Мери Хигинс Кларк
Къщата (90)

89

Във вторник прекараха цялата сутрин на плажа. Сложиха кошарата на Хана под чадъра. Адам лежеше на слънце и четеше вестници. Помили носеше списания и свитък листа от архива на Фийби.

Документите бяха завързани с ластиче и не бяха подредени по някакъв определен принцип. Помили остана с впечатлението, че след първите симптоми на болестта на Алцхаймер проучванията на Фийби бяха станали много по-непоследователни. Изглежда, просто беше събирала и трупала материали в папките. Имаше дори и готварски рецепти, изрязани преди няколко години от „Кейп Код Таймс“ и закачени с кламери към разказите за първите заселници.

— Трудна работа — промърмори Помили.

— Кое? — попита Адам, като, вдигна очи от вестника.

— Последните бележки на Фийби. Според мен са отпреди четири години. Очевидно вече е имала сериозни проблеми с паметта. За съжаление навярно е осъзнавала, че умствените й способности намаляват. Много от нещата, които е отбелязала, са доста неясни.

— Дай да видя — рече Адам и се зае да преглежда документите. — Ето нещо интересно.

— Какво?

— Справка за къщата. Лейн ми каза, че са я нарекли „Помни“, понеже по време на буря прилича на мях. Когато вятърът свири, сякаш някой вика: „Пооомниии“.

— Същото ми обясни и Джан Пейли.

— Но според това тук и двете грешат. Представлява копие на документ от 1712 година. „Имението, известно като «Никвенум», състоящо се от къща и ферма и граничещо на изток с брега на океана, на юг със земята на моряка Уилям Сиърс, на югозапад със земята на Джонатан Кроуел и на север със земята на Еймос Никърсън, според завещанието на капитан Андрю Фриман принадлежи на съпругата му, а след нейната смърт — на потомците му. Тъй като съпругата му Мехитабел почина преди него, единствена наследница е дъщеря им Помни, записана в регистрите ни, че е родена в лето Господне хиляда седемстотин и пето. Тъй като местонахождението на детето не е известно, къщата, наречена «Помни», се обявява за продан, за да се изплатят данъците.“

Помили потрепери.

— Какво има, скъпа?

— Четох нещо за една от ранните заселнички в края на седемнайсети век. Жената знаела, че след раждането на детето си ще умре, и пожелала да нарече дъщеря си „Помни“, та да я помни винаги. Чудя се дали тази история е била известна на Мехитабел. Тя навярно е подозирала, че ще загуби детето си.

— С една дума, ако купим къщата, вероятно ще е най-добре да възстановим първоначалното й име. Имаш ли представа какво означава „никвенум“?

— Думата е индианска и значи „прибирам се вкъщи“. По времето на първите заселници, когато някой пътник преминавал през неприятелска територия, трябвало да изрече тази дума и никой не му пречел да продължи.

— Сигурно си го научила, докато си чела материалите.

— Дали? — зачуди се Помили. — Отивам да поплувам малко — заяви тя. — И обещавам, че няма да влизам много навътре в океана.

— Ако се наложи, ще те спася.

— Надявам се.

 

 

В един и половина Помили остави Адам на летището в Барнстабъл.

— Отново на път — каза Адам. — В четвъртък, когато се върна, започва истинската ни ваканция. Вече няма да работя. И ако сутрин се грижа за нейно величество, за да можеш ти да пишеш, следобед ще ходим ли на плаж?

— Разбира се.

— Ще помолим Ейми да постои няколко вечери при Хана, за да излизаме.

— Само двамата, надявам се.

 

 

На връщане от летището Помили реши да се отбие за малко в Истхам, за да разгледа отново къщата, построена от Тобаяс Найт.

— А сега, Хана, обещай ми, че ще бъдеш послушна. Налага се пак да видя къщата. Има нещо, което не разбирам.

Този път на рецепцията завари друга жена, Летища Рали, която работеше на доброволни начала. Тя каза на Помили, че през целия следобед не е имало посетители и може да й отдели време да поговорят.

Помили подаде на Хана една бисквита.

— Много е твърда, но за нея е добре, защото й никнат зъби. Ще се постарая да не падат трохи на пода.

Доволна, Хана се зае с бисквитата и Помили повдигна въпроса за Тобаяс Найт.

— Не можах да открия много материали за него — обясни тя.

— Доста загадъчен човек — съгласи се мисис Рали. — Явно е бил отличен и свободомислещ майстор. Къщата е красива, но съм чувала, че онази, която е построил в Чатам, е уникален образец от онова време.

— Аз живея под наем в нея — отвърна Помили. — Хубава е, но стаите там са по-малки.

— Не разбирам защо е така. Би трябвало да са еднакви. — Мисис Рали започна да рови в бюрото. — Тук има биография на Тобаяс Найт, която обикновено не раздаваме на посетителите. Не говори особено ласкаво за него. Ето снимката му. Представителен е, а може да се каже и надут, не смятате ли? И малко конте за времето си.

От рисунката я гледаше човек с правилни черти, на възраст около трийсет години, с малка брадичка и дълга коса. Беше облечен с брич, жакет, наметало и риза с висока яка и жабо, а обувките му бяха със сребърни катарами.

Жената сниши глас.

— Според тази биография Тобаяс напуснал Ист Хамптън, понеже изпаднал в немилост. Навлякъл си неприятности, защото се забъркал с няколко от жителките на града, а и много хора били сигурни, че е участвал в плячкосването на потъващите кораби. — Прегледа набързо брошурата и я подаде на Помили. — Очевидно през 1704 година, няколко години, след като се установил в Чатам, Тобаяс Найт бил подложен на разпит от представители на кралската власт по повод изчезването на товара от кораба „Танкфул“. Никой не се съмнявал, че е виновен. Навярно е намерил начин да скрие откраднатото. Две години по-късно изчезнал. Говори се, че за него вече било опасно да остане в Чатам и заминал вероятно да продължи делото си някъде другаде.

— От какво се е състоял товарът?

— От дрехи, одеяла, покъщнина, кафе, ром. Но причината да се вдигне толкова много шум е, че всичко това било предназначено за дома на бостънския губернатор.

— Къде са държали плячката?

— В бараки или са я заравяли под земята по крайбрежието. Някои дори имали скривалища в къщите си. Намирали се зад камината.