Мери Хигинс Кларк
Къщата (96)

95

Когато се събуди в сряда сутринта към седем, Помили почувства някакво напрежение. Вятърът беше влажен, а стаята — затъмнена. Светлината, която проникваше покрай щорите, беше слаба, а по перваза на прозорците не танцуваха слънчеви лъчи.

Помили спа добре. Макар и стаята на Хана да беше близо, тя остави и двете врати отворени и сложи интеркома на нощното си шкафче. Към два часа чу, че бебето се размърда, и стана да го погледне, но то не се събуди.

Не сънувах никакви сънища, нямах халюцинации, слава богу, каза си Помили, докато посягаше към халата си. Отиде до прозореца, който гледаше към водата, и вдигна щорите. Океанът беше сив, а вълните спокойно миеха брега. През тъмните облаци, които се носеха над водата, едва-едва надничаха лъчите на слънцето.

Океан, небе, пясък и обширно пространство, помисли си Помили. Прекрасна къща, невероятна гледка. Това място й беше приятно и тя започна да свиква с него. След като баща й почина, майка й остави малката спалня на брат й, а премести леглото на Помили при себе си. Когато Джак отиде в колежа, дойде ред на Помили да има отделна стая, а щом Джак си дойдеше, тя спеше на разтегателния диван във всекидневната.

Спомням си, че като малка рисувах красиви къщи с красиви стаи, продължи да си мисли Помили, докато гледаше океана. Но никога не съм си представяла такъв дом, такова място. Може би по тази причина не успях да свикна с къщата, която купихме в Рай.

Къщата „Помни“ ще бъде домът на мечтите ни. Ще идваме тук за Деня на благодарността, за Коледа и през лятото и ще се чувстваме така, както се е чувствал Адам, когато е бил дете. Ще прескачаме и в почивните дни през всички други сезони. Това ще допълва предимствата на живота в Манхатън, защото там работата на Адам е само на няколко минути път от апартамента ни.

Помили се чудеше какви ли са били плановете на Мехитабел за бъдещия й живот. Много жени на морски капитани са плавали със съпрузите си по целия свят, като са вземали и децата със себе си. Мехитабел е заминала с мъжа си след сватбата им. Преди всичко да се обърка, може би е възнамерявала отново да тръгне с него.

Имаше логика в предположението, че Тобаяс Найт си е построил скривалище в имението или в самата къща и по тази причина са го виждали да се навърта наоколо. Ще напиша историята точно така.

Недоумяваше защо тази сутрин толкова много разсъждава върху съдбата на Мехитабел. Изведнъж намери обяснението. През третата сряда на август преди много, много години осъдили Мехитабел за прелюбодеяние, били я с камшик и я върнали вкъщи, където установила, че съпругът й е отнесъл бебето й. Днес е третата сряда на месец август, сети се Помили.

След няколко минути Помили вече не се нуждаеше от интеркома, за да разбере, че Хана е будна и гладна.

— Идвам, капризно човече — извика Помили и се забърза към детската стая.

 

 

Ейми пристигна към девет часа. Личеше й, че е разстроена. Съвсем скоро причината за притеснението й стана ясна.

— Снощи, когато се прибрах, Елейн беше у нас — започна да разказва тя. — Мистър Никълс я попитал за касетата със записа на Боби и тя сигурно се е сетила, че аз съм я взела. Поиска ми я. Не й я дадох. Заявих й, че е ваша и съм обещала да ви я върна. Елейн твърди, че е направила копие. Тъй като миналата година мистър Никълс бил много притеснен, тя се страхувала съпругът ви да не я загуби, а знаела, че вие не сте я гледали. — В очите на Ейми блеснаха сълзи. — Татко застана на страната на Елейн. Той също страшно се ядоса.

— Ейми, съжалявам, че си имала неприятности заради касетата. Но не вярвам, че Елейн е направила копие заради мен. Радвам се, че не си й я дала. Къде е тя сега?

— Тук — посегна към чантата си Ейми.

Известно време Помили държа касетата в ръка, а после я остави на кухненската маса.

— Ще я гледам по-късно. Смятам, че не би било зле да сложиш Хана в количката и да я изведеш на разходка. Предполага се, че бурята ще утихне чак утре следобед.

 

 

Адам се обади след един час.

— Как вървят нещата при вас, скъпа?

— Добре — отвърна Помили, — но времето се разваля. Предсказват, че ще има буря.

— Ейми донесе ли ти касетата със записа на Боби?

— Да.

— Гледа ли я?

— Не. Адам, повярвай ми. Ще я гледам следобед, докато Ейми е с Хана. Сигурна съм, че мога да се справя.

След като остави слушалката, Помили вдигна очи към монитора на компютъра. Прочете последното изречение, което беше написала, преди телефонът да иззвъни. „Изглежда, Мехитабел е помолила съпруга си да й повярва.“

В седем часа се свърза с предприемача Ник Бийн, който беше извършил ремонта на къщата. Беше любезен мъж, който надълго и нашироко й отговори на всички въпроси.

— Това е едно майсторско творение, цена няма — рече той. — В първоначалната конструкция нямаше нито един пирон. Всички съединения бяха направени с помощта на длабове и жлебове.

Помили го попита дали знае нещо за тайните помещения в домовете на ранните заселници.

— Попадал съм на такива помещения в някои от старите къщи — отвърна той. — Хората си ги представят в романтична светлина. Първоначално са ги наричали „индиански стаи“, защото обитателите на къщите са се криели в тях, когато са ги нападали индианци. — Помили усети вълнението му, когато продължи да обяснява: — Съществува обаче една любопитна подробност. Индианците на Кейп Код не са били враждебно настроени към заселниците. В тези помещения хората криели ограбеното от плавателните съдове или скъпоценностите си, преди да заминат на пътешествие. Един вид сейфове, така да се каже.

— Смятате ли, че е възможно в къщата „Помни“ да има такова помещение? — попита Помили.

— Да. Струва ми се, че последният майстор, който работи по нея, спомена нещо подобно. Имало доста голямо разстояние между стаите и централната част на къщата, където са изградени комините. Но дори и да съществува такова помещение, едва ли ще го открием. Може би така умело е замаскирано, че няма как да се забележи. Едно от местата, където би могло да се търси, е вграденият шкаф в гостната. В някои случаи задната му стена е подвижна и води към тайника.

Подвижна стена. След като приключи разговора с мистър Бийн, Помили веднага отиде да провери вградения шкаф в голямата гостна. Намираше се вляво от камината. Отвори го и тутакси я лъхна мирис на мухъл. Трябва да оставя вратата отворена, за да се проветри, помисли си Помили. Но задната стена на вградения шкаф с нищо не издаваше, че е вход към тайно помещение.

Може би когато купим къщата, ще успеем да я проучим по-подробно, продължи да си мисли Помили. Не е възможно просто да започна да събарям стени. Върна се обратно на бюрото си, но си даде сметка, че все повече се разсейва. Искаше да види касетата с Боби.

Изчака да дойде време за обяд, когато Ейми прибра Хана, за да я нахрани и да я приспи. После взе касетата и я отнесе в библиотеката. Когато я пъхна във видеото и натисна бутона, в гърлото й вече беше заседнала бучка.

През почивните дни бяха отишли на гости при един от партньорите на Адам в Ист Хамптън. Лу Милър имаше видеокамера и я взе със себе си, след като се наобядваха. Адам и Боби бяха в басейна. Тя седеше на масата под чадъра и си говореше с Шери, съпругата на Лу.

Лу снимаше как Адам учи Боби да плува. Боби толкова много приличаше на Адам, помисли си Помили. Двамата се забавляваха чудесно. След известно време Адам вдигна Боби, извади го от басейна и го сложи на терасата. Спомни си, че Лу изключи камерата и каза: „За днес край на изпълненията във водата. Хайде да направим няколко снимки на Боби с Помили. Адам, извади го от басейна и го сложи на терасата. Помили, извикай Боби.“

После Помили чу собствения си глас: „Боби, ела тук. Искам да дойдеш при мен.“

Искам те, Боби.

Помили избърса навлажнените си очи, гледайки двугодишното си момченце, което тичаше към нея с протегнати ръчички и викаше: „Мами, мами!“

Дъхът й спря. Това беше същият весел глас, който чу миналата седмица, когато си помисли, че Боби я вика. Прозвуча й толкова ясно, толкова звънливо. А сега я порази начинът, по който беше започнал да казва: „Мами!“ Тогава двамата с Адам се шегуваха. Адам заяви: „Звучи ми повече като «мам-ми», сякаш набляга на «ми»“.

Точно така й извика детето през нощта, когато претърси цялата къща, за да го намери. Дали просто се беше събудила от съвсем живия сън? Доктор Кауфман й обясни, че щастливите спомени постепенно започват да изместват мъчителните. Но що се отнася до свирката на влака, тя определено беше халюцинация.

Лентата се въртеше. Боби се хвърли в прегръдките й, а тя го обърна с лице към камерата и го попита: „Как се казваш?“

Помили се разхлипа, когато той отвърна гордо: „Лобълт Адам Нико.“

Сълзите я задавиха и след като записът свърши, тя седя известно време, заровила лице в ръцете си. А после една окуражаваща мисъл смекчи болката: след две години Хана щеше да отговаря на същия въпрос. Как ли щеше да произнася Помили Хана Никълс?

Чу, че Ейми слиза по стълбите, и я повика. Момичето влезе в библиотеката с угрижено лице.

— Добре ли сте, мисис Никълс?

Помили осъзна, че очите й още са пълни със сълзи, и отвърна:

— Да, но бих искала двете заедно да изгледаме записа.

Докато Помили пренавиваше лентата, за да я пусне отново, Ейми стоеше права до нея. След като свърши, Помили я попита:

— Направи ли ти впечатление как ме викаше Боби?

Ейми се усмихна.

— Имате предвид „мам-ми“? Звучеше така, сякаш искаше да каже: „Хей, мами, ела ми!“

— И на мен ми се стори така. Просто ми се щеше да се уверя, че не си въобразявам.

— Мисис Никълс, дали човек е в състояние някога да преживее напълно загубата на някого, когото обича?

Помили знаеше, че момичето мисли за собствената си майка.

— Не — отвърна тя, — но свикваме да се чувстваме благодарни, че въобще сме имали това същество, макар и недостатъчно дълго. Ето, мама ни казваше на мен и брат ми, че предпочита дванайсетте години, преживени с баща ми, пред седемдесет, прекарани с който и да било друг мъж. — Тя прегърна Ейми през рамо. — Майка ти винаги ще ти липсва, както на мен ще ми липсва Боби, но и двете не трябва да забравяме тези думи. Поне аз ще се опитам да не ги забравя.

Докато Ейми й отправяше признателна усмивка, на Помили й мина през ума, че и двата пъти, когато се събуди от свирката на влака, Хана също я беше чула.

Викът на детето, влакът. Ами ако не си беше въобразила всичко това?