Мери Хигинс Кларк
Къщата (58)

57

Фийби прекара нощта неспокойно. Няколко пъти вика на сън, преследвана от кошмари. Веднъж изпищя: „Не искам да влизам там“, друг път изстена: „Не правете това с мен.“

Накрая на разсъмване Хенри успя да я убеди да вземе силно успокоително и тя потъна в дълбок сън.

Докато закусваше сам, той се мъчеше да си обясни какво я е разстроило. Вчера изглеждаше спокойна, докато се разхождаха по брега. Стори му се, че гостуването у Помили и Адам в къщата „Помни“ й е приятно. Зарадва се, като видя архива си там, и определено имаше просветление, когато заяви на Помили, че отговорът е в папката за плячкаджиите.

Какъв отговор? Какво искаше да каже? Очевидно нещо от проучванията изплува в съзнанието й и тя се опита да го сподели с тях. Говореше ясно и за скицата на капитан Фриман и Мехитабел, която Помили беше нарисувала.

Хенри занесе кафето си в кабинета на Фийби. Директорът на дома му бе писал да подбере някои нейни неща, които да вземе със себе си, когато отиде да живее там. Той твърдеше, че познати предмети, особено ако са свързани с дълготрайната памет, помагат много за подобряване на състоянието на пациентите, страдащи от болестта на Алцхаймер. Трябва да реша какво да й приготвя, помисли си Хенри. Смятам, че би следвало да започна оттук.

Както винаги, когато седеше на бюрото на Фийби, в паметта му с невероятна острота изплува фактът, че за тях сега нещата са коренно различни. След като престана да се занимава с преподавателска дейност, Фийби прекарваше всяка сутрин тук, безкрайно щастлива, погълната от проучванията, така както Хенри си представяше, че работи Помили Никълс.

Чакай малко, каза си той. Портретът на капитана и съпругата му, за който Фийби спомена вчера, стоеше в голямата папка. Тази папка не беше сред нещата, които дадох на Помили. Не знаех, че съществува още един портрет на двамата. Струва ми се, че в голямата папка има много материали за семейство Фриман и за къщата „Помни“. Къде ли я е сложила Фийби?

Огледа стаята с етажерки от пода до тавана, а после очите му се спряха върху малката масичка до дивана. В ъгловия шкаф, естествено, помисли си той.

Приближи се до него. Откритите лавици на изящната старинна мебел съдържаха редки образци на стъклени съдове от Сандуич. Спомни си с каква любов ги беше събирала Фийби и реши, че няколко от тях би трябвало да са сред вещите, които щеше да занесе в дома.

Шкафът под лавиците беше претъпкан с книги и папки. Не съм предполагал, че тук има толкова много неща, каза си той.

Сред озадачаващия безпорядък все пак успя да открие папката, която търсеше. В нея наистина беше портретът на капитан Фриман и Мехитабел. Развяната дреха на жената и издутите платна на кораба говореха за силен, студен вятър. Мехитабел стоеше зад капитана, сякаш той я пазеше от поривите му. Неговото лице беше сурово и сериозно, а нейното — нежно и усмихнато. Пръстите й докосваха ръката му. Неизвестният художник беше уловил силното привличане, което е съществувало между тях. Човек веднага разбира, че са се обичали, помисли си Хенри.

Прегледа папката. Няколко пъти попадна на думата „плячкаджии“. Реши, че може би Фийби е искала Помили да прочете точно тези материали.

— О, тук ли съм прибрала куклата?

Фийби стоеше на вратата с разрошена коса и с петна по нощницата. Хенри си спомни, че е забравил шишето с успокоителното на нощното шкафче.

— Фийби, да не би да си взела допълнително от лекарството?

— От лекарството ли? — Изглеждаше изненадана. — Не, струва ми се, че не.

Олюлявайки се, стигна до шкафа и клекна.

— Ето тук сложих куклата от къщата „Помни“ — заяви възбудено и доволно тя.

Издърпа листовете от най-долния рафт и ги разпръсна по пода. После стигна до дъното на шкафа и извади старинна кукла с дълга пожълтяла памучна рокля. Около нежното й, красиво лице от порцелан имаше боне, обточено с дантела и със сатенени панделки.

Взираше се намръщено в куклата. После я подаде на Хенри.

— Тя е от къщата „Помни“ — заяви отнесено Фийби. — Възнамерявах да я върна, но съм забравила.