Мери Хигинс Кларк
Къщата (59)

58

След като обядваха, Ейми застана пред столчето на Хана и започна да си играе с нея.

— Пляс ръчички, пляс ръчички и тати дойде. Тати има парички, тати има парички, а мама не. — Момичето пееше и удряше една в друга ръчичките на бебето.

Хана гукаше доволно. Помили се усмихна.

— Доста сексистка детска песничка — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Ейми, — но ми се е запечатала в паметта. Мама ми я пееше, когато бях малка.

Горкото дете, непрекъснато си мисли за майка си, каза си Помили. Тази сутрин Ейми пристигна точно в девет часа, почти готова да се разплаче от радост, че са я приели отново. Помили осъзнаваше, че момичето е щастливо не само заради парите, които щеше да спечели. Ейми просто се чувстваше много добре в тази къща.

— Майка ми твърди, че е избягвала да ни пее, когато сме били малки с брат ми — отбеляза Помили, докато търкаше умивалника. — Никак не е музикална и се е страхувала да не ни увреди слуха. Но в крайна сметка го направи. — Тя пусна силно водата. — Ако трябва да бъда откровена, въобще не съм доволна от Хилди — оплака се тя. — Къщата блестеше след онази жена, която почисти, когато пристигнахме. Иска ми се да се върне.

— Елейн така я наруга!

Помили се обърна и погледна Ейми.

— Защо я наруга?

— О, не знам — бързо отвърна момичето.

— Знаеш, Ейми — настоя Помили, усещайки, че причината може би е важна.

— Просто Кари Бел се уплашила онази сутрин, когато пристигнахте. Твърдеше, че чула стъпки на горния етаж, но там не е имало никой. Влязла в детската и видяла, че люлката се люлее. Елейн заяви, че това е абсурдно и не желае да чува да се разказват подобни истории, защото къщата е обявена за продан.

— Ясно. — Помили се опита да овладее гласа си. Станахме три — Ейми, Кари Бел и аз, помисли си тя. — Известно ли ти е как мога да открия Кари?

— Да, разбира се. Тя от години чисти у нас.

Помили взе лист хартия и записа номера, който Ейми й продиктува на един дъх.

— Ще я попитам дали е в състояние да идва и тук и ще помоля Елейн да освободи Хилди.

Все още беше хладно и двете решиха да завият добре Хана и Ейми да я разходи с количката.

— Хана обича да е в течение на това, което става около нея — усмихнато отбеляза Ейми.

Нима с всички нас не е така, помисли си Помили, когато седна на масата и посегна отново към папката за плячкаджиите. За миг унесено се взря в пространството пред себе си. Сутринта Адам недвусмислено й заяви: „Помили, сигурен съм, че ако се обадиш на доктор Кауфман, тя ще е на същото мнение като мен. Докато страдаш от тези съсипващи пристъпи на страх и халюцинации, настоявам Ейми да бъде при теб, когато не съм вкъщи.“

Помили си спомни как едва се овладя да не му отговори гневно. Каза му просто, че идеята Ейми да остава през целия ден у тях е нейна, ето защо не е нужно да се държи толкова заповеднически. Въпреки всичко Адам изчака, докато колата на момичето се появи на алеята, и изскочи навън, за да си поговори с нея. После се затвори в библиотеката да продължи подготовката си за следствието. Излезе от къщи в дванайсет и половина и я предупреди, че ще се върне късно следобед.

Искаше да си поприказва насаме с Ейми, защото не ми вярва, че ще удържа на думата си, реши Помили. После си наложи да прогони тези мисли от главата си и да се залови за работа.

Преди да дойде време за обяд, тя се опита да проучи папката за плячкаджиите и да си води бележки по данните, които Фийби Спрейг беше събрала. Помили зачете страниците.

Петнайсетте мили по крайбрежието на Чатам, изобилстващи с коварни течения, тесни проливи и подводни пясъчни наноси, ставали причина за гибелта на безброй кораби. Те потъвали в кипящите води по време на буря или засядали в наносите, които разрушавали корпусите им.

„Плячкаджии“ били наричани хората, които ограбвали товарите на корабокрушенците и си ги поделяли. Приближавали до разбития кораб с малките си лодки, в които носели лостове, триони и брадви, за да свалят товара, както и дървените и металните му части. Варелите и сандъците закрепяли отстрани, така че да са извън борда на лодките.

В ограбването на разбитите кораби участвали дори свещеници. Помили попадна на бележките на Фийби за някакъв пастор, който погледнал през прозореца по време на службата, видял един потъващ кораб и моментално уведомил богомолците за него. „Да вървим“ — извикал той и се втурнал навън, последван от своите събратя грабители.

Друга документирана от Фийби история разказваше за един свещеник, който разбрал, че наблизо потъва кораб, и накарал енориашите си да сведат глави и да се молят мълчаливо, а самият той се измъкнал от църквата, за да търси плячка. Пет часа по-късно, след като скрил ограбените вещи, се върнал и заварил покорните богомолци на местата им със схванати вратове и капнали от умора.

Забавни истории, мислеше си Помили, но какво общо имат те с Тобаяс Найт? Продължи да чете. След един час попадна на името му. Споменаваше се, че осъждал „плячкосващите банди, свалили всичкото брашно и ром от заседналата край брега шхуна «Ред Джакит», лишавайки Короната от ценния товар“.

Тобаяс трябвало да отговаря за разследването. Не се споменаваше дали е успял, или се е провалил в мисията си.

Помили се чудеше каква е връзката с Мехитабел. Капитан Фриман със сигурност не е бил сред плячкаджиите.

После отново срещна името на Тобаяс Найт. През 1707 година избрали човек, който да го замести като член на Градския съвет и на съдебния състав, и възложили на Самюъл Тъкър да довърши кошарата, започната от Найт. Причината: „Тобаяс Найт изчезна яко дим за голямо неудобство на паството.“

Фийби Спрейг беше отбелязала: „Вероятно думите «голямо неудобство» означават, че са му платили предварително да построи кошарата. Но какво се е случило с него? Няма никакви данни за смъртта му. Дали е заминал, защото се е страхувал, че ще го принудят да воюва? Тогава се водела така наречената «Война на кралица Ана» между французите и англичаните. Или пък изчезването му е свързано с разследването, назначено от Короната?“

Разследването, назначено от Короната, помисли си Помили. Това е още един неочакван обрат. Бивало си го е този Тобаяс Найт. Зарязал Мехитабел. Водил разследването, за да възстанови откраднатото от „Ред Джакит“, което означава, че е разпитвал собствените си съграждани, а после е изчезнал, зарязвайки недовършена кошарата.

Помили стана и вдигна очи към часовника. Наближаваше два и половина. Ейми сама разхождаше бебето от близо два часа. Притеснена, тя се втурна към вратата и се отпусна, след като зърна количката да завива по черния път, откъдето започваше имението.

Дали някога ще спра да се тревожа толкова много за Хана? Престани да мислиш така, заповяда си тя. Дори не си погледнала към океана, откакто стана от леглото. Иди да му се полюбуваш. Той винаги ти действа добре.

Стигна до голямата гостна и отвори предните прозорци, вдишвайки с наслада соления въздух, който нахлу в стаята. Острият вятър люлееше водата, осеяна с разпенените гребени на вълните. Сигурно на брега беше прохладно и на Помили й се прииска да се разходи и да нагази до глезените във водата. Дали Мехитабел се е чувствала удобно в тази къща? Представяше си как ще напише книгата.

Завърнали се от пътешествието си до Китай и заварили къщата готова. Разгледали я стая по стая, коментирайки с радост колоните, гредите и дъсчената облицовка, изящните камини, изградени от тухлите, които Андрю бил поръчал от Уест Барнстабъл, резбованата каса и кръстосаните летви на входната врата.

Наслаждавали се на ветрилообразния прозорец над вратата, който си били харесали в Лондон. През стъклата му се процеждала светлина, образуваща красиви форми върху пода и стените на вестибюла. Слезли по стръмния склон, за да наблюдават къщата откъм брега.

„Тобаяс Найт е добър майстор“ — казал Андрю, докато стояли на брега с вдигнати нагоре очи. Вълните намокрили полата на Мехитабел. Тя я повдигнала и пристъпвайки към сухия пясък, рекла: „С удоволствие бих нагазила до глезени във водата.“

Андрю се засмял: „Водата е студена, а ти носиш дете в утробата си. Мисля, че не е за препоръчване.“

— Мисис Никълс, добре ли сте?

Помили се извърна рязко. Ейми стоеше на вратата и държеше Хана на ръце.

— Естествено, че съм добре. Ейми, моля те да ми простиш. Когато пиша или рисувам, аз съм в друг свят.

Ейми се усмихна.

— По същия начин говореше за себе си професор Спрейг, когато идваше на гости при мама.

— Не знаех, че майка ти и професор Спрейг са били приятелки.

— Мама и татко бяха членове на клуба по фотография. И двамата бяха добри любители фотографи. Татко все още е, разбира се. Запознаха се с професор Спрейг в клуба и двете с мама много се сближиха. — Гласът на Ейми се промени. — Там татко срещна Елейн. Тя също е член на клуба.

Гърлото на Помили пресъхна. Хана удряше с ръчички лицето на Ейми. Представи си Ейми по-различна. По-слаба. По-ниска. С по-тъмна коса, с по-дребно, продълговато лице. Усмивката й — по-нежна и тъжна, докато целува бебето по главичката и го люлее на ръце. Така щеше да нарисува Мехитабел през седмиците от раждането на бебето до деня, в който й е било отнето.

Изведнъж Ейми потрепери.

— Навън е страшно студено, нали? Може ли да си направя чай?