Мери Хигинс Кларк
Къщата (92)

91

Вторникът не беше лек ден за Фред Хендин. Страдаше от мисълта, че ще трябва да се откаже завинаги от Тина. Фред наближаваше четирийсетте и досега беше ходил с няколко момичета. Навремето поне половината от тях навярно биха се оженили за него.

Фред знаеше, че според някои общоприети норми е добра партия. Работеше усърдно и изкарваше хубави пари. Докато бяха живи родителите му, беше предан син. Щеше да бъде и предан съпруг и баща. Мнозина биха се учудили на банковата му сметка, макар и да имаше чувството, че Тина се досеща за размера й.

Ако в този момент се обадеше на Джийн, Лилиан или Марша, със сигурност още днес щеше да си уговори вечеря с някоя от тях.

Бедата беше в това, че се беше влюбил истински в Тина. Знаеше, че е капризна и непостоянна, но когато я водеше под ръка, се чувстваше като крал. А и с Тина понякога беше много забавно.

Трябваше да я изхвърли от съзнанието си. През целия ден беше разсеян, понеже непрекъснато мислеше за нея и за предстоящата раздяла. Дори шефът на няколко пъти му подвикна:

— Хей, Фред, престани да мечтаеш. Имаме работа, която сме длъжни да довършим.

Погледна отново към къщата на отсрещната страна на улицата. Сега тя сякаш не го привличаше чак толкова. Сигурно щеше да я купи, но нямаше да бъде същото. Винаги си беше представял, че ще живее в нея с Тина.

Но мъжът има достойнство и гордост. Беше наложително да приключи историята с това момиче. Днешните вестници бяха пълни с подробности от следствието. В тях бяха поместени всички факти — състоянието на дясната ръка на Вивиан, загубеният смарагдов пръстен, посещенията на Тина при Коуви във Флорида. Фред трепна, когато видя и своето име — споменаваше се, че той е приятелят й, с когото се е разделила и отново се е събрала, а сега й е годеник. Това, което прочете, го накара да се почувства като глупак.

Да, трябваше да сложи край на връзката си с нея. Утре, докато я караше на летището, щеше да й го каже. Но едно нещо го тревожеше. Не беше сигурен дали Тина ще върне бижутата на майка му.

В шест часа, когато стигна в апартамента на Тина и разбра, че както обикновено тя още не е готова, Фред пусна телевизора и отвори кутията с бижутата.

Перлите, часовникът и брошката на майка му бяха там, а също и годежният пръстен, който току-що й бе подарил. Този пръстен си изигра ролята и Тина навярно едва бе издържала да се прибере и да го свали, помисли си той. Прибра бижутата в джоба си.

Изведнъж отвори широко очи. Зърна пръстен, заровен под евтините верижки и гривни. Беше с голям зелен камък, вграден в платинена подложка, с по един диамант от двете страни.

Взе пръстена и го разгледа внимателно. Дори и най-големият глупак би разпознал смарагда. Фред осъзна, че държи семейния пръстен, свален насила от пръста на Вивиан Карпентър.

 

 

Когато се прибра у дома след посещението на другата къща, построена от Тобаяс Найт, Помили завари Ейми седнала отвън на стълбите.

— Сигурно си сметнала, че съм забравила за теб — започна да се извинява Помили.

— Не, знаех, че не сте — отвърна Ейми и откопча колана на столчето, в което седеше Хана.

— Ейми, вчера чух, че говорехте с мъжа ми за касетата с Боби. За какво става дума?

Ейми неохотно й разказа как е попаднала на нея.

— А къде е тя сега?

— Вкъщи. Снощи я взех от дома на Елейн заедно с още няколко касети. Ще я дам на мистър Никълс в четвъртък, когато се върне от Ню Йорк.

— Би ли ми я донесла утре сутринта?

— Разбира се.