Мери Хигинс Кларк
Къщата (81)

80

15 август

Призори Помили се събуди от леко хлипане. Повдигна се на лакът и напрегна слух. Сигурно е някоя чайка, помисли си тя. Завесите на прозорците потрепваха и стаята беше изпълнена с приятния аромат на океана.

Отново отпусна глава на леглото. Адам спеше дълбоко и похъркваше. Помили си спомни нещо, което майка й беше казала преди много години. Навярно го беше прочела във вестникарска рубрика за полезни съвети. Някаква жена се оплаквала, че хъркането на нейния съпруг й пречело да спи. Отговорът бил, че за някои жени хъркането на съпруга представлява най-приятният звук на света. Ако не вярвала, жената трябвало да попита някоя вдовица.

Майка й отбеляза: „Нима не е така?“

Мама ни отгледа сама, мислеше си Помили. Като дете не успях да усетя връзката между хора, чийто брак е щастлив. Не знаех какво е съпрузите да се сблъскват с проблемите и да ги преодоляват.

Чудеше се защо точно сега се сети за това. Дали защото за първи път почувства, че Адам е уязвим? Аз май винаги съм се отнасяла прекалено внимателно с него, разсъждаваше Помили. Той е красив, преуспяващ, търсен мъж, който можеше да притежава всяка жена, която пожелае, но се ожени за мен.

Разбра, че е безсмислено да се мъчи отново да заспи. Стана тихо от леглото, нахлузи халата и чехлите и се измъкна на пръсти от спалнята.

Хана не даваше признаци, че скоро ще се събуди, затова Помили безшумно се спусна по стълбите и влезе в библиотеката. Ако имаше късмет, щеше да прекара два спокойни часа преди събуждането на Адам и Хана. Отвори нова папка.

След като я прегледа до половината, попадна на документи, в които се описваха корабокрушения. За някои вече беше чела, например за гибелта на пиратския кораб „Уилоу“ през 1717 година. Плячкаджиите задигнали целия му товар.

Изведнъж зърна името на Тобаяс Найт: „След като през 1704 година потънал корабът «Танкфул», властите се заели да преследват грабителите.“ Фийби беше отбелязала: „Извикали Тобаяс Найт за разпит в Бостън. Започнала да му се носи славата на човек, който участва в плячкосването на плавателни съдове, претърпели корабокрушение.“

На следващата страница се разказваше за гибелта на „Годспийд“, кораба на капитан Андрю Фриман. Документът представляваше копие от писмото на члена на Градския съвет Джонатан Уийкс до губернатора Шут. В писмото той уведомяваше негово превъзходителство, че „на трийсет и първи август, лето Господне хиляда седемстотин и седмо капитан Андрю Фриман отплавал в океана въпреки предупрежденията за североизточния вятър, който бил сигурен вестител на приближаваща буря“. Един от оцелелите след корабокрушението моряци споделил, че капитанът имал вид на безумец. Непрекъснато крещял, че трябва да заведе невръстната си дъщеря при майка й. Всички знаели, че майката на момиченцето е мъртва, и силно се разтревожили. „Годспийд“ заседнал на пясъчен нанос и огромните вълни го разбили. Загинали много хора. Тялото на капитан Фриман било изхвърлено на брега на Монъмой и по-късно погребано до съпругата му Мехитабел. Според думите на оцелелия моряк той предал богу дух, изплаквайки любовта си към нея.

Нещо го е накарало да се размисли, взе да разсъждава Помили. Какво ли е било то? Опитвал се да върне детенцето на мъртвата му майка. Предал богу дух, изплаквайки любовта си към нея.