Мери Хигинс Кларк
Къщата (73)

72

Кари Бел чистеше с прахосмукачката на горния етаж, когато Джан остави Помили пред къщата. Помили се качи при нея.

— Ейми изведе бебето с количката, мисис Никълс — обясни й Кари. — Златно бебе имате, така да знаете.

— Невинаги е толкова прекрасно — усмихна се Помили и се огледа. — Всичко свети. Благодаря ти, Кари.

— Просто обичам да си върша работата както трябва. Искате ли да дойда следващата седмица?

— Разбира се. — Помили си отвори чантата, извади портмонето и молейки се наум, започна да насочва разговора в желаната от нея посока. — Кари, от какво се уплаши миналия път, когато беше тук? Бъди спокойна, че това, което си приказваме, ще си остане между нас.

Кари явно се притесни.

— Мисис Никълс, сигурно съм си въобразила. Както казва мис Аткинс, доста съм тромава. Навярно съм стъпила на разхлабена дъска и съм разклатила люлката.

— Може би. Но също ти се е сторило, че чуваш стъпки на горния етаж. Или поне така разбрах от думите на Ейми.

Кари се приведе напред и сниши глас:

— Мисис Никълс, обещавате ли, че мис Аткинс няма да научи нито дума за разговора между нас?

— Обещавам.

— Мисис Никълс, тогава наистина чух нещо, а днес влязох с тежки стъпки в детската стая, но люлката не помръдна.

— Значи сега не забеляза нищо необичайно?

— Не. Но съм малко разтревожена за Ейми.

— Защо? Какво се случи?

— О, нищо. Преди Хана да се събуди, Ейми четеше в малката гостна. Вратата на стаята беше затворена. Стори ми се, че я чух да плаче. Не исках да проявявам любопитство и не влязох при нея. Знам, че е притеснена от предстоящата женитба на баща й и мис Аткинс. По-късно я попитах дали нещо не я безпокои, но тя отрече. Нали познавате децата на тази възраст — понякога си изливат душата, а друг път ти заявяват, че не е твоя работа.

— Да, права си. — Помили й подаде сгънатите банкноти: — Много ти благодаря.

— И аз ви благодаря. Вие сте добра жена. Ще ви кажа, че и аз имам тригодишно дете и мога да ви разбера колко ужасно сте се чувствали, когато сте загубили прелестното си момченце. Миналата година, когато гледах касетата, очите ми се напълниха със сълзи.

— Гледала си касета с Боби?

— Мистър Никълс я донесе, когато нае онази малка къща. Разправях на Ейми, че лицето му беше ужасно тъжно, докато я гледаше. Бяха двамата с Боби в плувния басейн, после мистър Никълс го извади от него и го сложи на терасата, а вие повикахте момченцето и го се затича към вас.

Помили преглътна бучката в гърлото си.

— Направихме записа две седмици преди катастрофата — отвърна тя, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Не можах да намеря сили да изгледам касетата. Беше толкова щастлив ден.

Сега искам да я видя, помисли си Помили. Готова съм да я изгледам.

Кари прибра парите в портмонето си.

— Тогава мис Аткинс беше при мистър Никълс и той й разказваше за Боби. Спомена, че се чувства виновен, защото в деня на катастрофата не бил с вас, а играел голф.