Мери Хигинс Кларк
Къщата (63)

62

В четири часа Помили позвъни на Кари Бел. Първоначалният предпазлив отговор на жената, когато Помили се представи, беше заменен с топлота, след като разбра причината за обаждането й.

— Чудесно! — възкликна Кари. — Парите няма да ми бъдат излишни. През последните две седмици си загубих работата в много къщи.

— В много къщи ли? — попита Помили. — Защо?

— О, не трябваше да го казвам. Утре сутринта идвам рано-рано. Благодаря ви, мисис Никълс.

Помили предаде на Ейми разговора си с Кари Бел.

— Знаеш ли какво означава това, че е загубила работата си в много къщи?

Ейми се почувства неудобно.

— Елейн я препоръчва на хора, които продават или дават под наем жилищата си. Кари работи по няколко дни и след нея всяка къща направо светва. Но според Елейн тя е клюкарка и не бивало да се задържа дълго на едно и също място. Дори се опита да убеди баща ми да я уволни.

По време на вечерята Помили разказа на Адам какво е научила от Ейми.

— Не мислиш ли, че е подло? — попита го тя, докато сипваше втора порция чили в чинията му. — Ейми ми каза, че Кари Бел е самотна майка с тригодишно дете, която работи усърдно.

— Това е най-вкусното чили, което някога си приготвяла — отбеляза Адам. — Но да ти отговоря на въпроса. Знам, че Кари е добра. Чистеше къщата, в която живеех миналата година, когато дойдох тук сам. Но знам също, че и Елейн работи усърдно. Не е учудващо, че бизнесът й върви, защото тя никога не рискува. Ако сметне, че клюките на Кари Бел й пречат да продава къщи, Кари ще остане без работа. О, споменах ли ти, че освен храната ми харесва и атмосферата?

Помили беше загасила централното осветление и беше запалила матовите аплици. Седяха един срещу друг на кухненската маса. Всичките папки на Фийби Спрейг и книгите сега бяха в библиотеката, както и бележките и скиците на Помили.

— Реших, че е срамота кухнята да е толкова разхвърляна, след като винаги се храним тук — обясни тя.

Това е само част от истината, призна пред себе си Помили. Останалото беше, че когато Адам се прибра късно следобед и й донесе тежката папка от Хенри Спрейг, тя я прегледа и страшно се изненада от портрета на Мехитабел и Андрю на кораба. Изглеждаха точно така, както си ги беше представяла. Очевидно в архива има и друга такава рисунка и аз съм я видяла, помисли си Помили. Но случката беше още един пример в подкрепа на факта, че забравя важни неща.

Тогава реши да прекъсне за няколко дни проучванията си за къщата „Помни“ и да напише статията за „Травъл Таймс“. Позвъни на Джан Пейли и тя се съгласи да й уреди посещение в няколко старинни сгради.

— Историите, които ми разказахте за домовете, чийто обитатели усещат чуждо присъствие, ще свършат добра работа — обясни тя на Джан. — Сигурна съм, че редакторката ще ги хареса.

А аз бих искала да чуя мнението на хората, които живеят в тях, разсъждаваше Помили.

— Написа ли доста днес, или все още се ровиш из папките на Фийби? — попита я Адам.

— Всъщност нито едното, нито другото — работих върху нещо съвсем различно — отвърна тя и сподели с него за разговора с Джан и за плановете си.

Чудеше се дали не постъпи прибързано, защото думите й звучаха като предварително подготвено обяснение.

— Разкази за призраци? — Адам се усмихна. — Не можеш да ме убедиш, че вярваш в подобни глупости.

— Вярвам в легендите. — Помили забеляза, че чилито отново изчезна от чинията му. Беше гладен. — Какво яде на обяд?

— Хамбургер, но това беше много отдавна. Бяхме с Лейн. Обсъдихме показанията, които ще даде на следствието.

Винаги имаше нежност, дори интимност в начина, по който Адам говореше за Елейн. Помили реши най-после да му зададе въпроса, който отдавна отлагаше.

— Адам, имал ли си някога връзка с Елейн? Питам дали ти е била нещо повече от близка приятелка.

Усети, че му стана неловко.

— О, като деца излизахме заедно, а после през лятото, когато идвах тук, докато бях студент по право, се срещахме от време на време.

— И оттогава никога повече?

— О, по дяволите, нима очакваш от мен да те целуна и да се разкая за нещо несъществуващо. Преди да се запозная с теб, понякога идвах тук с приятелката си през почивните дни, докато майка ми все още притежаваше онази голяма къща. Случваше се да бъда и сам. Ако и двамата с Лейн бяхме свободни, излизахме заедно. Нищо особено.

— Ясно.

Спри, каза си Помили. Последното нещо, от което се нуждаеш в момента, е да започнете да обсъждате Елейн.

Адам протегна ръка през масата.

— Аз съм с единственото момиче, което истински съм обичал — заяви той. Замълча, а после продължи: — През последните години минахме през толкова изпитания, колкото малка част от хората преживяват през целия си живот. За мен най-важното е да се справим и отново да стъпим здраво на крака.

Помили докосна върховете на пръстите му и изведнъж отдръпна ръка.

— Адам, ти се опитваш да ми кажеш нещо, нали?

С нарастващ ужас тя изслуша намеренията му.

— Мила, когато говорих с доктор Кауфман, тя ме увери, че се нуждаеш от сериозно лечение. Едно е от време на време да имаш ужасни спомени от катастрофата, а съвсем друго — да чуеш гласа на Боби, да тичаш из къщата и да го търсиш. Лекарката ще те приеме в болницата за кратко време.

Точно от това се страхуваше Помили.

— Вече съм по-добре, Адам.

— Знам, че правиш усилия да се справиш сама. Но след като приключи следствието, би било добре да се вслушаме в съвета на доктор Кауфман. Ти имаш доверие в нея.

В този момент тя изпита омраза към него и й беше ясно, че чувството е изписано на лицето й. Обърна се и видя, че Адам е сложил старинната кукла в столчето за хранене на Хана. Тя се взираше в нея с неподвижните си сини порцеланови очи, пародия на невероятното бебе, което представляваше Хана.

— Не става дума за доверие към доктор Кауфман, а към мен.