на Фред Хендин съдържа цифрите седем и три. Шефът иска да дойдете с нас, когато отиваме да го повикаме на разпит.

— Тогава да се срещнем в пет часа в дома му. Аз съм тръгнал да проуча нещо, което може да се окаже още едно уличаващо доказателство.

Уолтър Ор, фотографът, който се занимаваше със снимки от въздуха, беше получил съобщението на Нат и в четири часа позвъни в кабинета му.

Започва да се разплита, помисли си ликуващо Нат, като затвори с трясък телефона.

Десет минути по-късно вече завиваше по шосе №6 към Орлиънс. След пет минути беше в ателието на Ор в центъра на града.

 

 

Ор беше около трийсетгодишен мускулест мъж, който повече приличаше на докер, отколкото на фотограф. Тъкмо приготвяше кафето.

— Дълъг ден — заяви той на Нат. — Снимах в Ню Лондон. Повярвайте ми, доволен съм, че се прибрах. След няколко часа ще се разрази бурята, а на мен не ми се искаше да летя в такова време. — Подаде на Нат чаша и попита: — Кафе?

Нат поклати глава.

— Не, благодаря. — Извади обезобразената снимка. — Вие ли сте я правили?

Ор я погледна за миг и отвърна:

— Да. Кой я е разрязал?

— Това се опитваме да установим. Разбрах, че Елейн Аткинс ви е наела да снимате, а после е взела негатива.

— Точно така. Много държеше да го има и ми плати допълнително за него.

— Добре. А сега разгледайте тази. — Нат разви копието, което му беше дала Елейн. — Намирате ли някаква разлика?

— Естествено. Лодката липсва. Кой го е направил? Елейн?

— Така ми беше казано.

— Е, негативът е неин и има право да го разваля както си иска.

— По телефона ми обяснихте, че когато снимате от въздуха, върху филма се отбелязва точното време и датата.

— Да.

Нат посочи долния десен ъгъл на снимката.

— Тук е отбелязано петък, петнайсети юли, петнайсет и трийсет часа.

— А над датата и часа е годината.

— Виждам. Това е времето, когато е направена снимката, така ли?

— Да.

— Нужна ми е липсващата лодка в едър план. Колко пъти снимахте и дали имате подобна снимка?

Ор се поколеба.

— Толкова ли е важно за вас? Смятате, че с нея са пренасяли наркотици или нещо подобно?

— Може би ще се окаже важно за много хора — отвърна Нат.

Ор стисна устни.

— Знам, че не сте тук, за да се любувате на фотографията ми. Между нас да си остане, аз наистина продадох на Елейн целия филм, но на тази снимка си направих дубликат. Нямам намерение да го предлагам на никого, но снимката е страшно красива и ми се щеше да си я запазя.

— Това е прекрасна новина — заяви Нат. Бихте ли направили бързо едно копие?

— Разбира се. Точно същото ли?

— Да, точно като оригинала, но аз се интересувам най-вече от лодката.

— Какво искате да научите за нея?

— Всичко, което умението ви е способно да ми разкрие. — Надраска бързо номера на мобифона си. — И колкото е възможно по-скоро. Ще чакам да ми се обадите.